Глава 10
Последният, трети ден, честно казано, прекарах в опити да „натъпча невъзможното“. Имах информация за три вагона, а главата ми беше малка и само една.
До вечерта тя се въртеше и раздвояваше, предизвиквайки силно желание да отида при граф Ормун и да заявя, че именно аз съм пратила един плешив Жрец на неговата Вайълет.
Но до самоубийство не се стигна. Аз оцелях. И дори станах два часа по-рано. Филиния, която настояваше да се наспя добре, защото вече нямаше смисъл да уча, беше силно изненадана.
Лейди Сонтор пиеше сутрешния си чай и повдигна въпросително вежди, когато спрях в трапезарията.
– Марго?
– Здравей – свих се на един стол, отчаяно желаейки кафе. Половин минута по-късно ми сервираха пареща чаша.
– Можеше да поспиш повече – отново заговори баба. – Защо толкова рано? – Поклатих отрицателно глава.
Един час по-късно вървях по разноцветната пътека от чакъл. Филиния беше настояла за варианта „с очите“, така че изглеждах като кукла.
Гримът, косата и роклята ми приличаха на доспехите на воин, участващ в любовна битка.
Чувствах се неудобно в такъв категорично красив образ и се опитах да пренасоча вниманието си към света около мен.
Вървях… Вляво и вдясно от мен се виждаха цветни лехи, добре поддържани дървета и идеално подстригани тревни площи.
А пред мен се извисяваше сградата на Столичната академия по магия…
– Само да не срещна Джордж, само да не срещна Джордж. – Отчаяно шепнех притискайки папката със записките си към гърдите.
Имах късмет. Негово величество не изскочи иззад някое дърво, не препречи пътя с огромния си снежнобял кон, нито пък излезе от земята като внезапно явление.
Стигнах благополучно до сградата и също толкова благополучно се спуснах в голямата читалня на приземния етаж. Не че късметът ми се беше изчерпал, но аз се отдръпнах настрани. Не, кралят не се появи, но пък имаше тълпа.
Бях пристигнала много по-рано и след като не срещнах никого в парка, си помислих, че и в читалнята ще бъда сама, но нещата се развиха по друг начин.
Имаше много адепти и те се разделяха на две категории. Първите и най-многобройни бяха по-обикновените хора.
Не селяни, разбира се, но и не толкова многобройни, колкото обсипаните с диаманти коледни елхи.
Втората категория бяха… ами самите коледни елхи.
Дръвчетата бяха изящно украсени по последна мода, рожби на благороднически семейства. Но дори не дрехите ги отличаваха, а аурата на превъзходство. Всеки поглед беше като пробождане с остра игла.
Аз не изглеждах по-зле от тях. Фактът, че „простосмъртните“ също имаха тест днес, го приех спокойно. Но тълпата от аристократи се чудеха защо са тук? И защо трябва да учат?
А всички, колкото и да е странно, седяха със своите записки и книги. Повтаряха и се подготвяха, сякаш очакваха уловка. Това беше уловка – не можех да повярвам, че не бях единствената неподготвена. От това разбиране ме побиха тръпки по гърба.
Втората тръпка беше, че докато слизах по стръмното стълбище, ме забелязаха.
Цялата аристокрация, сякаш по сигнал, се откъсна от книгите си, от разговорите си и ме загледа втренчено. Почти се спънах.
А желанието да разговарям с виповете не се появи. Огледах се, започнах да броя колоните, търсейки онази, чрез която можеш да се свържеш с Учения, но бързо осъзнах – всичко това е провал.
Колоната, за която Филиния неохотно ми беше казала, беше там. Беше обаче твърде гъсто затрупан с адепти.
Приближих се, надявайки се да намеря място на кръглата пейка, но чух гневен смях:
– Защо ти е това? Ти и без това си благородна.
– И дарът ти навярно е силен? – Добави някой друг, не по-малко раздразнен. – Ние все още предстои да го разберем.
Като стана дума за дарба, баба не се притесняваше от този изпит. Не защото дарбата ми беше „очевидно силна“ – просто на този етап на магията не можеше да се влияе. Тестът за дарба би показал това, което би показал. Това е всичко. Нямаше как да стане. Няма начин да се подобрят статистическите данни. При това възможността дарбата ми да е потенциално по-висока от тази на повечето съществува.
