Глава 13
Кракът беше дълъг, вретеновиден и покрит с жилави черни косми. Тесният му, заострен връх докосна земята три пъти, преди да се появи съответстваща версия на същия крак. И още един. И още един.
Въпреки че тялото на съществото не се беше появило, знаех точно какво гледам. Това беше паяк. Не беше като мъничкия паяк, който вече бяхме забелязали, ако краката на тази версия бяха нещо, то беше с размерите на едно от колелата на джипа на Хюго. Най-малко.
– Шибаната Ейми – промълви Хюго. – Тя ни каза. Тя ни каза, че има огромен паяк. Оказа се, че не е преувеличавала.
Изпод папратта се измъкнаха още части от съществото. Вгледах се в заобления му космат корем, който с разкриването му придобиваше все по-ръждив цвят. Стиснах челюстта си, за да потисна изкушението да взривя това нещо, като използвах колкото се може повече огнена магия. То не правеше нищо лошо. Поне засега не.
То отново потупа предния си крак и се плъзна напред с още един сантиметър. Когато вдигнах очи, осъзнах, че виждам лицето на паяка. Близо до устата му имаше два големи щипци и няколко космати ивици по главата, които му придаваха нещо като вид на пънкар. Но не това привлече вниманието ми, щом зърнах осемте блестящи очи на паяка, беше невъзможно да откъсна поглед.
Устата ми пресъхна, а дланите ми се изпотиха. Никога досега не бях разбирала арахнофобията, но изведнъж, изправена пред паяк с гигантски размери, я разбрах. Ръката ми се изстреля и сграбчи ръката на Хюго. Беше наистина глупаво да го направя, защото това движение беше повече от достатъчно, за да привлече вниманието на паяка.
Всичките осем очи се насочиха към нас, после паякът изсвири и се изправи. Очаквах да ни нападне, но вместо това той скочи и изчезна от погледа ми със скорост, която ми спря дъха. Преглътнах с облекчение, имахме много повече късмет, отколкото заслужавахме.
– Може би все пак е време да тръгваме – каза Хюго.
В това нямаше никаква вероятност. Кимнах и набързо прибрах Гладис.
– Хайде да вървим. Сега.
– Благодаря – каза приглушеният глас на Хестър.
И с това спринтирахме в обратна посока. Отначало вървяхме в крак един с друг, но не след дълго Отис се откъсна от нас – малкото му тяло и способността му да лети го правеха далеч по-бърз от Хюго и мен. Той се втурна напред, провирайки се между стволовете на дърветата и листните храсти. Докато извикам, той вече се беше изгубил от поглед.
– Отис! – Извиках. – Дръж се близо!
Ако ме беше чул, той не отговори. Опитах се да ускоря темпото, но земята ставаше все по-блатиста и с всяка хлътнала крачка ми беше все по-трудно да тичам с някаква скорост. Стиснах зъби и погледнах безпомощно към Хюго.
– Виждаш ли го? – Попитах го. – Виждаш ли Отис?
– Не – отвърна той рязко.
В този момент чухме писъка. Никога преди не бях чувал подобен звук от Отис, но определено беше той – и определено беше писък, пропит с чист ужас.
Хестър се изстреля нагоре, изтръгвайки се от бърлогата си в сакото ми. Лицето ѝ беше бяло от страх, а ръцете ѝ бяха свити в юмруци.
– Отис! – Извика тя. – Къде си?
Отново нямаше отговор и тялото на Хестър се разтрепери. Измъкнах ръката си, за да я хвана, преди и тя да излети.
– Не можем да загубим и теб, Хес. Остани с нас и не отлитай. Ще намерим Отис, обещавам.
Тя се бори за момент, после се отпусна. Отпуснах хватката си върху нея. Долната ѝ устна трепереше, но тя беше спокойна.
– Хайде – каза Хюго. – Мисля, че е тръгнал натам.
