Глава 19
Дадох си малко време, след като Ипсисимуса си тръгна, и след това, като си казах, че това е само защото трябва да спася света, излязох навън. Брут и Уинтър бяха там и изглежда бяха в разгара на някакъв спор.
– Тя се нуждае от мир, Брут. Тя трябва да спи.
– Храна.
– Ще ти донеса храна. Само ме остави да проверя как е Айви, а после ще ти намеря риба тон или нещо друго.
Брут се прозя и вдигна лапа в моя посока.
– Храна.
Вдигнах рамене.
– Нямам никаква. Бих те посъветвала да отидеш при новия си приятел за малко, но предполагам, че той все още е на разпит.
Уинтър се обърна изненадано, после се намръщи раздразнено, когато ме видя.
– Трябва да си легнеш. Аз мога да се справя с разследването.
Усмихнах му се.
– Няма да те оставя да откраднеш цялата слава, приятелю. Не и след цялата тази работа.
Той не се успокои от лекомисления ми отговор.
– Няма да позволя да се срутиш върху мен, Айви. Изглеждаш ужасно.
– Е, много ти благодаря.
Той стисна зъби.
– Това не е критика.
Скръстих ръце.
– Звучеше така. – Не можех да позволя на Уинтър да ме върже обратно в леглото. Не и сега. – Продължаваш да се оплакваш, че съм твърде мързелива. Сега аз действам, а ти продължаваш да се оплакваш. Не мога да спечеля.
Той си пое дъх, сякаш не беше сигурен в себе си.
– Притеснявам се за теб.
Размахах ефектно ръка, надявайки се да не изглеждам толкова гадно или изтощено, колкото се чувствах.
– Абсолютно добре съм. – Отдръпнах раменете си назад. – Не можем да се мотаем наоколо. Трябва да открием кой стои зад това.
Очите на Уинтър се свиха.
– Сигурно си си ударила главата. Това определено не е Айви Уайлд, която познавам. – Изпуснах фалшив смях, който само засили подозренията на Уинтър. – Какво става, Айви? Какво точно искаше Ипсисимуса?
Имах готов отговор – и бях сигурна, че той ще попречи на Уинтър да продължи да изследва.
– Той ме помоли да се присъединя към Ордена. Каза, че съм направила достатъчно, за да се докажа, и че ще бъда приета с отворени обятия. Дори нямало да ми се налага да започвам отново като Новобранец.
Той се вгледа.
– И ти искаш да направиш това? Мислех, че си твърдо решена да не се доближаваш до Ордена и с пръчка.
– Решена съм. И точно това му казах. Каза, че ако ти помогна да намериш некроманта и да спреш престъпленията му, ще ме остави на мира.
Разбира се, в това, което току-що бях казала, нямаше никаква логика. Затова пък смятах, че ще проработи. Ако измислех по-рационална причина, за да не се скрия под одеялото, когато бях получила разрешение да направя точно това, Уинтър щеше да продължи да се съмнява какво правя. Вместо това щеше да прекара толкова много време в размисли, че щеше да спре да пита.
За всеки случай се втурнах напред.
– Трябва да отидем и да поговорим с Белоус. Ако Белинда и нейния флакон са изключени, той е единствения друг човек, който има някаква причина да е съмнителен. – Устата ми се сплеска в мрачна линия. – А от тези снимки се вижда, че той е адски съмнителен. – Хвърлих страничен поглед към Уинтър. – Белинда каза ли нещо за тях?
Той замълча за миг, сякаш все още искаше да попита повече за Ипсисимус и причините да се надигна от болничното легло. За щастие, вътрешният му следовател взе превес.
– Фокусът ни беше върху флакона. Снимките, колкото и да са отвратителни, не изглеждат свързани с некромантията.
– Не – съгласих се аз. – Но имат отношение към това да бъдеш гад. – Все още не ми се струваше, че Белоус е вещицата, която търсим, но в този момент нямаше много други възможности. – Къде е Таркуин?
Уинтър замълча.
– Защо?
– Той очевидно е добър приятел на Лунния лъч. Предполагам, че има прозрения за всичко това, за които ние можем само да гадаем.
Уинтър само леко се успокои.
– Освен ако не е отишъл с останалите, Таркуин вероятно е някъде тук. Много вещици са. Използват заклинания за проследяване, за да видят дали могат да разберат откъде е дошло зомбито – каза той. Изражението му беше мрачно. – Да не говорим, че се уверяват, че никъде няма повече от тези проклети неща.
Намръщих се.
– Къде са отишли останалите? С кои други?