***
– Силен или среден подарък – каква е разликата? – Сякаш доловил мислите ми, третият човек изсумтя.
– Важното е как се развива дарбата. – Да. Може би в крайна сметка ще изсъхне.
– Да, това е възможно. Така е. – Първият „недоброжелател“ кимна в съгласие.
След това някакво момиче вдигна поглед от тетрадките и, втренчено в мен, каза:
– Слушай, ти случайно не си…
Тук аз се отдръпнах назад.
Не исках да обсъждам кръвната си линия от Сонтор и донякъде скандалната си поява в столицата. Отново се огледах и се запътих към една от близките, но незаети колони. Там се спуснах на една пейка и опрях гръб на полирания мрамор.
Изпаднах в лек ступор. В края на краищата Филиния бе заявила, че Учения никога не е помагал на никого, и все пак по някаква причина хората седяха и очевидно чакаха.
Те се надяват, а аз… искам да го направя.
Как ме съветваше мечът? Бъди нахална?
Но не е като да мога да избутам цялата тази голяма компания от заветната пейка.
Какво трябва да направя? Да умолявам, да се моля? Така че вече съм изпратена…
Зловещо. Почувствах в очите си изблик на разочарование.
Поех си дълбоко дъх и се опитах да убедя себе си, че не е толкова лошо. Че поне с тройка, но мога да го направя. Поне имам същите, многострадални „очи“. И майстор Номан. Ако той е в изпитната комисия, сигурна съм, че ще играе заедно с мен…
– Псст – чу се от някъде съвсем наблизо. – Пст!
Изтръпнах с цялото си тяло, после си помислих, че си въобразявам. А когато погледнах надолу към пейката, едва не подскочих, по пейката до мен се беше разпростряло черно, неприятно на вид петно.
Петното беше малко. Приличаше на парче слуз или гущер. С изключение на това, че имаше белезникави очи, които ясно мигаха.
– Пс – повтори то… да, точно това нещо. – Не можем да говорим тук. Да отидем от другата страна?
За миг се обърках.
– Да се движим – размърда се петното. – От другата страна, зад колоната. Не можеш да се видиш от там.
– А-а-а – отвърнах аз в захлас.
Но объркването ми не ми попречи да взема папката си и да се изправя плавно. След това с най-спокоен вид заобиколих колоната и установих, че от тази страна на колоната наистина не се вижда никой.
Когато се спуснах на пейката, познато черно нещо изпълзя направо от полираната дъска и с уплашено мигане попита:
– Защо ме търсиш?
Така. Стоп. Издишах, опитвайки се да успокоя нервността си, и уточних:
– А ти си…
– Зора. – Прекъсна ме петното. – Името ми е Зора. Ако ме наречеш по друг начин, ще си тръгна.
Миг на осмисляне и аз кимнах много бавно. Филиния ясно назова номера и знаците на колоната, в която се говореше, че живее Учения, и сега бяхме малко по-далеч, но не и от целта.
Зора. А прякорът „Учения“, съдейки по тона ѝ, силно не ѝ харесваше.
– Приятно ми е да се запознаем – прошепнах аз. – Аз съм Марго.
Почти протегнах ръка за ръкостискане, но бързо се съвзех.
– Имам нужда от помощ – казах, като преминах направо към същността.
– Не помагам на безделници и тъпаци – отсече Зора, вдигна се и се превърна в малка топка.
Никога досега не бях имала подобен събеседник, но се стегнах вътрешно и си представих, че разговарям с човек. Малко досаден, но обикновен – с ръце, крака и глава.
– Не съм тъпачка или безделница. Просто така се случи.
– Всички вие казвате това – изхърка презрително Зора. – И всички вие искате да се възползвате от знанията ми! Моят труд!
Наведох се напред, вглеждайки се в черната, желеобразна маса. Филиния, която не одобряваше намерението ми да отида при стълба, ми каза, че Зора е енергийна същност, появила се в академията преди много време.
Смятало се, че Зора е резултат от неуспешен, или може би обратното на успешен, експеримент за създаване на нещо подобно на универсален информационен лист.
Някои от адептите опитали и прекалили. Експериментът излязъл извън контрол и в резултат на това някакво неизвестно нещо се настанило в стените на академията.