Извиках отново, като изкрещях името на Отис с пълен глас, докато тичахме в посоката, в която беше изчезнал. Все още нямаше отговор, а мълчанието беше по-смразяващо от вика му.
Най-накрая избягахме от блатната почва към по-твърд участък, който улесняваше бягането. Хюго изпрати взрив от внимателно насочена въздушна магия, за да отблъсне ниско висящите клони и гъстите листа, които се изпречиха на пътя ни.
Усещах как сърцето ми се разтуптява силно в гърдите, а когато заобиколихме дебелия ствол на един голям дъб, то сякаш спря напълно. О! Ох!
Бяхме на малка поляна. Слаба слънчева светлина се процеждаше през пролука в листата над главите ни. От едно дърво до друго беше нанизана блестяща, сребриста мрежа, която се простираше хоризонтално на поне дванадесет метра, а вертикално – на още повече. Капки вода от неотдавнашния дъжд бяха полепнали по нея и блестяха на слабата светлина.
При други обстоятелства щях да съм възхитена от красотата на паяжината, но сега не можех да ѝ се възхищавам, защото пред нея – и закривайки голяма част от гледката ни – имаше друг паяк. Това паякообразно не беше с размерите на първия, който бяхме видели, нито пък с размерите на втората чудовищна версия.
Този паяк беше с размерите на автомобил.
Щях да изтегля Гладис отново, без дори да се замисля. Несъмнено същество като това попадаше в обхвата на действащия в цялата страна закон, който защитаваше магическите видове в собствената им среда. Не можех да атакувам паяка, при никакви обстоятелства, но със сигурност можех да използвам Гладис, за да разкъсам мрежата. А ако Отис беше в опасност, щях да направя всичко възможно, за да го защитя.
Застанал до мен, Хюго си пое рязко дъх, а очите му се местеха от страна на страна, докато преценяваше ситуацията. Хестър не изпитваше подобни угризения. Тя вече летеше насам и крещеше с пълен глас:
– Къде е брат ми, осмокрако чудовище?
Гигантският паяк скочи, очевидно не беше забелязал приближаването ни. Извърши перфектно полуобръщане и аз зърнах за кратко Отис, хванат в лепкавите гънки на блестящата паяжина, преди тялото му отново да се скрие. Стомахът ми се сви от страх. Нямаше да позволя той да се превърне в обяд за паяка. Не можех.
– Ти и аз, бастър! – Изкрещя Хестър, а гласът ѝ се пречупи при последната дума. – Ти и аз! Вдигни ги! Хайде!
Паякът, огромно същество с чудовищна, студена красота, я погледна с осемте си блестящи черни очи. Видях образите на Хестър, които се отразяваха върху лъскавата повърхност на всяка очна ябълка. В сравнение с паяка тя беше нищожна – нямаше никакъв шанс.
Паниката се вкопчи в гърлото ми, после крайниците ми действаха почти от само себе си и аз се заизкачвах напред с вдигната Гладис. Едва успях да направя три крачки, преди Хюго да ме хване за яката и да ме издърпа назад. Съсках му гневно, но той поклати глава, а изражението му беше далеч по-спокойно от моето. Чакай – сякаш ми казваше той. Просто изчакай.
Паякът изчурулика на Хестър, докато търкаше клещите си. Чух свистене, докато издишваше струя въздух, след което огромната му уста се отвори, разкривайки зееща черна дупка. Ужасът за Хестър и Отис ме разтърси до дъното на душата ми.
– Добро утро – каза то.
Примигнах. Хестър също. Дори Хюго, който действаше с много повече разум от останалите, изглеждаше зашеметен. Паякът говореше с дълбок мъжки глас – и имаше акцент. Всъщност звучеше почти точно като Алън, собственика на магазина. Паяк-чудовище от Бруми с добри маниери? Поклатих глава.
– Какво, за Бога, се случваше?
Хестър се възстанови първа.
– Освободете брат ми – изкрещя тя, – или се пригответе да умрете!