– Освен Армстронг, всички останали от екипа са изпратени обратно в Томинтул. Без значение какво иска Армстронг, съвсем сигурно е, че с Омагьосването е свършено.
– Бесни зомбита са прекалено много дори за телевизионно риалити?
– Изглежда така.
Подсмръкнах. След това, което се беше случило с Бенджамин Албърт, имаха късмет, че никой друг не беше умрял. И все пак. Все пак беше малко жалко, че телевизионната ми кариера вероятно е приключила още преди да е започнала. Чудех се дали ще използват кадрите с мен, след като умра, спасявайки света. Не биваше да играя ролята на кучка, както искаше Бари, посмъртните монтажи на моето лице щяха да бъдат много по-ефективни, ако изглеждах като мил човек. Е, добре.
Тогава ме осени една мисъл.
– Чакай малко – казах бавно. Всички, които са участвали в „Омагьосване“, освен Армстронг, са се върнали в Томинтул?
– Да.
– Тогава защо видях Маза да се разхожда наоколо, когато погледнах през прозореца?
Сините очи на Уинтър потъмняха.
– Бегачът?
Кимнах, усещайки как внезапните хладни пръсти на страха пронизват гръбнака ми.
– Къде беше той? – В гласа на Уинтър внезапно се появи спешна нотка.
Опитах се да помисля. Посочих настрани и нарисувах въображаема линия.
– Вървеше оттук натам.
Един мускул пулсира в бузата на Уинтър.
– Предполага се, че има вещици от Ордена, които охраняват целия периметър. Как, по дяволите, е успял да ги избегне?
– Нека да разпределим вината по-късно, нали? Трябва да разберем къде е той. – Тонът ми се втвърди. – Точно сега. – Тръгнах в посоката, в която бях видяла Маза, и почти веднага съжалих, че съм се движила толкова бързо. Главата ми се замая и бях принудена да направя няколко плитки вдишвания, за да не припадна.
– Айви…
– Добре съм.
Брут се стрелна пред нас, препускайки през поляната с пълна скорост. Примигнах. Никога преди не го бях виждала да тича, поне откакто беше коте. Размених бърз поглед с Уинтър, а после тръгнах след котарака си със стиснати палци. Щях да изглеждам ужасно глупаво, ако той току-що беше решил да преследва горска мишка.
За щастие Уинтър изглежда също вярваше, че Брут е забелязал нещо. След по-малко от няколко удара на сърцето той ме изпревари, спринтирайки към линията на дърветата. Потиснах уплахата си при мисълта, че срамежливия бегач е там, където има зомби, което само чака да го захапе, и се опитах да не изоставам. Не е изненадващо, че не успях. Намалих скоростта в опит да запазя малко енергия – да не говорим за това да не повърна – и направих каквото можах, за да държа Уинтър в полезрението си. Поне реката беше над тази посока, така че имаше естествена преграда.
Уинтър тъкмо беше изчезнал зад едно дърво, когато чух задушаващ вик. Измърморих проклятие и отново набрах скорост, за да стигна до него – и до Маза – точно навреме. Уинтър беше хванал момчето за гърлото и го държеше на една ръка разстояние, докато Брут съскаше многократно.
– Ти ли си? – Поиска Уинтър. – Ти ли възкресяваш мъртвите?
Очите на Маза изпъкнаха.
– Какво? Не! Не съм имал нищо общо с това!
Погледнах го в очите. Изглеждаше по-скоро уплашен, отколкото нещо друго. Но дали беше уплашен, защото най-накрая го бяха разкрили, или защото го обвиняваха фалшиво? Беше наложително да научим истината.
– Остави го да говори, Раф – казах тихо аз.
Уинтър се загледа, после направи каквото поисках и отпусна хватката си. Маза се запъна назад и енергично разтри врата си.
– Какво става с теб? – Просъска той.
Пристъпих напред.
– Търсим много опасен човек, Маза. Човек, който може би дори не осъзнава колко голяма опасност представлява. Всички останали членове на екипажа са се върнали в града. Защо ти си още тук? – Той промърмори нещо под носа си.
Наведох се напред, пренебрегвайки настръхналата ярост на Уинтър.
– Не разбрах това. Кажи го още веднъж.
– Ейми.
Примижах.
– Извинявай?
– Ейми си загуби огърлицата тук. Търсех я.
Уинтър беше недоверчив.
– След касапницата, която се случи тук, ти си мислиш, че ще се върнеш, за да търсиш глупавата огърлица на някакво момиче?
Сложих ръка на ръката му.
– Тя ли те помоли да дойдеш и да направиш това?
Маза не искаше да погледне в очите ми.
– Не.
– Как я е загубила?
