Глава 14
Никой от нас не каза много, докато прекосявахме гората на път обратно към откритата земя и празното небе. Може би заради присъствието на паяците, които ни прекарваха през дърветата, сякаш бяхме заблудени овце, на които трябваше да се покаже пътят, а може би заради откровенията на баща им, които ни караха да мълчим. Всички дъвчехме наученото и какво би могло да означава то за бъдещето ни.
Въпреки загрижеността си не можах да избегна взрива на облекчение, когато най-сетне излязохме от гората и погледнахме към Хамерич. Наслаждавайки се на момента, вдишах свежия студен въздух, след което се обърнах назад, за да благодаря на паяците за помощта им, но и шестимата вече си бяха тръгнали, изпълнили задължението си.
Огледах дърветата за дълъг миг и свих рамене. Бяха на правилното място, гората беше явно защитена, а семейството паяци – в най-голяма безопасност. Тези дървета бяха стояли в продължение на стотици години и се надявах, че ще останат още стотици години.
Хюго извади бутилка с вода и отпи няколко дълги глътки. Хестър наклони глава към слънцето, а Отис потърка зеленикавата кожа на голите си ръце с леко намръщване. Изглежда, че никой не искаше да говори пръв. Прехапах долната си устна и наблюдавах как един мързелив гълъб прелита покрай нас.
Но рано или късно трябваше да поговорим за това. Прочистих гърлото си.
– Може да не означава нищо – казах аз. – Дори това, което е казал, да е вярно и някой да е притежавал средствата да отърве света от дяволите – и наистина да го е направил – те не могат да бъдат изкоренени завинаги. Кръвната магия продължава да съществува, следователно дяволите продължават да съществуват.
Хюго зави капачката на бутилката си с вода и ме погледна. Обикновено сините му очи ми напомняха за гладко кадифе, но сега цветът им ме накара да се сетя за надигаща се буря.
– Винаги са съществували дяволи под една или друга форма. Можем да проследим историята им до началото на първото хилядолетие. На гоблена в Байо са бродирани дяволи, а той съществува от единадесети век. Те са описани в Книгата на Домесдей.
– Той се позовава на изследването на обширни територии в страната, извършено по заповед на Уилям Завоевателя през 1086 г. А в Кралския елфически институт, в хранилище с контролирана температура, се съхраняват записи, в които се споменават всички известни дяволи през вековете. Виждала си ги, Дейзи.
Той беше прав: бях успяла да получа достъп до тази информация малко след като Атаир за първи път се бе разкрил като мой баща.
– Записите могат да се променят – казах аз, играейки си на адвокат на дявола. – Особено историческите. Много от тези записи са скрити от широката общественост. Колкото по-малко хора знаят за тях, толкова по-лесно е да се променят.
Хюго поклати глава.
– Но дори когато тези исторически записи са скрити от обществеността, все още има твърде много от тях, за да се даде вяра на такова радикално събитие. То никога не се е случвало, Дейзи. Никога не е имало прочистване на всички дяволи. Каквито и слухове да е чувал паяка, никой никога не е отървал света от всички тях.
Той направи пауза.
– Но това, че не се е случило тогава, не означава, че не може да се случи и сега – добави той тихо. – Не означава, че тези слухове са били лъжливи, а просто, че финалното събитие никога не се е състояло.
– И все пак – прошепна Отис.
На лицето на Хестър се появи широка усмивка.
– Все пак! – Извика тя.
Бях далеч от това да споделя вълнението ѝ.
– Мислиш ли, че това може да има нещо общо с картата, която намери в замъка Кълкрийч? Може ли да е свързана с Линкълншир? Възможно ли е това да е причината, поради която Атаир не иска да ходим там?
– Това със сигурност е възможно. – Хюго ме погледна. – Но ние не разполагаме с никаква конкретна информация. Всичко, с което разполагаме, са смътни догадки и древни слухове.
Кимнах и прехапах устните си.
– Това, което паякът каза за изсичането на дърветата и за магна пести – нещо такова? Какво означаваше това?