– Точно това се опитвам да направя – изпъшка паякът. Той се изправи и разтърка двата си крака пред Хестър. – С тези крайници обаче не е лесно. Може би ти можеш да ми помогнеш. Пръстите ти изглеждат достатъчно деликатни, за да го извадят безопасно.
Хестър не се отпусна, тя се взираше в гигантското същество с нескрито подозрение.
– Това е хитър капан, нали? Насърчи ме да помогна за освобождаването на Отис и ме вкарай в капана по време на процеса!
Загрижеността ѝ беше основателна, докато не се вземат предвид всички факти.
– Това не е капан, Хестър – казах тихо аз. – Паякът казва истината.
– Ти не знаеш това! – възрази тя.
Хюго я дари с крива, нежна усмивка.
– Да, знае. – Той погледна към мен, после към паяка. – Миризмата – каза той. – Дълбокият аромат, който се носи из тези гори, и магията, която го съпътства, са създадени, за да отблъскват любопитните минувачи. Това дойде от теб, нали? – Попита той паяка.
Съществото се вгледа в Хюго. Не можеше да се каже какво си мисли, можеше да е отвращение, възхищение или дори любов. Лицевите черти на огромните паяци не бяха създадени, за да издават много, поне не и за моите очи.
– Явно не е толкова ефективен, колкото беше преди – каза той накрая. – В края на краищата ти си тук.
– О, ефективно е – казах му аз. – Беше толкова силно, че подсили любопитството ни. Повечето други хора щяха да се обърнат и да си тръгнат, но се опасявам, че ние обичаме да изследваме места, които другите биха избегнали.
Паякът почука с друг от дългите си крака по земята.
– Хм. Вие не сте първите, които влизат в тези гори през последните дни.
Той говореше за Ейми.
– Видя ли ви тя? – Попитах. – Другият човек, който беше тук?
– Не, но тя видя едно от моите деца. – Той повдигна тялото си с един сантиметър, преди да го спусне отново: Предположих, че това е арахнидският вариант на свиване на рамене. – Елфите винаги са били по-устойчиви на моите заклинания от другите същества. Това те прави… по-досаден от останалите, които ходят на два крака – каза той.
Не бих се съгласила с него по този въпрос. По дяволите, не бих се съгласила с него по нито един въпрос. Не бих се осмелила.
Хестър нямаше такива притеснения.
– Защо всички стоите наоколо и си говорите? – Изкрещя тя. Хвърли се към един от масивните крака на паяка, сякаш се опитваше да го изкара от равновесие. Не е изненадващо, но той не помръдна и на сантиметър. – Отис все още е в капан! Помогнете му!
– Съжалявам, Хестър – каза Хюго.
Кимнах.
– Съжалявам.
Тя ни погледна.
– Не ми се извинявайте! Извинявайте се на Отис!
Паякът се отдръпна настрани и разкри цялата си огромна мрежа – и малката, хваната в капан фигура на Отис.
– Съжалявам – промърмори паякът. – Никога не съм имал намерение да улавям твоя вид. Ние не ядем два крака – само шест крака са храна за нас.
Шест крака? Насекоми, значи: мухи, бръмбари, такива същества. Но за да се напълни коремът на този паяк, е необходимо огромно количество насекоми с нормален размер. Ужасена, се зачудих дали из горите не хвърчат мухи-синички, които са също толкова гаргантюански, но се отърсих от мисълта, преди да се е зародила. Хестър беше права: нашият приоритет трябваше да бъде Отис.
Той мълчеше след крясъка си не без причина. Доколкото можех да преценя, той бе влетял с главата напред в мрежата и инстинктивно бе започнал да се бори. Колкото повече се мяташе, толкова по-силно беше попаднал в капана, тъй като сребристата коприна на мрежата реагира и се увива по-плътно около тялото му. Няколко нишки около главата му принудиха устата му да се затвори, а бедните му крила бяха също така завързани. Нищо чудно, че паяка ни беше казал, че не може да освободи Отис от собствения му капан, разплитането на малкото брауни нямаше да е лесно за никого.
