Глава 12
Беше още светло, когато спряхме пред блока ми. Това беше приятна промяна в тези дни. Не разкопчах колана си веднага и усетих как любопитството на Уинтър нараства.
– Всичко наред ли е? – Попита той. – Вероятно трябва да влезеш вътре и да се измъкнеш от тези мокри неща.
– Да – съгласих се аз. – Трябва. През таблото премина сянка и аз вдигнах поглед, преброявайки седем свраки, които си проправяха път над нас към малката горичка от дървета от другата страна на блока ми. Тогава нямах избор. Поех си дълбоко дъх. – Има нещо, което трябва да видиш първо.
– Вече видях доста неща, благодарение на мократа пижама – отвърна Уинтър.
Успях да се усмихна слабо. Когато не отвърнах веднага на дръзката забележка, погледът на Уинтър стана по-сериозен.
– Какво става, Айви?
– По-лесно ще е, ако ти покажа.
Отидохме вътре. Като мярка за това колко виновен се чувстваше за случилото се в дълбините на библиотеката, Уинтър не коментира, когато завих към асансьора. Вместо това просто изчака да пристигне. Имах чувството, че внезапно появилия му се приятелски нрав щеше да се промени драстично.
Вместо да се насоча към собствения си апартамент, го поведох към този на Ив. Уинтър повдигна вежди, но не каза нищо. Извадих ключовете ѝ и ги поставих в ключалката. Преди да ги завъртя, се изправих пред него.
– Това се случи след първия ден – съобщих му. – Може би трябваше да ти кажа по-рано, но те са от Ордена и не бях сигурна дали мога да ти се доверя. Единият от тях носеше същата комбинация от билки, която използва в библиотеката, за да извикаш миналото.
Уинтър не помръдна нито един мускул.
– Айви – каза той, като гласът му звучеше напрегнато – убила ли си някого?
– Не е чак толкова лошо – отвърнах с нервен смях. Отключих вратата и пуснах Уинтър да влезе пред мен.
Харолд, очевидно изненадан от присъствието на още един непознат натрапник в дома си, издаде тихо ръмжене и се стрелна към подложката на дивана. Уинтър не обърна внимание на котката, вниманието му беше насочено към Бел Енд и Феърклоу. Двамата очевидно се опитваха да се освободят, ако се съди по бъркотията, която бяха създали, докато се местеха в опит да разкъсат връзките си. Въпреки това те си останаха все така вързани, както и преди.
– Адепт Минор Феърклоу – каза Уинтър. – Той ме погледна. – Ето защо ме попита дали я познавам, или не.
Кимнах. От своя страна тя наклони глава настрани, сякаш завесата на косата ѝ щеше да е достатъчна, за да я скрие. Бел Енд възприе различен подход. Той се бореше яростно срещу връзките си, а в очите му имаше уплашено изражение. Приближих се и разхлабих езика му.
– Помогнете ни! – Избухна Бел Енд към Уинтър. – Тази луда жена ни нападна и ни държи като заложници!
Уинтър заобиколи, застана до мен и се загледа в него.
– Матю Белхам.
Бел Енд кимна енергично.
– Да, да! Това съм аз. Дали са ме обявили за изчезнал? Държът ни тук от няколко дни против волята ни. – Той вдигна китките си. – Развържете ме!
– Ти си Практик – промърмори Уинтър. – Макар че се държиш само с върха на зъбите си след няколко жалби срещу теб. Твърди се, че си отговорен за нападението над няколко млади Новобранци миналата година.
Наблюдавах Уинтър.
– Мислех, че не го познаваш.
Той вдигна рамо.
– Проверих го след твоите запитвания.
Бях впечатлена. Сигурно има предимства да си работохолик, който се вслушва във всяка малка подробност.
– И така? – Изкрещя Бел Енд. – Това бяха скалъпени обвинения! – Той подръпна брадичката си в моя посока. – Тя ме е отвлякла.
Уинтър коленичи и аз се зачудих дали ще го освободи. Вместо това върна кърпата в първоначалното ѝ положение.