Той сви рамене. С всяка секунда ставаше все по-червен и по-червен.
– Не знам.
– Как се върна тук от Томинтул?
– Никога не съм си тръгвал. Не съм се качвал на автобуса. – При цялото си смущение и неловкост той беше забележително отстъпчив.
Уинтър сгъна ръце на гърдите си.
– Лъжеш.
– Какво? – Заинати се Маза. – Не лъжа! Ейми си изгуби огърлицата и аз искам да я намеря за нея.
– Той е привлечен към нея – отбелязах аз.
Блясъкът по бузите на Маза се засили.
– Тя е хубав човек! – Каза той, сякаш ме предизвикваше да споря с него.
– Да, тя е. Но ти все още лъжеш за нещо, Маза.
Той ме погледна.
– Не лъжа.
Потупах нетърпеливо крака си. Наистина нямаше време за това. Каквото и да правеше тук, нямаше почти никакъв шанс да има нещо общо със зомбитата. Може би просто търсеше огърлицата на Ейми, за да я впечатли. Случвали са се и по-странни неща.
Брут, усетил раздразнението ми, скочи и се запъти към мен. Обиколи Маза като хищник, като се озърташе, докато вървеше. После седна на хълбоците си и си изми лицето.
– Кръв – каза той.
Маза изпищя:
– Този котарак току-що проговори!
Игнорирах го и се съсредоточих върху Брут.
– Кръв? Сигурен ли си?
Брут продължи да се мие, сякаш вече ни беше дал всички възможни отговори, които можехме да искаме.
Опасна усмивка озари устните на Уинтър.
– Откъде е кръвта, Маза – попита той копринено. Сега, когато гласът му беше нисък, звучеше много по-страшно, отколкото когато крещеше.
– Аз… аз… – очите на Маза се стрелкаха от една страна на друга, сякаш очакваше някой да се появи и да го спаси. За да се уверя, аз също се огледах. Ипсисимусът беше казал, че имаме поне ден, преди да очакваме друго зомби, но това не означаваше, че невъзможното все още не може да се случи. Когато не се чуваше и най-слабото шумолене на листа, се отпуснах.
– Изплюй го, Маза – казах уморено – или ще накарам Уинтър, да те превърне в жаба.
Очите му се разшириха още повече.
– Можеш ли да го направиш?
– О – мърмореше Уинтър – мога да направя това и още нещо. Аз съм висококвалифицирана вещица от Ордена, Маза. Магията ми няма граници.
При тези думи отворих уста, но Уинтър ме потупа по ребрата. Да, добре. Не беше момента да изтъквам, че ограниченията на магията му включват да открие кой възкресява мъртвите или да накара Маза да каже истината.
Цялото тяло на Маза сякаш се отпусна.
– Не е това, което си мислиш – каза той.
– Никога не е било. Продължавай.
– Не е човешка кръв.
Погледнах към Брут. Той не трепна, така че предположих, че Маза не лъже в тази част. Надигнах брадичката си и го погледнах.
– Овча кръв?
Маза се сви още повече в себе си.
– Да – прошепна той. – Мислех, че съм я измил цялата.
Не беше разчитал на Брут. Това, което повечето хора не осъзнават, е, че котките имат по-добро обоняние от ловните кучета. За пореден път разследването ни сякаш включваше бели пухкави животинки с по-малко сетива от лемингите. През мен премина дълбока тревога.
– Откъде се взе овцата? Как я уби? – Вторият въпрос беше особено уместен. Ако Маза беше използвал магия, за да изтръгне живота от животното, тази магия можеше да бъде използвана на свой ред за подхранване на некромантията. Както предполагаше Ипсисимуса, истината се криеше в кръвта.
Маза изглеждаше ужасен.
– Не е моя грешка!
Погледнах го с отвращение, докато Уинтър пристъпваше напред, а очите му бяха с цвета на лед.
– О, разбирам – каза той, а от гласа му се носеше сарказъм. – Случайно си го убил.
– Не! – Избухна той. – Просто я намерих! Тя вече умираше. Не съм и направил нищо, освен… – Той спря рязко.
– Освен какво, Маза? Какво си направил?
Той размаха ръце и започна да бърбори.
– Нищо! Не исках да го правя! Искам да кажа, исках, но само защото той е такъв козел! Никой не ме слушаше и исках да го изплаша и да го накарам да спре, а когато билките не подействаха, трябваше да направя нещо. Не можех просто да го оставя да се измъкне с такова нещо!
Уинтър ме стрелна с поглед и тълкувайки погледа, кимнах и сложих ръка на рамото на Маза. Той видимо трепереше.