– Не се притеснявай, Отис – казах му аз. – Ще те измъкнем оттам. По някакъв начин. – Без да може да говори, тялото му потрепна в безмълвен отговор. За съжаление това само го вкара още по-дълбоко в хитроумната мрежа.
– Опитай се да не мърдаш – посъветва го Хюго. Отис го погледна, за да покаже, че е по-лесно да се каже, отколкото да се направи.
Хестър подсмръкна влажно и посегна напред, за да го докосне.
– Недей – посъветвах я аз. Имахме си достатъчно проблеми, ако Хестър се допреше до паяжината, вероятно също щеше да попадне в капан.
Тя отдръпна ръката си, но ми отправи скръбен, умоляващ поглед.
– Моля те, помогни му – прошепна тя. Моля те, побързай.
Гигантският паяк отново зацвърча.
– Твоят меч ще бъде най-добър. Мога да те насоча къде да направиш най-добрите разрези.
Почти бях забравила, че Гладис е в ръката ми. Тя бръмчеше тихо, сякаш за да покаже, че е наясно с необходимостта от деликатни движения. Кимнах и внимателно завъртях острието ѝ, докато паякът вдигна единия си крак и направи жест към участък от сложната мрежа. Облизах си устните, вдигнах Гладис и внимателно прерязах няколко нишки коприна.
Отис трепереше толкова силно, че цялата паяжина се тресеше, едно подхлъзване и можех неволно да го нараня – или по-лошо. Затаих дъх и усетих как по челото ми изби пот.
Погледнах отново към паяка. Той премести крака си, посочи друг участък и аз наредих на Гладис да го последва. В крайна сметка се наложи да направя осем отделни разреза на определени места, преди Хюго да успее да достигне и да освободи Отис от паяжината, въпреки че малкото му брауни телце все още беше свързано с няколко разхлабени нишки.
Протегнах ръка в сгушените ръце на Хюго, където сега лежеше Отис, и нежно докоснах една от тях, след което рязко се отдръпнах. Нищо чудно, че беше вързан толкова ефективно: коприната на паяжината беше като супер лепило.
В периферното ми зрение се появи трептящо движение. Обърнах се и забелязах няколко по-малки паяка, които чакаха отстрани на поляната, шест на брой, всеки с малка купчинка току-що събрани листа до себе си. Усетих кратък студ, докато се чудех колко ли от тези същества се крият в гората, преди да си припомня, че са приятелски настроени. Трябваше да науча урока си от Атаир: външният вид често е измамен.
– Сок от коприва – обясни гигантският паяк. – Той ще разтвори коприната.
Хюго постави Отис внимателно на земята и загреба купчините листа от коприва, които по-малките паяци сигурно бяха събрали точно за тази цел. Без да прави нищо повече от гримаса, тъй като растенията го бодяха, той стискаше листата, докато капчици зелен сок се изплъзнаха и паднаха върху тялото на Отис.
– Това трябва да боли – казах аз.
– Боли – отвърна Хюго през стиснати зъби. – Но аз съм твърд мъж, така че по-късно ще ме гледаш с добро око.
Помислих дали да не отговоря язвително, после се наведох и го целунах по бузата. Гримасата му отстъпи място на кратка усмивка.
– Останалите можеш да целунеш по-добре по-късно – каза той.
– Ще го направя – обещах аз, докато Хестър изсумтя от досада.
Изчакахме сокът от коприва да си свърши работата. Гигантският паяк ни беше казал истината, въпреки че отне няколко минути, зелената течност подейства и Отис най-накрая беше освободен.
Отне му известно време да проговори. Първо огъна крилата си, за да се увери, че всяко от тях е в изправност, преди да се опита да ги размаха и да се издигне във въздуха. След това се изчетка, лицето му бе безизразно, докато изтриваше останалите капки, оставени от копривата. Сега откритата му кожа имаше определено зелен оттенък, но реших, че ако му кажа това, вероятно няма да подобря настроението му.
