***
Около час по-късно най-накрая започнаха да снимат. Подготвиха кадър в малка уличка на увеселителния парк, която беше направена така, че да прилича на уличен ъгъл от друга част на филма.
Наложи се да се мъчат да докарат навреме един от второстепенните актьори на снимачната площадка, за да играе срещу Елайза, но в крайна сметка се получи.
Брайсън беше притеснен и лишен от търпение, но изглежда, че малко се овладя, щом започнаха да работят.
Скарлет го наблюдаваше, докато той следеше мониторите по време на дублите. Той носеше слушалки и се обаждаше за прекъсване, като сваляше слушалките и след това разговаряше с оператора и асистента на режисьора.
Бяха на третия дубъл, когато Лидия се затича към Елайза, пищейки от удоволствие. Явно момичето нямаше представа какво означава „тишина на снимачната площадка“.
Тя провали дубъла с целия си шум.
– Спрете! – Изкрещя Брайсън, като се обърна, а лицето му беше почти лилаво. – Какво, по дяволите, се случва на снимачната площадка?
Лидия замълча. Скарлет се взираше в него, а в гърлото ѝ имаше буца.
– Много съжалявам – каза тя. – Тя не знаеше, че снимаме.
– Тя не знаеше? Дали беше объркана от камерите, хората и актьорите, които играят?
– Това е моя грешка – каза Скарлет.
– Ти и тя – махайте се оттук – изръмжа той.
Всички на снимачната площадка наблюдаваха развоя на драмата и последното нещо, което Скарлет искаше да направи, беше да им хвърли едно око.
– Добре, тръгваме – каза тя. – Хайде, Лидия.
Лидия погледна Брайсън злобно, сякаш обмисляше остра реплика, но Скарлет я измъкна от района толкова бързо, колкото можа. Започнаха да вървят през празния парк, като Лидия псуваше и стенеше, докато вървяха.
– Какъв му е проблемът? Не знаех – откъде можех да знам, че са по средата на сцената? Мислех, че е нещо като репетиция или нещо подобно. Помислих си, че всичко ще бъде като – преследване с коли, експлозии, разбираш ли? Най-малкото вълнуващи неща.
Скарлет трябваше да прехапе езика си.
Може би ако говореше по-малко и обръщаше повече внимание, щеше да забележи, че хората се опитват да работят. Може би нямаше да крещиш, да викаш и да се носиш, преди да знаеш какво е и какво не е приемливо на снимачната площадка. Но, разбира се, Скарлет не можеше да каже нищо от това. Както и да е, Лидия беше бомба със закъснител, която беше готова да избухне всеки момент, напълно нестабилна и непредсказуема, а най-хубавото – Скарлет беше на нейна милост.
– Мислех, че Брайсън е приятен човек – промълви тя. – Оказа се, че е точно като Хънтър и всички останали богати сноби наоколо.
– Той е подложен на голям стрес – каза Скарлет.
– Защо винаги заставаш на тяхна страна?
– Не искам да вземам страна.
– Ами трябва – трябва да вземеш моята страна. Аз съм най-добрата ти приятелка.
– Това е недоразумение – каза и Скарлет. – Ще се разберем.
– Разбира се, точно както беше недоразумение как онази кучка Даниела ми говореше снощи и как Никол я защити. – Лидия я погледна умолително. – Наистина ли съм толкова лош човек? Наистина ли съм толкова нелицеприятна, Скарлет?
– Разбира се, че не. – Скарлет внимателно подбираше думите си. – Но мисля, че понякога се държиш малко силно.
Лидия въздъхна.
– Аз просто искам хората да ме харесват. Но някак си винаги съм отвън, никога не съм в групата. Дори в гимназията беше точно така. Бях симпатична, момчетата ме харесваха, но само за да ме целунат или да ме опитат за да се изфукат. Никой не искаше да ми бъде гадже, а всички момичета ревнуваха. Всички ме мразеха.
– Съжалявам. Гимназията е гадна.
Лидия кимна нещастно.
