Глава 11
ДЖОРДЖ
Опитът на младата дама Сонтор да привлече вниманието ми определено беше успял. Забелязах и оцених и силуета на роклята ѝ, и цвета на плата, и безбройните волани, и приятния блясък на сребърния шев.
Порцелановата кожа, перфектно подчертана от черната коса в красива прическа, също отбелязах.
И очите, разбира се. Поразителният им виолетов цвят.
Маргарет беше приятна за гледане и ми беше невъзможно да се въздържа от иронични шеги. Реши да ме хване с тези дълги мигли? Или не мен? Ами…
Имах удоволствието да настаня дамата на бюрото ѝ и да наблюдавам раздразнението на неподготвения кандидат върху красивото ѝ лице.
А нямаше никакво съмнение, че Марго беше неподготвена.
След като изчаках дамата да се настани, се заех с останалите. Настроението ми се беше подобрило значително в сравнение с тази сутрин. Имаше само тънка, но все още забележима следа от отминалата буря.
Причината за бурята беше, че бях изгубил един артефакт, при това ценен.
Нямам представа кога, къде и при какви обстоятелства се е случило това. Дори не помня кога за последен път съм носил гривната.
„Докосването на неуязвимостта“ не е от решаващо значение за мен, лесно мога да се справя и без него, но самият факт… Особено в комбинация с предишния инцидент.
Първо татуировката, а сега това. Съвпадение? Уви, беше трудно да се повярва.
За кражба обаче все още не се говореше. В този момент доверените слуги провеждаха трето щателно претърсване на покоите ми – може би гривната просто се беше търкулнала някъде? Лежала е в някой ъгъл и е събирала прах?
Освен това подобни артефакти трудно се крадат. С намек за интелигентност, те не биха се дали на външен човек.
Особено пък татуировка. Цялото това нещо със змията беше объркано.
Цяла сутрин бях бесен, но когато стигнах до Академията, се успокоих. Сега разглеждах подготовката за изпитната работа, а очите ми все се обръщаха към Марго. Когато майсторите раздадоха тестовете, отидох до прозореца и се загледах в пожълтелите дървета. Изчака за момент, след което започнах да обикалям стаята, за да преценя какво се случва.
Членовете на висшата аристокрация са надеждата и опората на кралството. Всеки един от тях е важен. Всеки от тях може да бъде мощен съюзник…
Но „младоците“ въздъхнаха с облекчение, когато минах покрай тях, сякаш не бяха особено щастливи да ме видят.
Лейди Сонтор, от друга страна, не можеше да въздъхне.
След три обиколки из класната стая спрях до бюрото ѝ и започнах да разглеждам какво пише там. Прочетох го и веждите ми се повдигнаха.
Много интересно.
Тя е сериозна?
А може би майстор Гримс е саботирал нарежданията ми и е дал на Маргарет прост въпросник вместо сложен?
– Разрешете – не можах да издържа.
Дамата се размърда. Беше твърде погълната от работата си и ме забеляза едва сега.
Протегнах ръка, взех въпросника и като прегледах отново редовете, се уверих, че Гримс е изпълнил поръчката.
Удивителното беше, че Маргарет беше отговорила правилно. Тя дори беше решила задачата по математика. Дори цитираше закона на физиката точно, като от учебник.
Наведох се и хванах момичето за брадичката. Погледнах я в очите, а тя се размърда и се възмути:
– Ваше Величество.
– Кажи ми откъде преписваш. – Поисках да знам тихо.
Възмущението на новата наследница на херцогство Сонтор нарасна стократно. Сякаш тя беше невинна. Но аз все още не и вярвах.
– Когато се състоя битката при пролива Ханар.
– В първия пролетен ден на четиристотин и петата година – съобщи тя след миг колебание.
– Как се казваше третата майка настоятелка на Великия храм?
– Биниария – отговори Марго след миг.
– В кои велики артефакти присъства дървото на Великото дърво.
– В… – започна тя с много подозрителна готовност.
Каза и се запъна. После каза:
– Съжалявам, но не знам.