– Magna pestiliencia е едно от имената на Черната смърт – обясни Хюго.
Аз се стъписах.
– Атаир ми беше казал, че е бил жив по това време. Средата на четиринадесети век – казах аз. – Вярно?
Той кимна.
– А изсичането на горите е древна техника за управление на горите, която датира от каменната ера.
– Преди три милиона години? – Отис попита невярващо.
– Да. Плюс-минус. – Хюго посочи зад нас. – Но въпреки че тези гори са древни, те не са диви. Те не са тук от зората на времето. Хората от Хамерич вероятно са отговорни за изсичането им в по-ново време. Ако успеем да разберем кога приблизително е започнало залесяването тук, ще получим по-точна представа кога паяка може да е чул този слух. – Той ни погледна. – Не е много. Подобно на Линкълншир, това не е много повече от още един изстрел в тъмното.
Той не грешеше, но отчаяните времена изискваха отчаяни мерки.
– Трябва да вземем това, което можем да получим.
Той се усмихна внезапно.
– Така е.
Върнахме се в малкия парк и седнахме на пейката, на която бяхме разговаряли с Ейми предишния ден. Беше ни приятно да видим, че вече не сме единствените посетители: малкият детски кът с люлки, пързалка и катерушка беше окупиран от две-три семейства, които се наслаждаваха на обедното слънце. По улиците имаше и няколко коли и пешеходци. Хамерич все още беше тихо място, но поне днес не беше напълно лишено от живот.
Хюго се огледа наоколо, като провери дали никой не е наблизо, за да чуе разговора ни, след което извади телефона си. Пусна го на високоговорител и го постави на пейката, докато се обаждаше на екипа на „Прими“ в замъка Пембървил.
Беки отговори още на второто позвъняване: явно беше чакала обаждането ни.
– Здравейте! Как сте, хора? – Гласът ѝ беше като балсам. – Имате ли някаква радост от намирането на липсващото допълнително злато?
Честно казано, бях забравила причината, поради която бяхме дошли в Хамерич. Преследването на Атаир изглеждаше още по-малко важно, отколкото преди.
– Все още разследваме – отвърна Хюго с тон, който подсказваше същата липса на интерес.
Беки веднага разбра съобщението.
– Достатъчно справедливо – каза тя весело. – Почакай. Пускам ви на високоговорител. Останалите са тук. Марк е готов да ви даде актуална информация за напредъка ни в Линкълншир.
Чу се размит шум, преди познатият глас на Марк да зазвучи по линията.
– Имаме дълъг списък с места в Линкълншир, които могат да представляват интерес – каза той. – Има много изчезнали предмети и мистериозни места, които не са напълно проучени. Например, на място, наречено Бруер, има останки от стара тамплиерска църква. Според някои истории тамплиерите са пазели идол, който е бил от голямо значение – има вероятност този идол да е обезглавената глава на Йоан Кръстител.
Отдръпнах се. Ех.
– След това има нещо, наречено месингова велбъждка от Бостън – разказа ни той. – Много се спори какво всъщност представлява, но това е изгубен предмет от някакво значение и определено има някаква магическа сила, макар че изглежда, че има земеделски характер.
Той направи пауза, за да си поеме дъх.
– А в по-селския Линкълншир има декоративен надгробен знак. Наскоро наблизо бяха открити четиристотин скелета. Очаквам да получа отговор от един от археолозите по този конкретен проект, така че засега не мога да ви кажа повече. Все пак трябва да спомена и предметите, които вече са открити, но чието съществуване остава необяснено, като например ездачът на бикове от Кориелтауви. Това е малка фигурка на две хиляди години, която е изкопана от металотърсач. Или пък щитът на Уитам от желязната епоха, който притежава мистични елементи. А ако не търсим предмети, а истински същества, има предполагаем речен бог, Старото кално лице.
Чух Ризван на заден план.
– Очевидно не е бог. Вероятно е поредният проклет трол.
Гласът на Дукесата избухна:
– Още един какво?