– Той е доста досаден – промърмори Уинтър.
Можех само да се съглася. Уинтър се изправи.
– И така – казах аз – те са проникнали вътре. Дойдох да се изправя срещу тях и – свих рамене – те свършиха така.
Той кимна, сякаш току-що му бях казала, че навън вали. Изпуснах тиха въздишка на облекчение. Не бях осъзнала колко е важно той да повярва на моята версия на събитията до точно този момент.
– Умно е, че не си казала на полицията. Трябва да запазим това в рамките на Ордена. – Той се огледа. – Къде са билките, които носеха?
Посочих към страничната масичка. Уинтър вдигна всяка торбичка и я разгледа внимателно. Един мускул в бузата му пулсира. Надявах се, че не на мен се е ядосал. Връщайки билките, той се пресегна към Алис. Тя все още се стесняваше. Уинтър внимателно развърза кърпата на устата ѝ и наклони главата ѝ към него.
– Вие дойдохте тук, за да омагьосате Ив Харингтън. – Това не беше въпрос. – Кажи ми защо.
Алис не искаше да срещне очите му, тя наистина се страхуваше от него. Погледнах към Уинтър с подновен интерес. Очевидно репутацията му беше по-голяма от тази на талантлив следовател, който работи твърде усърдно.
– Хайде, Алис – подкани я той.
Изглеждаше така, сякаш щеше да остане толкова упорито мълчалива с него, колкото и с мен, но после брадичката ѝ леко се размърда и раменете ѝ се отпуснаха. Всичко се изля навън.
– Това беше Диал – каза тя, като спомена наставника на Ив. Той ни каза да дойдем тук и да разпръснем наоколо достатъчно билки, които да се прикрепят към Ив, така че да може да бъде проследена, където и да отиде. Знаехме, че има само кратък период от време, в който можем да го направим. – Тя хвърли очи към мен. – Мислехме, че все още е на работа. Намерението ни беше да не нараняваме никого.
Като се има предвид колко много се бяха постарали двамата, когато се бях изправила срещу тях, ми беше трудно да повярвам в това.
– Каква причина посочи Диал за това? – Попита Уинтър. В гласа му се долавяше опасна нотка, която ме накара да отстъпя назад. Нищо чудно, че беше опитен следовател, достатъчно беше да зададе въпрос и заплашителното му излъчване насърчаваше незабавното и пълно разкриване. Удобен трик.
– Той искаше да знае какво правиш – призна тя. – Проследявайки Ив, ние можехме да проследим теб. Беше разбрал за заклинанието за обвързване, което щеше да ти бъде наложено, и знаеше условията му. Нямаше никакъв шанс да работите поотделно. – Тя въздъхна. – Не знам къде е Ив Харингтън. Ако се притесняваш за нея, предлагам ти да започнеш да разпитваш тази. – Беше очевидно, че е имала предвид мен. Изхлипах. Аз не бях злата вещица тук.
– Защо, Алис? – Сондираше Уинтър. – Защо искаше да знае с какво се занимавам?
Тя погледна встрани.
– Диал каза, че си станал твърде голям за ботушите си. Че си хвърлил око на работата на Ипсисимус и че трябва да бъдеш наблюдаван. Той си помисли, че може би предаваш тайните на Ордена на военните и че замисляш да сринеш Ордена веднъж завинаги.
Този път подсмърчането ми беше много по-силно. Трябваше да срещнеш Уинтър само за минута-две, за да разбереш, че това е толкова вероятно, колкото снежен човек да се наслаждава на сауна. Неохотният тон на Алис Феърклоу подсказваше, че и тя знае, че това са глупости.
Уинтър се облегна назад на петите си и разтри челото си. Сигурно беше толкова уморен, колкото и аз. И двамата бяхме стигнали до ада и обратно само преди няколко часа, а сега аз му поднасях конспиративни теории и отвличания. Да. Определено проклина деня, в който ме срещна – а това беше само в четвъртък.