Всички – от адептите до инструкторите – се опитали да го уловят. Векове наред маговете преследвали неуловимата Зора, но тя се отдалечавала като вода.
Като се има предвид това, което видях само, че „изтичане от пейката“, за водата очевидно не е метафора. Но не в това беше смисълът. Основното е, че присъствието на странно, но безобидно същество в стените на училището в крайна сметка беше отхвърлено.
Така че има и няма.
– Аз не съм безделница – повторих с въздишка. – Просто не съм имала време да се науча.
Лицето на Зора не беше включено, изражението ѝ не можеше да се разчете, но тя все още изглеждаше ядосана.
– Не съм имала възможност – повторих съвсем тихо аз. – Разбрах, че съм кандидатка преди четири дни.
Сега Зора изглеждаше скептична, сякаш се беше разкрещяла.
– Моля те за помощ за междинния изпит – повторих проблема си. – Само тук, а после ще уча останалото сама.
Между нас настъпи пауза и тя продължи дълго. Зад колоната се чу звън и някой се възмути. Някой в другия край на стаята се разсмя басово.
– Да предположим – прекъсна мълчанието Зора. – Да предположим, че ти помогна. Какво ще получа в замяна?
***
Добър въпрос, а аз нямах представа какво да отговоря. Просто Филиния не беше казала – изобщо не бяхме стигнали до момента да преговарям с Учения.
Помислих си за парите – златните пари, които сега бяха в сейфа. Уви, алармата се събуди внезапно и изкрещя със зъл глас.
В ума си знаех, че е нормално да се дават пари за услуга, но в душата си…
– Не предлагай злато – прекъсна мисълта ми Зора, сякаш я усещаше. – Аз не се интересувам от материални неща.
Добре. А с какво разполагаме от нематериалното? Знания.
Тъгата отново ме удари. Бих могла да споделя знания за моя свят, но тогава бих се разкрила и кой знае какво би направило откровението?
Ние със Зора не сме приятели. Аз изобщо не я познавам.
– Добре – изведнъж каза черното същество. – Ще ти кажа какво. Ще ти помогна да преминеш теста, а в замяна ще ми дължиш една услуга.
Беше казано толкова непринудено, че веднага стана ясно, че Зора наистина се нуждае от услуга.
Ами… повече за това, моля.
– Какъв вид услуга?
– Няма значение. Всичко по мое усмотрение.
Подсмръкнах и извъртях очи, но бързо се опомних и казах, и то с най-учтивият тон:
– Съжалявам, но не е това начинът, по който се правят нещата. Трябва да знам, иначе…
В този момент млъкнах, защото Зора се беше промъкнала през дървото и това беше всичко.
Миг и изчезна. В един момент беше там, а в следващия вече я нямаше. Скочих нагоре. Погледнах под пейката, но там нямаше черна топка.
– Зора! – Извиках шепнешком.
Нямаше отговор.
– Зора, да поговорим? Къде избяга?
Но тънкият информационен лист не даваше отговор. Не се появи и не можех да пълзя около стълба, молейки се да се върне.
– Бягай – процедих през зъби.
Кучката сигурно разчиташе на извинението ми и незабавната ми капитулация, но не.
Седнах обратно на пейката, отворих папката си и започнах да чета записките си.
Главата ми моментално забуча, протестирайки срещу пренасищането със знания, така че скоро четенето беше заменено от просто гледане на надрасканите ръкописни редове.
След още половин час, когато стрелката на големия часовник, висящ в коридора, наближи четвърт час преди девет, станах и като преглъщах нервно, се върнах обратно в коридора.
Нарочно вървях бавно, като до последно се надявах, че Зора ще се опомни. Но не напразно Филиния ме разубеждаваше и не напразно говореше за Учения с най-намръщеното си лице.
Истеричното момиче беше експериментално. С помощник като нея щеше да стане само по-зле, тя беше непредсказуема.
С тези мисли излязох от читалнята… Изкачих се по стълбите и едва не се спънах, когато видях в далечината да се вижда Джордж. Негово величество беше завил по коридора, който водеше към аудиторията, където исках да отида.