– Поредният прекрасен трол, Дукесата. Какво си мислиш, че казах? – Имаше късмет, че тя често чуваше трудно.
Марк продължи.
– Има едно селки на име Джени Хърн, което се мотае около Трент от десетилетия. Той въздъхна с раздразнение. Опитахме се да се свържем с нея, но тя не е известна нито с ентусиазма, нито с дружелюбността си. Ако трябва да съм честен, досега сигурно имаме повече от сто места, хора и обекти, които представляват интерес в Линкълншир. Не виждам как можем да ги стесним без допълнителна информация. А сигурно има и стотици други неща, за които не знаем.
Приглушеният глас на Ризван заговори отново.
– Кажи им за мъртвия човек.
Марк въздъхна.
– Има вероятност да сме идентифицирали трупа, който намери в замъка Кълкрийч. Един металотърсач на име Уилям Хаусман изчезнал преди няколко години. Времето на изчезването му съвпада с разлагането – каза той.
– Откъде е изчезнал Хаусман? – попита Хюго.
– „Кингс Лин“ – отговори Марк. – Той се намира в Норфолк, но е само на един хвърлей от границата с Линкълншир.
Пръстите ми се свиха. Географското съвпадение не можеше да бъде пренебрегнато: може би бедният господин Хаусман се беше доближил твърде много до онова, за което намекваше паяка – и до онова, което Атаир се опитваше да скрие.
Хюго повдигна вежди към мен с въпрос. Знаех какво пита и кимнах. Какъв друг избор имаше? Трябваше да добавим информацията на паяка към сместа.
– Възможно е да разполагаме с още нещо, което може да помогне. А може и да не – отвърна той.
– Защо подозирам, че ще е второто? -Попита Марк угрижено.
Хюго се усмихна леко.
– На север от Хамерич има едни гори – каза той. – Открийте коя е датата, на която е започнало изсичането на гората, и ограничете търсенето си до предмети и хора от периода между тази дата и избухването на Черната смърт.
Дълго време от другата страна на телефона цареше тишина, докато накрая Мириам отговори.
– Хюго, скъпи – каза тя с безкрайно търпение. – Хамерич е в Стафордшир. Той не е близо до Линкълншир.
– Наясно съм с това, Мириам. – Хюго се поколеба. – Срещнахме едно много старо същество, което беше чуло слух за някой, който е живял през този период от време и който е притежавал средствата да изгони всички дяволи наведнъж.
Хестър се наведе към ухото ми.
– Знаеш ли, когато той го казва така, звучи напълно нелепо – промълви тя.
Направих гримаса. Да, така беше.
– На колко точно преследвания на диви гъски искаш да се впуснем? – Попита Марк.
Хюго изсумтя и аз отговорих вместо него.
– Само тези двете. – Опитах се да звуча весело. – Може да са свързани.
– Аха.
– Наречете го инстинкт – казах аз.
Този път гласът на Дукесата се чуваше на заден план.
– Инстинктът ми много ясно ми казва, че е време за обяд – заяви тя. Чу се хор от стенания. Подозирах, че това не е първият път днес, в който Дукесата споменава стомаха си.
Беки се изказа.
– И двамата ли сте сигурни в това?
– Не сме сигурни в нищо, Беки – казах ѝ, опитвайки се да бъда честна. – Но си струва да опитаме.
– Тогава ще направим всичко възможно – каза тя, но дори и тя звучеше съмнително.
– Благодаря.
Хюго вдигна слушалката.
– Изпрати по електронната поща списъка с местата и нещата, които вече си намерила – каза той. – Ще е полезно да го прегледаме.
– Няма проблем.
Чу се хор от довиждане, преди Хюго да приключи разговора.
– Не се притеснявай – каза той, когато видя изражението ми. – Примите са били тук и преди. Имали сме много търсения на съкровища, които са започвали с димящ шепот и накрая са довели до голям успех. Този лов ще бъде още по-успешен.
Повдигнах вежда.
– Защо мислиш така?
– Защото този път двамата работим заедно. Няма да се провалим – ние сме най-великите ловци, които Великобритания някога е виждала – каза той.