– Намали темпото – казах му. – И ни кажи от самото начало.
Той си пое дъх накъсано.
– Той не я оставяше намира. Използваше положението си, за да получи точно това, което искаше.
Можеше да има само една жена, за която говореше.
– Имаш предвид Ейми.
Той кимна енергично.
– Тя му каза „не“, но той не я послуша. Трябваше да направя нещо.
– За кого говорим?
Той ме погледна така, сякаш бях тъпа.
– Тревър Белоус, разбира се. Той преследва всички жени. Бари ми каза, че винаги е бил един и същ, но никой не е направил нищо по въпроса, защото Белинда е искала да го задържи наоколо. – Той сви рамене безпомощно. – Той е в „Омагьосване“ от самото начало. Има власт, пари и положение и всеки път, когато се случеше нещо, то просто се потулваше.
Устата ми пресъхна.
– Имам нужда да бъдеш ясен, Маза. Какво е правил той? Какво е направил на Ейми? – Тя никога не беше давала признаци, че нещо не е наред. Но ако се страхуваше от него, вероятно нямаше да го направи. Проклех се. Тя беше моя съквартирантка, макар и само за няколко нощи. Как можех да не забележа, че нещо се е случило?
– Той искаше тя да спи с него. Каза, че ако не го направи, ще я уволни.
Усетих яростта на Уинтър. Юмруците му се стиснаха и тялото му се скова. Бях точно там с него, но трябваше да запазя контрол. Трябваше да разбера какво е направил Маза и дали той е човека, когото търсим.
– И така, какво направи? – Попитах аз. Говорех тихо, защото ако се опитах да направя нещо повече от шепот, имах чувството, че ще прозвучи като задушаващ се писък на ярост.
– Исках да я защитя. Ако успея да го спра, си помислих, че може би ще успея да намеря нещо, което ще я предпази. Това е втората ми поредица с Омагьосване. Миналия път една от участничките поръси с някакви билки леглото си, за да го предпази през нощта. Помислих си, че мога да направя същото.
Намръщих се. Не си спомням това.
– Нищо не се случи. Той премина през билките и след това се върна и заспа като бебе. Не се получи.
Въздъхнах.
– Значи смяташ, че това е ефективно защитно заклинание?
– Да. Копирах точно това, което състезателката направи, само че в по-големи количества.
– Дай ми да предположа – каза Уинтър през зъби. – Мандрагора, синчец и кора от бодлив ясен.
Маза примигна.
– Откъде знаеш?
– Намерихме го навсякъде около фургона.
– О. – Маза се сдуха още повече. – Така или иначе не е работило.
– Смешно е – промърмори Уинтър.
– Аз не съм вещица. Изобщо не владея никаква магия. – Той прокара ръка през косата си. – Но си помислих, че ако направя това, което състезателката направи, тогава може би всичко ще е наред. – Той хвърли на Уинтър обвинителен поглед. – Поне се опитах!
Кимнах успокояващо с глава.
– Опитал си. – Дадох му миг пауза, за да се съвземе, след което гласът ми се втвърди. – Но това все още не обяснява мириса на кръв.
– Белоус не спираше да прави това, което правеше. Трябваше да действам. Помислих си, че ако успея да го изплаша, ще мога да го накарам да спре. Щях да прережа тоягата му така, че да се счупи, когато той я натисне, но знаех, че това няма да е достатъчно. Нямах представа какво да правя. Докато не намерих овцата.
– Къде беше тя?
Маза очевидно не искаше да отговори. Той изтърка земята с пръста си и се размърда.
– Това няма значение.
Наведох се напред, докато не се озовах почти нос в нос с него.
– Ние ще решим какво има значение. Къде намери овцата?
– До гробището – промълви той. Отдръпвайки се от мен.
Аз не помръднах. Той можеше да има предвид само онова в подножието на хълма на мъртвеца.
– Преди или след убийството на Бенджамин Албърт?
– След – прошепна той. – Армстронг искаше да отида и да проуча района. Искаше да направи едно предизвикателство сред гробовете. Знаеш ли, за да е страшно или нещо подобно. Не искаше никой да знае, защото мислеше, че може да му се разсърдят, че все още мисли да използва това място след случилото се. Намерих овцата там. Не знам какво се е случило с нея. Лежеше настрани и имаше рана в стомаха. Може би някое диво животно я беше стигнало. Щях да потърся ветеринар, но телефона ми все прекъсваше. Лоша връзка или нещо такова. Знаех, че докато стигна до града и намеря някого, сигурно ще е твърде късно. С всичката тази кръв навсякъде просто… – Гласът му секна и той сведе глава. – Събрах колкото можах от кръвта и после ударих овцата по главата, за да я избавя от мъките ѝ.