Явно щеше да е там за теста, но в случая с Джордж татуировката и гривната ме притесняваха повече от знанията. И докато първата се намираше дълбоко под дрехите му, някъде около седалището и талията, гривната беше много по-близо. И с баба ми решихме, че е невъзможно да скрием положението, че трябва да си признаем – иначе доброволното демаркиране на артефактите лесно би се превърнало в укриване и дори в кражба.
Но да говорим за това лично, и то дори преди изпит, би било самоубийство. Затова красивата ми рокля беше с дълги ръкави, а китката ми беше увита в шал.
Убеждавах се, че не е лошо, но не бях толкова оптимистично настроена, когато видях погледа на Джордж.
Въпреки това се изправих и с гордо вдигната брадичка тръгнах.
Ние бяхме много – вървящи и горди – и се движехме в една и съща посока. В читалнята не изпитвах никакъв дискомфорт, но сега той започна…
Отново ме гледаха, но не в това беше въпросът – те бяха заедно, а аз бях сама. Компании, двойки и само аз сам, като изгнаник.
Вървях така, сякаш осветявах себе си с прожектор, и изпитвах силно желание да се скрия някъде.
Когато стигнах до правилната аудитория, вратата ѝ се отвори като подигравка, разкривайки краля и…
– О, лейди Маргарет. – заяви той от прага.
Сякаш никой друг не беше тук.
От това ми се зави свят. И си помислих, ами ако негово величество можеше да усети изгубения артефакт?
– Лейди Маргарет, вие получихте ли моя подарък?
Това прозвуча двусмислено. Отново се сетих за гривната, макар че, разбира се, ставаше дума за нещо друго.
В класната стая стана невероятно тихо. Всички аристократични отрочета помръкнаха, превръщайки се в млади змейове, а аз едва се сдържах да не изстена.
Почти всяка от присъстващите тук девойки изглеждаше като вълчица, а Джордж…
– Маргарет? – И гласът му беше почти невинен.
Трябваше да помня приличията. Всички останали вече бяха направили реверанс, но аз чак сега…
Приклекнах, изправих се и отговорих:
– Да, Ваше Величество. Благодаря ви. Това беше прекрасен подарък.
Миг и самодоволството на лицето на краля намаля. Една вежда се прокрадна нагоре.
Изглежда очакваше различен отговор. Или пък различен тон? Но това изглеждаше като нищо в сравнение с факта, че далеч не бях единствената елегантно облечена дама, но втренченият бавен поглед се плъзна само по мен.
***
Погледнаха и се намръщиха! Толкова много, че мигнах, сякаш ме бяха хванали да правя нещо неприлично. Не бях облечена за него! Е, беше за него, но не бях аз, а баба ми! Изобщо не се нуждая от вниманието на Джордж. А той със сигурност е решил, че е обратното.
Междувременно въпросният мъж се отмести, за да освободи вратата, и заповяда:
– Влезте, лейди Маргарет.
И прозвуча така, сякаш цялото събитие беше посветено единствено на мен. Внезапни трепети, слаби колене, но никакви спорове с кралете.
Послушно тръгнах към вратата, съпроводена от малко обърканите погледи на останалите участници, а после не издържах:
– Ваше величество, останалите също могат да влязат нали?
Джордж ме изгледа подигравателно.
Сам се постави в неловко положение – сам се повесели на това. Отлична стратегия.
– Останалите? – Усмихна се Кралят и го направи по начин, който ме накара да се почувствам като глупачка. Покрай това осъзнах едно ужасно нещо – изглежда, че са ме избрали за „фаворит“.
Аз съм „любимецът“ на учителя.
А-а-а!!!
Какво ще се случи, когато забия на основните въпроси? Когато не мога да свържа две думи заедно?
Както и да е, стоп. Ако Джордж продължи така, ще мога да обвиня него за неуспеха си. Той е толкова объркващ, че ми е объркал ума. А кой може да каже обратното? Има много свидетели.
Окуражена от тази мисъл, влязох в класната стая и се насочих към задните чинове. Нямах никакви отговори, но все пак се надявах да препиша от някой по-умен, но…
– Лейди Маргарет, накъде? – Извика Джордж.
Не, той наистина се шегува.
Обърнах се и ми посочиха най-първото бюро. Онова, което се виждаше ясно от дългото учителско бюро в отсрещния край на стаята.