В крайна сметка Отис изправи рамене и погледна Хестър. Долната му устна потрепери – и секунда по-късно той се хвърли към нея.
– Ти беше готова да се справиш с това чудовище заради мен. Никога нямаше да спечелиш, но на теб не ти пукаше. Ти си истински воин, Хестър.
Паякът ги наблюдаваше. Надявах се, че не се е разстроил от това, че го нарекоха чудовище.
– Дребното двукрако говори истината – каза той.
Хестър прегърна Отис обратно, емоциите ѝ бяха също толкова задушаващи.
– Мислех, че ще умреш. Последните неща, които си казахме, бяха гневни и мислех, че никога няма да имам възможност да кажа нещо друго. Толкова съжалявам, че се скарах с теб. Няма да го направя отново.
Отис се усмихна.
– Ще го направиш, Хестър – каза той. – Но това е добре. Ще бъда разочарован, ако не го направиш. Обичам те, независимо какво правиш.
– Аз също те обичам. – Тя започна да плаче.
Погледнах настрани, струваше ми се, че се намесваме в близките им братски и сестрински отношения, като ги наблюдаваме. Наведох се и внимателно набрах още няколко листа от коприва, за да почистя острието на Гладис.
Докато го правех, Хюго заговори на паяка.
– Извинявам се искрено, че нахлухме в твоето местообитание. Трябваше да се вслушаме в предупреждението ти за миризмата и да напуснем района веднага.
– Вината е моя – каза му паякът. – Знам, че външният ми вид е плашещ за вашия вид и че моята мрежа крие особени опасности за някои същества. Трябваше да направя повече, за да осигуря безопасността на всички двукраки, които пренебрегнат предупрежденията.
– Това е за наша сметка, не за твоя – казах твърдо аз. – Ние направихме грешката.
Осемте блестящи очи на паяка се втренчиха в мен.
– Преди правех повече, за да държа такива като вас настрана, така че трябва да поема отговорност за действията си. Обратното означава да бъда безсилен.
Подозирах, че паякът се опитва да даде урок на сглобените си деца, но бях категорична, че ние сме виновни, а не той.
– На стари години станах самодоволен – продължи той. – В миналото това не ми се е случвало. Минаха стотици години, откакто по погрешка хванах същество, което не исках да уловя, но не мога да забравя силата, която притежавам. Коприната на паяка е прекрасна. Тя е здрава и красива. – Той въздъхна. – Но може да бъде смъртоносна, ако не се внимава.
Веднага се стъписах. Знаех, че той няма предвид наркотиците – съмнително беше, че дори знаеше, че съществува коприна от паяк, но изведнъж това беше всичко, за което можех да мисля.
Само Хюго сякаш усети посоката, в която бяха поели мислите ми. Ръката му се протегна към моята, а палецът му се допря до дланта ми в опит да ме успокои.
Кръвта забуча в ушите ми и сърдечният ми ритъм се ускори. Почти усещах вкуса на паяковата коприна върху езика си, начина, по който тя тръпнеше и дразнеше, преди да я погълна, начина, по който химикалите се пренасяха в мозъка ми, в магията ми и в самата сърцевина на същността ми.
Отис се изкашля.
– Не се притеснявай за това – каза той. – Участваме в смъртна битка с един дявол. В сравнение с това това е просто препъване.
Помислих си за начина, по който наркотиците щяха да прелетят през вените ми със свръхзвукова скорост, наелектризирайки тялото ми с вкусна тръпка, която не приличаше на никоя друга.
– Шшш – изсъска Хестър и побутна брат си. – Не казвай такива неща. Можеше да умреш, Отис. Паякът може да ни даде компенсация за страданията ни.
– Нашите страдания, Хес? – Попита той.
Ръката на Хюго засили натиска си върху моята, но аз бях потънала във въображението си, докато си спомнях как коприната на паяка щеше да се търка в магическите ми сили и… и… и… и…
– Казахте ли „дявол“? – Попита паяка. – Онези, които са били покварени от кръвна магия?