– В колежа не беше много по-различно. А после всичко се промени, когато срещнах Шон. Шон беше популярно момче и всъщност ме обичаше, харесваше му да прекарва време с мен. Мислех, че най-накрая ще бъда приета от всички готини хора около него. Но в крайна сметка те ме намразиха точно както всички винаги са ме мразили.
– Мисля, че може би си прекалено строга към себе си, Лидия. Може би трябва да спреш да се опитваш толкова много да се харесаш на другите.
Скарлет трябваше да се сдържи да не се усмихне, докато казваше тези думи.
Лидия се опитва да угоди на другите? Тя беше може би най-самоувереният човек, с когото Скарлет се беше сблъсквала, а беше срещала доста егоцентрични нарциси.
– Права си – каза Лидия и се усмихна. – Трябва да бъда себе си. Ако някой не ме харесва, това си е негова загуба. Така ли, най-добра приятелко?
Скарлет кимна, без дори да може да отговори. Продължиха да вървят и Скарлет се опитваше да разбере кога ще е безопасно да се върне на площадката. Щеше ли да има възможност да обясни на Брайсън какво се случва? Начинът, по който ги беше изгонил пред всички, беше смущаващ, но тя не можеше да го вини.
Да заведе Лидия на снимките днес беше безразсъдно и фактът, че това повлия на сцената дори за миг, беше непростим. Лидия не беше проблем на Брайсън.
– О, Боже мой – изсъска Лидия, спря за малко и се загледа право пред себе си.
Скарлет вдигна поглед. Беше се загледала в краката си, потънала в мисли. Но сега, на по-малко от двайсет метра пред тях, позната фигура си проправяше път през терена.
– Това ли е този, който мисля, че е? – Прошепна Лидия, протегна ръка и хвана Скарлет за ръкава.
– Да – каза Скарлет – това е Дейл Нолан.
– Ще припадна. – Хватката ѝ върху ръката на Скарлет се затегна. – Сериозно.
– Моля те, недей.
Дейл установи контакт с очите им и бавно се усмихна. Беше облечен небрежно с дънки и тениска с дълъг ръкав, а бейзболната шапка беше нахлупена странично на главата му.
– Дами – каза той и нахлупи шапката си. – Какво правите, като се скитате по тези места?
Лидия видимо се разтрепери.
– Трябва да кажа, че съм ви голяма почитателка.
Дейл се приближи. Признанието ѝ сякаш не го стресна.
– Благодаря. Как се казваш?
– Лидия. – Тя протегна ръка и той я пое нежно, като я разтърси и установи директен контакт с очите за по-дълго време, отколкото беше необходимо.
– Лидия – повтори Дейл, сякаш това беше екзотична дума, която никога не беше чувал преди.
– Това е наистина красиво име. И мога да кажа, че има красива душа, която го придружава.
Лидия се изчерви.
– Не мога да повярвам, че Дейл Нолан току-що ме нарече красива.
На Скарлет ѝ се прииска да повърне. Имаше ли той представа какво отприщва тук?
– Чух, че между теб и Брайсън имало някакви търкания – каза Скарлет. – Съжалявам, че чух това.
Изражението на Дейл за миг се превърна от приятелско в недоверчиво.
– Какво ти каза той за това?
– Нищо особено – добави тя бързо. – Каза само, че се чувства зле, че е имало неразбирателство между вас двамата.
– Всъщност не е било неразбирателство – каза Дейл. – Казах му, че имаме проблем с диалога, а той ми каза да се чукам. Това не е точно неразбирателство.
Скарлет беше малко изненадана, че Брайсън не ѝ беше обяснил по-ясно естеството на проблема. Беше казал, че Дейл иска промени в сценария, но не беше казал, че става въпрос за диалога.
– Брайсън трябва да те слуша – уверено му каза Лидия. – Искам да кажа, че си голяма звезда и се занимаваш с филми от известно време насам. Мисля, че знаеш какво правиш.
Дейл се усмихна.
– Наистина я харесвам – каза той на Скарлет. – Имаш ли повече от нея тук?
– Има само една – каза Скарлет.