Почувствах се малко зле – и това не беше само защото все още се възстановявах от това, че бях ударена от заклинание, насочено към зомбито.
– Използвал си кръвта, за да боядисаш ремаркето на Белоус.
Той кимна.
– Когато той отиде да се гримира, аз се промъкнах през задния прозорец. След това, което се случи с Бенджамин, не исках никой да си помисли, че някой друг е умрял, затова сложих малко овча вълна на оградата, за да разберат, че не е човешка кръв. Щях да оставя още вълна вътре, но нямаше време. Щях да нарисувам само пентаграма, но се паникьосах, когато вратата се отвори. Помислих си, че Белоус се е върнал. Когато го погледнах, разбрах, че гледам лицето на чистото зло. Очите му станаха яркозелени, като на някакво обезумяло чудовище. От главата му растяха рога.
Гласът на Маза спадна до ужасен шепот.
– Рога. – Той се поколеба. – Щом ме видя, той ме нападна. Кръвта се разнесе навсякъде. Аз го ударих по главата и избягах. Следващото нещо, което си помислих, беше, че Маркъс излиза от ремаркето и крещи. – Маза изглеждаше объркан. – Не знам откъде е дошъл или какво се е случило с Белоус. Следващия път, когато го видях, изглеждаше нормално. Очите му бяха широко отворени. Но той е дявола.
Маза очевидно имаше предвид последната част буквално. Оказа се, че е така. Уинтър отвори уста, за да зададе още един въпрос, но аз вече имах всичко, което ми трябваше, и го изпреварих.
– Осъзнаваш ли, че това, което направи, беше грешно?
Маза отвърна поглед.
– Да – промълви той неубедително.
– Маза, ти уби беззащитно животно, вместо да потърсиш помощ.
– То така или иначе умираше.
– Освен ако не си обучен ветеринарен лекар, не знаеш това. Опитал си се да използваш магически билки, което е можело да има всякакви тежки последици за всеки или за всички членове на екипажа. И това е без дори да се занимаваме с това, което направи в ремаркето на Белоус.
– Той ме нападна! Той се превърна в чудовище! Освен това се получи. Той спря да преследва Ейми. Престана да тормози всички жени от екипа. Аз го спрях да прави всичко това, защото го изплаших, когато никой друг не се канеше да направи нищо!
Брут изпусна нещо, което можеше да се опише само като силно хъркане. Почти бях забравила, че е там. Повдигнах вежда в негова посока и той се нацупи.
– Това ти ли беше? – Попитах. – Ти ли попречи на Тревър Белоус да тормози Ейми?
– Аз съм котка.
Вгледах се в него. Очевидно това беше целия отговор, който щях да получа. Предполагам, че Брут е почувствал, че е постигнал целта си.
– Какво? – Изкрещя Маза. – Котката не е направила нищо! Спрях Белоус. Добре де, той се пробва отново снощи, когато беше тук преди гласуването. Хвана Ейми и тогава тя загуби огърлицата си. Но тя каза, че той я е пуснал, преди да направи нещо. Явно се е страхувал какво ще стане, ако продължи. Аз го накарах да се почувства така. Никой друг. – Той се удари в гърдите. – Аз.
Брут отново изхърка. Той се вдигна и се отдалечи на няколко метра, като запрати лапа по земята. След това за миг наведе глава, преди да погледне нагоре с тихо мъркане – а от устата му висеше деликатна златна огърлица.
– Добра работа, Брут бейби.
– Това бях аз! – Каза Маза, като продължаваше да протестира. – Аз съм героя! А не една проклета котка!
Уинтър завъртя очи.
– Порасни.
– Трябва да намерим Тревър Белоус – казах му аз. – Всичко изглежда се върти около него.
Уинтър сбърчи вежди.
– Но…
– Нека просто да видим какво ще каже.
Той кимна.
– Добре. – Приближи се и закачи ръката си през моята. – Позволи ми да ти помогна. Отново съм взел назаем този мотор. Ще се върнем в Томинтул за нула време.
Усмихнах се слабо.
– Чудесно.
Брут се затича леко към нас, качи се на раменете ми и уви опашката си около врата ми.
– Можеше да ми кажеш какво се случва – скастрих го аз.
– Храна.
– Да, да.
– Хей! – Изкрещя Маза. – Какво става с мен? Аз също имам нужда от превоз до Томинтул.
И двамата с Уинтър го игнорирахме и продължихме да вървим. Бях обаче почти сигурна, че Брут изплези език.
Назад към част 19 Напред към част 21