– Боя се, че е така – отвърна Хюго.
Паякът съскаше.
– Това е жалко. Мислех, че всички те са били унищожени преди поколения, но предполагам, че злото винаги намира начин.
Върнах се в реалността с удар. Разтърсих главата си от предателските си, самоунищожителни мисли и го погледнах.
– Защо мислиш така? – Внезапно ново напрежение изпълни тялото ми. – Защо си мислиш, че всички те са били унищожени?
– Често чувах шепот от селяните, които живееха близо до това място. Когато бях малък, често се отбивах в жилищата им и ги наблюдавах. Отдавна чух този шепот от няколко от тях. Но това беше преди много, много месеци – призна той.
Очите на паяка се завъртяха, наблюдавайки всеки от нас последователно, докато изразяваше объркването си.
– Чух, че някой от вашия вид притежава средствата да отърве този свят от всеки дявол, затова предположих, че вече са го направили. Защо да не ги унищожите, ако имате средствата за това? Бесовете наистина са дяволски и опасни. Те не трябва да съществуват.
И четиримата се взирахме в него шокирани.
– Какви средства? – Попитах, като гласът ми беше малко повече от отчаян шепот. – Какви средства ще ни избавят от всички дяволи?
– Не знам – отвърна той. – Не съм чул подробности.
– Колко отдавна беше това? – Попита Хюго.
– Както казах – каза ни паякът. – Много луни.
Хюго продължи да настоява, а тревогата оцвети думите му.
– Колко точно луни?
– Аз не следя времето така, както вие – каза леко паякът. – Вашият живот е кратък, но аз съм в тези гори от много дълго време. И много отдавна не съм бил в селото долу.
Той вдигна огромната си глава и сякаш се загледа в далечината. Кълбо от неудовлетвореност стегна стомаха ми, но после той отново заговори.
– Чух за него, след като тези гори бяха изсечени за първи път, но преди да се възцари magna pestiliencia.
Хестър бръмчи в ухото ми:
– А? Той все още ли говори английски?
Проверих изражението на Хюго, нито браунитата, нито аз разбирахме думите на паяка, но от изражението на лицето на Хюго се виждаше, че разбира.
– Ти каза, че някой от нашия вид притежава тези… средства – каза Отис. – Имаш предвид брауни? Или елф?
Паякът потупа единия си крак, после другия.
– Имам предвид един от вас – каза той. – Всички вие. Вашият вид с два крака.
Това не беше точно ограничаване на кръга. Чувствахме се така, сякаш ни връчваха ключовете за царството – но преди да успеем да ги хванем, те падаха в бездънен канал пред очите ни.
– Спомняш ли си нещо друго за тези шепоти? – Попитах.
– Не мога. Беше много отдавна. – Паякът ни изгледа тържествено. – Усещам промяна във вас – каза той. – Във всички вас. – Той не грешеше. Ново усещане за възможност сякаш обзе всички ни, въпреки че разочарованието ми от липсата на твърди факти и отговори беше почти болезнено.
– Трябва да тръгваме – казах му аз. – Много ти благодаря за помощта.
Той кимна.
– Няма за какво. – Обърна блестящите си очи към Отис. – Още веднъж се извинявам искрено, Малкия двукрак. Децата ми ще ти помогнат да намериш пътя от тези гори.
– Благодаря ти – прошепна Отис. – Радвам се, че ви срещнахме.
– Аз също. Как се казваш? – Попитах.
Паякът изцвърча за последен път, сякаш се смееше.
– Моят вид няма нужда от такива етикети – каза той.
Обърна се и се наведе към разкъсаната пролука в паяжината, която бях създала с помощта на Гладис. Явно трябваше да свърши някаква работа, за да я поправи.
– Бъдете здрави – каза ни той, а след това с по-тих глас: – Ако наистина сте влезли в битка с дявол, получавате моите най-дълбоки съболезнования.
Назад към част 13 Напред към част 15