– Как не знаете? – Намръщих се аз. – Този кратък списък е известен на всички. – Лъжата ми прозвуча толкова искрено, че сам ѝ повярвах. Марго се замисли и…
– Мечът на Вайзе – каза момичето съвсем тихо. – Не знам за останалите.
Отдръпнах се, неохотно признавайки поражението си и малко изненадан от тези мои изблици. Защо изобщо се осмелих да ѝ задам такъв провокативен въпрос.
А, да. Струваше ми се, че Маргарет знае повече, отколкото би трябвало. Че е имала достъп до свръхсекретна информация.
Дамата беше твърде добра в отговорите на други въпроси. Добре и точно.
– Откъде преписваш. – Повторих въпроса, който вече беше зададен.
– Защо веднага преписвам? – Отговори с шепот Марго. Опита се да запази спокойствие за неприятната ситуация, въпреки че седящите наблизо ни чуваха отлично. – Мислите ли, че съм толкова невежа, че да не знам?
Все пак се намръщих. Аз. Опитът ми беше подсказал, че такива красиви глави като тази на лейди Маргарет не задържат полезни знания. Такива момичета мислят само за рокли и диаманти, за брак и други глупости.
– Ваше Величество, всичко добре ли е? – Приближи се към нас Майстор Номан. – Всичко ли е наред.
Отдръпнах ръката си, като пуснах брадичката на девойката.
– Всичко е наред. Но ще имам и устен въпрос към лейди Маргарет.
Противно на всякакъв етикет един член на славното семейство Сонтор изстена тъжно. Това беше дори болезнено:
– Какво става? Не искаш ли да говориш с изпитната комисия? – Попитах без излишен сарказъм.
Отговорът беше единственият правилен:
– Не, Ваше Величество. Просто си мечтая за такова общуване! – Приятелският глас не вървеше добре с киселото лице, но това беше подробност.
– Добре – скръцнах със зъби аз. – Веднага щом приключите с попълването на въпросника, елате до бюрото на учителя.
Майстор Номан беше също толкова кисел от моята инициатива, колкото и Маргарет.
Когато се отдръпнахме, старецът прошепна:
– Ваше Величество, обещахме само контролна работа. Никакви трудни допълнителни въпроси. Аристокрацията няма да е доволна. И без това нарушаваме процедурата.
– Всичко е наред. Ще го преживеят. – Отхвърлих го.
МАРГАРЕТ
Когато кралят попита за някакви дървени предмети, сякаш ме удари ток.
Интуицията ми изведнъж изрева, а татуировката ми запулсира, явно предусещайки неприятности. Реакцията на татуировката ме накара да бъда особено предпазлива – този Джордж беше на път да влезе в главата ми. Едновременно с това в същата тази глава Зора се размърда…
– Какво…? Той знае много от тези артефакти? – Измърмори тя.
Точно това възклицание доведе до една отлична, но явно закъсняла мисъл. Знание! Бяха ни казали, че тестовата работа е проста, но усещането беше далеч от това.
Независимо за какво ниво е предназначен тестът, беше невъзможно да се знае всичко на света, а Зора го знаеше. Затова тръгнах след нея.
Сега от мен се искаше да отговоря на очевидно двусмислен въпрос, а Зора изстрелваше имената на артефактите като картечница…
Разбрала, че мълча, Зора забави ход и извика:
– Хей? Ти заспа ли?
Джордж също чакаше, надвесен над мен като скала.
– Мечът на Вайзе – издишах аз, като си спомних, че Зора беше споменала артефакта в списъка.
Едно мигване и в главата ми се разнесе стон:
– Какво изобщо слушаш? Казах… – и всезнаещото същество отново започна да изброява.
Говореше силно и строго, сякаш забиваше тази информация в мозъка ми. Чух я, но…
– Не знам за другите – казах на крайно намръщения Джордж.
Кралят погледна подозрително, а Зора изведнъж се заинати. Кратка пауза и… цяла умствена буря ме връхлетя.
– Какво имаш предвид, с не знам? – асистентката ми издиша смаяно. – Маргарет, ти изобщо нормална ли си. Вече половин час повтарям. Изброих ги два пъти. Толкова си глупава, че не можеш да си спомниш. – Последната фраза премина в истеричен писък.