Трол. Или по-скоро трол и гад.
Той усети слабост и реши да се справи с един нежелан кандидат? Малко дребнаво за такава мащабна личност.
Но аз отново се подчиних. Обърнах се, отидох и като седнах на бюрото си, не издържах:
– На портрета сте много по-приятен.
Не го казах, то просто излезе!
По гръбнака ми премина студенина и се приготвих за наказание, но Джордж беше странно невъзмутим. Той свъси подигравателно вежди.
Това беше краят на пререканието и негово величество се беше разсеял. В залата влязоха други претенденти, общо около тридесет. Гледайки аристократичното потомство, все повече се убеждавах, че съм изгубена.
Бях непознат тук и след речта на Джордж с мен беше свършено. Най-малкото щяха да ме ухапят, а най-много да ме изядат.
Изведнъж наблизо се чу познат, но стряскащ звук:
– Псст?
Подскочих и се огледах. Когато погледнах надолу, открих, че скорошният ми спътник виси на плота, точно между ръцете ми.
Зора беше размахала белезникавите си, подобни на копчета очи и беше ясно какви думи чака. Но…
Убийствен избор. Не, наистина.
– Можеш ли поне да ми подскажеш каква е услугата? – Прошепнах, навеждайки се по-ниско.
Джордж тъкмо беше отстъпил назад.
Беше се отдалечил, но изведнъж се обърна в моята посока:
– Ти каза ли нещо, Маргарет?
– Не – побързах да го уверя аз.
Вътрешностите ми се свиха, а Зора…
– Няма да кажа нищо – промърмори тя. – Но гарантирам, че не е твърде опасно и няма да опетни по никакъв начин девическото ти достойнство.
От това, което чух, запомних „не много“. Не твърде много!
– Добре, какво правим? – Свих юмруци и стиснах зъби.
– Сега? Свалете пръстена – отвърна Зора. – А аз сама ще се справя с твоя звяр.
Пръстенът? Предложиха да ми отнемат защитата срещу ментална магия и обещаха да преговарят с татуировката?
– Господа кандидати – чу се гласът на един от учителите – напомням ви, че използваме главите си, за да напишем изпитната работа. Всякакви подсказвания са забранени, когото и да хванем… – а ние ще го хванем. – Веднага навън.
У-у-у!
Да, тази информация също не дойде като новина. Филиния ме беше предупредила, че в Столичната академия е трудно да се мами, а още по-страшно е да се използва Учения – и да не я хванат.
Но аз все пак скрих ръцете си под бюрото, свалих пръстена и незабелязано го пъхнах в джоба си. След това се случи неприятното нещо: черно петно падна в скута ми и… се просмука през плата на роклята ми.
Усетих хладно, лепкаво докосване върху десния си крак. Татуировката веднага се съживи и започна да пулсира – продължи няколко минути. След това тя прозвуча точно в главата ми:
– Ти чуваш ли ме?
– Чувам те – отговорих и аз мислено.
Надявам се, че местните жители нямат никакъв начин да ме подслушват мислено.
– Ти ще прочетеш въпросите, а аз ще продиктувам отговорите – обяви властно Зора.
Бях подготвена за напрежението, но ме обля студена пот.
Фактът, че сигурно съм влязла в симбиоза с някаква магическа субстанция, не успях да го осъзная. Двамата учители вдигнаха два стека с документи от бюрото на учителя и се насочиха към нас.
Хартиите се оказаха въпросници, а броят на въпросите ме накара да се почувствам отново зле. Ако това е минимумът на знанието, тогава какъв е максимумът?
– Не се разсейвайте. – Строго си казах в главата. – Чети!
Между другото, татуировката се успокои и замлъкна. Разопаковах пълната с мастило писалка, написах името си на заглавната страница и мислено прочетох:
– „Какво е второто име на Първия закон на магията“.
Пауза.
– И така. – Подкани мрачно Зора. – Можеш да си отговориш на подобни въпроси сама. Това са глупости, които всеки знае.
– Мм… – въздъхнах, осъзнавайки, че бързо губя уважението на своята обсебена от знанието и ученето същност.
След нова и много дълга пауза Зора излая:
– Законът за запазване на енергията. Да, определено няма да станем приятели.