Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 1 – Част 14

Глава 13

МАРГАРЕТ

Когато Джордж я хвана за лакътя, стана страшно. И не толкова от факта, че негово величество е малко ядосан, а от мисълта – ами ако още един артефакт се кани да скочи върху мен?
Още някои ценности. Те прескачат от един човек на друг като бълхи.
Между другото, ако правилно разбирам, те са нападнали Джордж, докато се е опитвал да ги свали. И пръстенът, и гривната проблеснаха с нещо магическо, а кралят дори съскаше.
Бях почти сигурна в нападението, но се страхувах да попитам. Свойствата на пръстена също оставаха загадка, но тук рискувах.
Когато излязохме на свеж въздух и Джордж поведе по калдъръмената пътека, попитах:
– Ваше Величество, за какво служи този пръстен?
След няколко секунди мълчание ми беше отговорено, мърморейки през зъби:
– Защита от отрови.
– Защита? Отново? – Вдигнах вежди от изненада.
В този момент Джордж забави ход, но се влачеше право напред. Все още беше ядосан, но усещането за опасност, излъчвано от краля, започваше да избледнява.
Татуировката, която в един момент започна да пулсира, също се „отпусна“. Сърбежът… е, почти в долната част на гърба, отново беше тих.
Изпитах искрено облекчение от този факт и тогава казах:
– Може би трябва да ме пуснеш? Изглежда, че вашите артефакти преминават при мен точно след физически контакт. За да не се случи отново.
Кралят се заслуша. Той забави крачка, но вместо да ме пусне, изведнъж се обърна и ме дръпна рязко към себе си. Изтръпнах. Отворих уста, задъхвайки се да си поема въздух от шока, и Джордж…
– По-добре да направим експеримент.
След това прегръдката се разхлаби и аз бях вдигната в ръцете му. И то с невероятна лекота. Толкова много, че изтръпването ми премина на втора скорост.
Бях в шок, а Джордж ме носеше. Един кльощав адепт се препъна назад, когато видя това.
Едва когато забелязах свидетеля, се събудих:
– Вие какво? – Изкрещя възмутено. – Какво правите?
Отговорът беше пълно игнориране.
Не ме носеха навътре в парка, а някъде встрани. Качественият парфюм гъделичкаше ноздрите ми и беше малко опияняващ. Сърцето ми се разтуптя като бездомно. Някаква част от мен сега искаше да е като в романите – като в романите – че я е взел, защото е бил влюбен. Но в романтичните чувства на Джордж изобщо не можеше да се вярва!
– Ваше Величество, моля ви – помолих с жалък шепот.
Уви, лейди Маргарет Сонтор беше пренебрегната за втори път.
Джордж престана да се прави на ударен, след като стигнаха до едно видно място. В средата на парка, заобиколена от ниски дървета, имаше малка кръгла площадка, в чийто център имаше мраморна скулптура.
Жена държеше отворена книга в ръка, а на пиедестала беше гравирано „Дитаурия. Първата настоятелка на Великия храм“. И с дребен шрифт: „Покровителка на знанието“.
– Може ли вече да ме пуснете? – Не издържах аз.