– Кога ще се върне госпожица Харингтън? – Попита ме той.
– В понеделник.
Той преглътна това и се изправи.
– Мога ли да задам един въпрос? – Каза Алис. И двамата я погледнахме. – Защо миришеш на тоалетна?
Извъртях очи, но Уинтър не реагира. Вдигна и кърпата и кимна по посока на кухнята. Направих каквото поиска и влязох с него. Харолд излезе изпод дивана и се присъедини към нас, след което Уинтър затвори вратата.
– Законното нещо, което трябва да направим, е да информираме незабавно Ордена и полицията. Можеш да си навлечеш много неприятности за това, че държиш тези двамата тук, Айви. Освен това ме направи съучастник по подразбиране.
Сложих ръце.
– Те са опасни – възразих аз. – Щом ги пусна, независимо дали ще е в полицията, Ордена или проклетите рицари на Кръглата маса, Ив ще е в риск. Както и аз. И ти също. Тя казва, че Диал ги е подготвил за това и може би е така, но не знаем дали е работил сам. Може да има и други, които искат да ни накарат да замълчим. Целият Орден може да е компрометиран. Да не говорим, че е много подозрително, че всички тези неща със скиптъра и покушението срещу нас също се случиха току-що. Може и да не са свързани, нямаме доказателства, но е адски странно съвпадение. Всъщност…
Уинтър сложи ръка на ръката ми.
– Щях да те оставя да продължиш, докато не ти свърши парата – каза той. – Но се притеснявам, че не си си поела дъх и накрая ще припаднеш. – Той въздъхна. – Това, което казах, беше, че ще е законно да съобщя на Ордена и на полицията. Не би било правилно да се направи.
Примигнах.
– Искаш да кажеш, че съм права?
– Не позволявай това да ти се стовари на главата.
Вдигнах ръка към Харолд.
– Дай пет! – Харолд започна да си мие ушите.
Уинтър ме погледна безизразно.
– Трябва да задържим тези двамата тук, докато разберем какво се случва. Аз ще направя заклинание за периметъра. Ако някой ги потърси, тогава ще знаем кой е и ще можем да го използваме като доказателство срещу всички тях.
Хм. Това всъщност беше добра идея.
– Браво. – Стиснах устни.
– Какво е това?
– Предполагам, че сега искаш да се изправиш и да се втурнеш след Диал. – Мускулите ми крещяха, че не искат да правят нищо друго, освен да си вземат гореща вана и да заспят.
– Права си, точно това искам да направя – но не това ще направим. И двамата трябва да сме свежи и нащрек за следващия ни ход. – Той прокара ръка през косата си. – Ако сега отново излезем, ще се окаже, че правим грешки, които могат да ни струват скъпо. – Той направи пауза. – Ще спя на твоя диван. По този начин, ако се случи нещо неприятно, поне ще сме двама, за да се справим с него.
Потиснах внезапната си, необяснима тръпка на радост.
– Брут ще иска да говори с теб цяла нощ.
Ъгълчето на устата на Уинтър се изкриви.
– Ако мога да се справя с теб, мога да се справя и с една сърдита котка.
Силни последни думи.
– Трябва да ти кажа, че котела ми е повреден, така че в апартамента ми е доста студено. – Завъртях си палците. – И няма топла вода.
По лицето на Уинтър се появи нещо подобно на отчаяние.
– Нищо чудно, че беше студено, когато бях там преди. Ще го поправя.
– Наистина?
– Аз съм вещица с много таланти. – Той повдигна вежда. – И ти очевидно също.
Усетих, че ме обзема подозрение.
– Какво имаш предвид с това?
– Феърклоу може и да е само Адепт Минор – каза той – но има по-високи резултати от почти всички останали по магическа агресия. Добре си се справила, за да я свалиш.
Не се изчервих. Не. Нито за миг. Изкашлях се.
– Е, тогава. Ще дам на тези хора малко храна и можем да тръгваме.
Назад към част 12 Напред към част 14