– Аз съм само себе си – каза Лидия и погледна гордо Скарлет. – Не съм от хората, които си премълчават думите.
– Добре, защото ми писна от тези фалшиви холивудски типове, които само ми казват в очите това, което искам да чуя, а после говорят глупости зад гърба ми.
– О, моля те, разкажи ми за това – каза Лидия. – Току-що казах същото на Скарлет.
Дейл сгъна ръце и се обърна към Скарлет.
– Може би трябва да я оставим да поговори с нашия безстрашен директор и да му втълпи малко разум.
– Слушай – каза Лидия. – Обещавам, че Брайсън ще направи това, което искаш. Скарлет е много близка с него. Тя е дясната му ръка. И аз съм нейната дясна ръка. Така че между нас двете ще успеем да се справим с него.
– Сериозно ли казваш това?
– Не го казвам, ако не го мисля сериозно – обеща Лидия. – Попитай Скарлет.
Дейл погледна към Скарлет.
– Ще накараш ли Брайсън да изслуша разума за пренаписването? Трябва да оправим проклетия диалог, иначе този филм ще влезе в историята като едно от най-големите разочарования в историята на киното. – Очите му се втвърдиха. – Предпочитам да направя така, че този филм изобщо да не бъде пуснат, отколкото да прикача името си към нещо, в което не вярвам.
– Разбирам притесненията ти – каза Скарлет, като се опитваше да подбира внимателно думите си. В края на краищата тя не знаеше дали Брайсън ще послуша някого или ще промени нещо, ако не иска да го направи. – Ще се погрижа да чуе и разбере това, което ми каза.
Лидия посочи към него.
– И след като му каже това, което ти ни каза, ще се погрижа дяволски сигурно той да проумее през дебелия си череп, че трябва да постъпи правилно.
– Уау, тази жена е невероятна.
– Може да се каже и така – отвърна Скарлет, а на челото ѝ се събраха капчици пот.
Искаше ѝ се да напъха кърпа в устата на Лидия, но вече беше твърде късно. Щетите вече бяха нанесени.
Дейл издиша и се усмихна.
– Човече, чувствам се толкова шибано облекчен. Това е страхотно. Мислех си, че трябва да се обадя на агента си и да пусна кучетата нападатели по Брайсън. Но сега ми се струва, че може би цялата ситуация не е напълно прецакана. – Той погледна часовника си. – Време е за обяд. Момичета, искате ли да дойдете с мен да хапнем нещо?
– Разбира се! – Изпищя Лидия.
– Запозна ли се вече с Елайза? – Попита Дейл Лидия, като преметна ръка през раменете ѝ, докато се връщаха към снимачната площадка.
– Елайза Джонстън? Боже, не. Но с удоволствие бих го направила.
– Е, тя обикновено се храни с мен, така че днес със сигурност ще се видиш с нея.
Скарлет си позволи да отстъпи леко назад, докато двамата вървяха напред, разговаряйки като истински най-добри приятели. Беше се озовала в лош сън. Това не можеше да се случва наистина точно сега. Лидия някак си беше успяла да проникне в почти всеки аспект от живота на Скарлет. Тя беше като вирус и допускането ѝ до вратата с една крачка беше довело до масивна инфекция.
Проблемът сега беше, че за да се отърве от инфекцията, Скарлет осъзна, че може да рискува да убие всичко – включително кариерата и личния живот на Скарлет.
Когато пристигнаха обратно на снимачната площадка, занаятчийските служби бяха подготвили огромен бюфет с храна, с всичко – от паста до салати и тежки десерти. Навсякъде имаше маси за пикник и множество актьори и членове на екипа, които седяха разпръснати наоколо или се нареждаха до горещите подноси, за да получат обяда си.
Скарлет веднага забеляза Брайсън. Той вървеше към Дейл и Лидия.
Той спря и заговори за кратко.
От изражението на лицето му тя разбра, че не е щастлив, макар че го прикриваше добре, с усмивка и смях, които никога не докосваха очите му. Лидия му подвикваше, но Скарлет не чуваше какво се говори, а и, честно казано, не искаше да знае.