Зора не разбираше. Нито пък чу мисленото ми „млъкни, моля те“. Но Джордж…
Нещо в отговора ми все още не му се струваше добре. За щастие, майстор Номан дойде и… понечи да ме спаси, но тогава коварният Джордж се извъртя като змия.
– Това е добре. Но аз имам и устен въпрос към лейди Маргарет.
Аз се стъписах, а на монарха не му хареса тази реакция.
Но тя беше дреболия в сравнение с пискливото възмущение на Зора:
– Как можеш да кажеш, че не знаеш? – Продължи възмущението на съществото. – Аз ти диктувах, нали?
– О-о-о – изстенах отново.
Щом Джордж се отдръпна, дори дишането ми стана по-леко и на практика се облегнах на бюрото. Вече не слушах крещящата Зора и когато най-накрая спря, повторих това, което вече бях казала:
– Зора, успокой се.
Нямаше никакъв отговор и аз можех да добавя:
– Не мисля, че трябваше да знам това.
Нова пауза, но резултатът беше същият. В желеобразния ум на обитателката на читалнята се случваха много неща, но простата идея, че понякога е по-добре да останеш на тъмно, се съпротивляваше неистово.
– Това е срамно. – Обясняваше разпалено Зора – Как би могло да бъде. Аз знам и трябва да го докажем.
Отне и около пет минути дипломация, но Зора все още не искаше да приеме позицията ми. В разгара на разговора тя дори повдигна въпроса за възможността да прекратим договора си, но до това не се стигна.
Аз също не разбирах нейната позиция. Каква е тази мания с тази демонстрация на знания? Това е някакъв комплекс на отличника? Дълбока морална травма?
След като Зора спря да крещи и се върнахме към писмените въпроси, рискувах да проверя предчувствието си. Зора продиктува още един отговор, а аз написах само половината от него. При това неволно промърморих това, което пишех, и изядох още един скандал.
Тогава Зора каза:
– Виж. Няма неточности, няма грешни отговори. Ако подсказвам, то е за сто точки.
– Това е толкова фундаментално ли е за теб?
– Да.
Е, това е смисълът. Нейната мания заплашваше да ме вкара в неприятности, но аз оставих паниката за утре – по-добре беше да се справям с проблемите, когато възникнат. Сега ставаше дума за писмената работа и устния отговор. Приемането. Трябваше да се концентрирам върху това.
***
Удивително, но не бях единствената, която искаха да говори устно. Преди да завърша записването на продиктуваните ми отговори, до бюрото на учителя се приближи слабо момче.
Задържа се до Джордж за около седем минути и си тръгна весело, но с червени нервни петна. След това учителят Номан обяви със звучен глас:
– Господа кандидати, петнадесет минути, за да предадете работите си. Тези думи бяха решителни. Трябваше ми лимит – нещо, което да ограничи времето ми с монарха. Затова реших да се вмъкна между собственото си предаване и общия краен срок.
– „Добре ли си там? – Мислено се обърна към Зора. – Здраво ли се държиш? Няма ли да паднеш?“
Желираното, хладно петно, което се беше прилепило към крака ми, се раздвижи осезаемо.
– Държа се – измърмори самонадеяното същество. Така тръгнахме.
Щом се надигнах от бюрото си, в залата настъпи пълна тишина. Гърбът ме сърбеше от любопитните погледи, докато се придвижвах към комисията.
Когато стигнах до комисията, оглавявана от Джордж, предадох документа си на един от майсторите и се обърнах към негово величество с преднамерена готовност. По красивото лице на монарха пробяга сянка на подозрение и тогава той заговори:
– В работата ви се споменава за битката при пролива Ханар. Разкажете ни за нея.
Гласът на Зора отново трепна и аз сякаш усетих вълнението ѝ. Съществото буквално се канеше да се похвали със своята осведоменост и единственото, което имах време да ѝ кажа, беше:
– Зора. Не бъди фанатик, моля те. – И тогава трябваше да се превърна в папагал. Имах време само да повтарям, без дори да разбирам думите на Зора.
Нямаше и „филтриране на дадения материал“ и към края на доклада започнах тихо да вия.