Усмихнах се.
– Дори когато нямаме и най-бегла представа какво ловуваме.
Отис изпомпа въздуха.
– Напред, отбор!
Една стройна фигура привлече вниманието ми и аз вдигнах поглед навреме, за да видя как Ейми бута портата на парка и се насочва към нас. Махнах ѝ с ръка.
– Намерихме огърлицата ѝ- казах аз. – Това също не е нищо.
Хюго измърмори в отговор, след което се облегна на пейката и преметна ръка през раменете ми, докато гледахме как тийнейджърката се приближава.
– Добро утро на вас! – Извика тя с присмехулен ирландски акцент.
Погледнах часовника си: беше минало пладне, но не бях толкова стара, че да не си спомням какво е да си тийнейджър: всяко време преди 15:00 ч. се усещаше като сутрин, когато бях на седемнадесет години.
Усмихнах ѝ се, но Хюго не беше толкова приветлив.
– Трябваше да ни разкажеш за паяка, Ейми – каза той.
Очите ѝ се разшириха.
– Какво имаш предвид? Аз ви казах. Ти каза, че паяците не те притесняват. Всъщност – каза тя, – мисля, че изрично казах думите огромен и паяк. Не съм излъгала, дори и чрез пропуск.
Хестър се издигна на метър във въздуха и затвори пространството между тях. Докато крилата ѝ биеха зад гърба ѝ, тя протегна ръка към Ейми.
– Харесва ми стилът ти – заяви тя сериозно. – Много ми харесва. Стисни ми ръката.
Ако Ейми беше изненадана от действията на Хестър, тя не го показа, просто наклони глава като кралица и протегна малкия си пръст към малката брауни. Хестър присви устни в знак на задоволство и с известна неловкост успя да хване върха на пръстите на Ейми и да го разклати.
Хюго промърмори нещо нечуто под носа си.
– Престани с това – казах му аз. – Ейми ми напомня за теб.
Той изхърка.
– Глупости. Тя много повече прилича на теб, отколкото на мен.
Ейми ни погледна и ние затворихме усти като двама провинили се ученици. Тя отдръпна ръката си от Хестър.
– Мога ли да предположа от оплакването ти за паяците, че не си успял да намериш огърлицата ми? – Звучеше примирена с провала ни.
– Не се притеснявай, намерихме я. – Бръкнах в джоба си и внимателно извадих огърлицата, изправих се и я подадох. – Ето ти я.
За мое учудване очите на Ейми се напълниха със сълзи. Тя прехапа устни, очевидно отчаяно се опитваше да ги задържи, после се отказа и ги остави да се стичат по бузите ѝ.
– Благодаря ти – преглътна тя. – Благодаря ти много.
– Закопчалката е счупена – казах ѝ аз. – Трябва да я поправиш, преди да я носиш отново.
Тя подсмръкна шумно.
– Ще го направя. – Пръстите ѝ се стегнаха около нея и тя се засмя смутено. – Знам, че е глупаво да реагираш така заради такъв обикновен предмет, но той принадлежеше на баба ми. Беше подарък от нея, преди да умре.
Усмихнах се нежно.
– Няма нищо лошо в това да сме привързани към предметите, особено когато ни напомнят за хората, които обичаме.
– Благодаря ви. – Тя отново подсмръкна и разтърка очите си. – За висш елф, предполагам, че не си толкова лоша.
– Виждаш ли? – Каза Хюго. – Никога не бих казал нещо подобно. Тя определено прилича повече на теб, отколкото на мен.
Усмивката ми нарасна.
– Ще го приема като комплимент.
Ейми сведе поглед и усмивката ѝ изчезна толкова бързо, колкото се беше появила.
– За съжаление, не съм сигурна, че успях да спазя своята част от сделката – каза тя виновно. – Говорих с всички, за които се сетих, за Стафордширската клада, но дори старите баби, които са живели тук цял живот, нямаха какво да предложат. Опитах в църквата – викарият обича да разказва за енорийските архиви и колко са прекрасни. Очевидно са от шестнайсети век, но той не ми позволи да ги разгледам и каза, че в тях имало само раждания, смъртни случаи и бракове.