Ами ако версията, изнесена от Зора, не съвпадаше с общоприетата? Ами ако, както в случая с онези артефакти, рискувах да кажа твърде много? Какво ще стане, ако има някакъв спор? Ами ако избухне нов скандал въз основа на отговорите на Зора? Имах татуировка за възможността за всичко гореизброено, но колкото и да е странно, това не се случи. Джордж зададе само два уточняващи въпроса, след което промърмори „Брилянтно“, надраска някаква декларация и ме пусна да си вървя.
Впечатлението беше развалено единствено от майстор Номан.
Бъдещият преподавател не само изслуша доклада, но и имаше време да прегледа писмената ми работа, но сега гледаше, с оцъклен поглед.
Изглежда, че ще трябва да му се обяснявам. Но това щеше да стане по-късно. В момента се усмихнах криво на изпитващите и напуснах аудиторията три минути преди официалното предаване на работите.
На практика изпаднах в коридора. Облегнах се на стената и притворих очи, за да преживея отново прилива на адреналин и общия стрес. И се стреснах от аромата на кафе – твърде близък и изключително примамлив.
– Искаш ли малко? – Попита мършавият мъж, протягайки към мен хартиена чаша.
Чашата изглеждаше странно органична в това средновековие. Самият човек също пиеше, а ъгълчетата на устата му бяха пълни с кафена пяна.
– Благодаря – издишах аз след миг колебание.
След една глътка се представих:
– Аз съм Маргарет Сонтор.
– Джим МикВой.
МикВой? В съзнанието ми изникна асоциация с друга известна магическа фамилия. Но за разлика от героя от известната книга за Земята, Джим нямаше такива забележителни черти като вечно стряскащо лице и платинен цвят на косата.
Той изглеждаше с обикновен вид. Нисък, закръглен кафявокос мъж със забележимо израснала коса, която беше в някакъв безпорядък.
– Видях ли, че кралят ти се подиграва? – Много просто описа ситуацията на момчето. – Съжалявам. Джордж е педантичен.
Джим направи пауза и добави „оптимистично“:
– Но тези, от които се интересува, получават по-добри дипломи.
Усетих как Зора се плъзга по крака ми и въздъхнах трескаво. Знаех, че съществото е изпълнило обещанието си и няма причина да остава, но все пак.
„Зора“, извиках мислено.
„Дължиш ми едно – напомни ми намръщено петното и усещането от допира ѝ изчезна.
Както и да е, отново бях глупава. Нивото ми на познание за този свят и за това конкретно кралство отново беше на нула.
– Разбирам – издишах на глас и се обърнах обратно към Джим.
– Казват, че просто нямат избор – довърши ме момчето. – По-лесно е да научиш и овладееш цялата практическа част, отколкото да слушаш язвителните забележки на негово величество.
В тази секунда ми стана безумно жал за мене.
Но…
Може би няма да стане? Може би интересът към мен щеше да е временен? Освен това Филиния беше казала, че кралят рядко идва в Академията.
Тогава си спомних за кралските артефакти и надеждата за лесно измъкване от вниманието на Джордж се разсея напълно.
Ако обаче проверката на дарбата ми мине без усложнения и покаже магическа посредственост, той със сигурност ще забрави за мен.
– Между другото, бихте ли искали малко кифлички. – Отвлече ме от паникьосаните ми мисли един човек.
– Искам. – След това ми показаха къде е скрит бюфетът.
В бюфета имаше кафе в хартиени чаши, както и рула, сандвичи и дори салати. Въпреки това бях малко смутена по време на посещението си в това полезно във всяко отношение заведение.
Това никога не ми се беше случвало в родния ми свят. Никога не съм си и помисляла да ходя някъде без портмоне, но тук бях в затруднение, а и с Филиния още не бяхме обсъдили въпроса за джобните пари и дребните разходи.
За щастие, това не беше проблем. Джим просто се засмя:
– Често срещана грешка за младите дами. Винаги са толкова безпомощни, когато напуснат дома си.
С тези думи момчето плати за моята скромна, но така желана поръчка.
Назад към част 11 Напред към част 13