Бях впечатлена. Като се има предвид неясната информация, която ѝ бяхме дали, и ограниченото време, с което разполагаше, Ейми беше положила значителни усилия в търсенето.
– Благодаря, че се опита – казах аз. Винаги е било трудно. Желанието ми да намеря предполагаемото съкровище на Атаир никога не е било силно и с всяка секунда намаляваше, имахме много по-важни дела за решаване.
Ейми не беше свършила.
– Единствената истинска следа, която успях да измисля, е къщичката на старата вещица. Може би ще намериш нещо там.
Направих пауза, искрено изненадана.
– Продължавай.
Тя изглеждаше неловко.
– Няма много за разказване. Това е на около половин миля в тази посока – тя махна неясно с ръка. От години се руши, но никой не е направил нищо по въпроса. Някои хора казват, че е прокълната и всеки, който я събори, ще получи седем поколения лош късмет. Не мисля, че това е вярно, но никой не желае да провери теорията.
Не можех да потисна интереса си и явно Хюго чувстваше същото.
– Защо смяташ, че там може да има нещо? – попита той.
– Не мисля – отвърна тя. – Вие сте тези, които изглежда смятат, че има още злато, което може да се намери. Не аз. – И двамата зачакахме. – Но – добави тя неохотно, – има някои интересни истории за вещицата, която е живяла там. Знаеш ли как навремето не се отнасяхме много добре към вещиците?
– Това беше нещо като подценяване.
– Е, – продължи Ейми, – старата история разказва, че преди няколкостотин години там е живяла една стара жена. Независимо дали е била истинска вещица, или не, през по-голямата част от живота си е била бедна и винаги се е борила да свърже двата края – докато изведнъж не започнала да размахва пари. Купила си куп неща на местния пазар и започнала да носи по-хубави дрехи. Никой не можел да разбере откъде има пари. Съседите ѝ завиждали и започнали да я сочат с пръст, като казвали, че дявола ѝ е платил, за да върши лоши неща. – Ейми завъртя очи. – Жената била съдена като вещица и изгорена на клада.
– Никога не е имало обяснение откъде е взела парите? – Предположих аз.
– Не. Може просто да ги е взела от някъде.
– Или пък по някакъв начин да е открила Стафордширската клада и да е изровила част от нея – каза Хюго. – И не е изкопала всичко, защото е била екзекутирана, преди това да се случи.
– Това е теория. – Ейми прозвуча съмнително. – Но може и да е просто стара история, която не е истина. Съжалявам, че не можах да измисля нищо по-добро.
Погледнах към Хюго.
– Правдоподобно е.
– Така е. – Той погледна внимателно Ейми. – Ти си елф.
– Нисш елф – каза тя бързо. – Не съм като теб. – Точно такива неща казвах и аз.
Хюго продължи да настоява.
– Но ти имаш някаква магия?
Тя разбърка краката си.
– Малко.
Разбрах накъде бие.
– Каква е земната ти магия, Ейми?
Тя смръщи нос.
– Какво имаш предвид?
– Има един хитър трик, който мога да ти покажа със земната магия – казах ѝ аз. – Може да ти помогне, когато отидеш във вилата да търсиш скритото злато.
– На мен? – Тя се вгледа в нас. – Защо да го правя?
Хюго и аз разменихме погледи.
– Ти си умна и можеш да мислиш много бързо – каза той. – Изглежда, че имаш и талант да търсиш. – Той се усмихна едва забележимо. – Стига да няма паяци, за които да се притесняваш.
Кимнах.
– А ние имаме и други места, където да бъдем. Можеш да се заемеш с търсенето вместо нас. Всичко, което намериш, ще бъде твое.
Ейми скръсти ръце и прехапа долната си устна, преди накрая да свие рамене.
– Добре – каза тя. – Кажи ми каквото трябва да знам.
Назад към част 14 Напред към част 16