***

Наоколо нямаше хора. Озовахме се сами пред една строга на вид жена.
Кралят ме постави на земята и ме погледна с въпросителен поглед. После направи крачка назад и застана неподвижно, сякаш чакаше останалите му бижута да паднат върху мен.
А негово величество имаше изобилие от пръстени и халки. Имаше и верижка около врата му – не можех да я видя, но я усещах. Тишината беше тежка, а ароматът на цветята и летният бриз не бяха приятни. Освен това не можех да разбера как действията на Джордж се вписват в местния етикет. Дали беше нарушил приличието, или беше в реда на нещата да носи дама на ръце?
– Е? – Подкани Джордж.
Не, той наистина е очаквал цялото му злато да падне върху мен. Разперих ръце и накрая се принудих да се съвзема. Отърсих се от странността на кралската постъпка и зададох най-директния от въпросите:
– Какво да правя с твоите артефакти? Защо изобщо се беше случило това?
В тъмните очи на Джордж прочетох, че няма никаква представа. Но мъжете не си признават за такива неща. В крайна сметка:
– Все още нищо?
Пауза и после:
– Защо се случи това? Мога да ви заподозра, че сте крадла, лейди Маргарет, но кражбата на артефакти е отделна и много трудна форма на изкуство. Със сигурност не е нещо, което можете да правите. Доколкото мога да преценя, моите – той подчерта саркастично думата – артефакти са били доброволно завладени от вас. И като се има предвид важността на всеки един от тях, вероятно се нуждаете от допълнителна защита.
– Аз? – Бях започнала да се чувствам малко зле.
Когато той обясни за пръстена, аз също се замислих за това. Но не исках да повярвам в опасността. Не исках да вярвам, това е всичко.
– Защо да имам нужда от допълнителна защита? – Запитах се на глас.
И всъщност получих отговор:
– Претендираш за огромни земи, злато и власт. Вероятно ще станеш много могъщ маг. Това е достатъчно, за да си създадеш могъщи врагове.
Направих жалка гримаса. В ума ми се завъртяха спомени за сложния живот на земните монарси – всичко беше конспирация. Тя е мрачна и страховита.
– Но аз съм защитена от короната, нали. – попита предпазливо. – Под твоята защита.
Сега Джордж се намръщи:
– Абсолютно. Но короната не е всесилна.
Погледнах го по-жално от преди, а после получих в отговор безкрайно строгия поглед.
Никога не съм била добра в манипулирането на хора, особено на мъже, но това изглежда работеше. В края на краищата защитата на поданиците, особено на високопоставените, наистина беше работа на краля.
Сериозно той или кой?
Или може би само събира данъци от подотчетните земи на аристокрацията. Въпреки това няма нужда да продължаваме да говорим за това. Сега, след като експериментът приключи…
– Ваше величество, приключихме ли? Свободна ли съм да си вървя?
Монархът изглеждаше така, сякаш щеше да се разкъса на хиляди малки Джордж. Беше крайно време да пусне момичето и да се опита да се върне към дзен състоянието си. Но кралят не желаеше да го направи.
– Ти блесна днес – каза той. – Отговори великолепно на въпросите, поздравления.
Сега вече ставаше страшно. Какво щеше да стане, ако искаше да се яви отново на теста. Сякаш подигравателно, Джордж посочи посоката и нареди:
– Да се разходим. – Аз се подчиних, разбира се. Вървяхме покрай цветните лехи около статуята. По гърба ми преминаха ледени тръпки, но татуировката беше мълчалива, без признаци за неприятности. След нова пауза наистина ми зададоха въпрос, но за щастие не за историята на кралството или основите на магията:
– Разбрахте ли какво се случи в залата, лейди Маргарет.
– Не съвсем – признах си честно.
– Имаш огромен магически потенциал, Маргарет. Гигантски – каза кралят.
Смутих се, но уточних:
– Става дума за предварителна оценка на дарбата. Когато започна да уча, нещата вероятно ще се променят.
Това беше неочаквано, но Джордж поклати отрицателно глава.
– Не мисля, че ще е така. Лично аз бих бил много изненадан, ако това се случи. Сега искам да осъзнаеш колко голяма отговорност имаш.
– Каква отговорност? – Избълвах го, без да се замисля.
Кралят светна гневно с очи.
– Вашата, разбира се. Колкото по-голямо е нивото на властта, толкова по-голяма е и отговорността, така че какво е нелогично?
Поклатих глава, а той продължи:
– Що се отнася до втората част на теста за сила обаче, склонен съм да тълкувам искрите ти като клонящи към една от двете специализации. И се чудя: коя специализация ти самата би искала да развиеш? Ако можеше да избираш?
Нещо в мен трепна и аз отговорих, отново искрено:
– Интересувам се от портали, Ваше Величество.
Джордж сбърчи вежди от изненада.
– Защо? Обикновено момичетата искат нещо по-съществено. Много от тях мечтаят да станат майстори на бойната магия, колкото и да е странно. Втората най-популярна молба беше за менталистика, и то въпреки факта, че използването на ментална магия беше забранено… извън официалните действия на Короната.
Намръщих се, като си спомних за срещата си с баронеса Фитор, а Величеството…
– Спри. – И той наистина спря, като накара и мен да спра. – Вече имаше ли прецеденти?

***

– Прецеденти за какво.
– Не се преструвайте, лейди Маргарет – изръмжа кралят. – Аз не съм сляп. – Мислено се стъписах. Ако той е толкова внимателен, ще ми е трудно. Добре, че Джордж не е истински учител. Че се занимава с делата на Академията понякога, което означава, че ще се срещаме само от време на време.
Просто какво да правя в момента?
– Не искам да се оплаквам от никого – започнах дипломатично аз. – Може би този епизод е бил някаква случайност или грешка. Но… татуировката ти вече имаше причина да ухапе някого.
Кралят беше изненадан неимоверно. Лицето му се разтегна.
– Кой точно, лейди Маргарет? – … Звучеше подло и опасно.
– Ваше величество, повтарям, това беше инцидент.
– Разбира се, че беше. – Излая възмутено той.
Гледаше ме втренчено и студено, очевидно не можеше да разбере нежеланието ми да издам натрапника.
Или пък беше стигнал до заключението, че лъжа?
– Добре – каза той накрая. – Ако не искаш да говориш, не говори. Само не забравяйте, мадам, че Шарш напада само в най-крайните случаи.
– Шарш? – Попита недоверчиво.
– Това е името на змията, която пропълзя до теб и се настани там, където… Иска ми се да знам къде.
Втората част на това изречение прозвуча особено язвително и аз леко порозовях.
На Джордж не му пука за задника ми. Или пък наистина си е мислил, че трябва да му го покажа.
– Да се върнем към талантите – каза кралят. – Защо тогава портали?
– Искам да пътувам – промърморих аз.
Този разговор ставаше все по-обиден.
Неприятно е да ти съскат, да ръмжат или да те лаят. И да ти говорят с този тон на гласа, сякаш ти дължиш нещо.
– Не е нужно да си портално момиче, за да пътуваш. Можеш просто да си купиш преходни амулети или да наемеш друг, квалифициран маг. Трябват само пари и влияние.
Второ, и то съвсем неочаквано:
– Бихте ли искали да наема портален маг за вас?
Отново тръгнахме покрай цветните лехи и аз се спънах благополучно. Джордж ме вдигна ловко и отново ме придърпа към себе си за няколко мига. Татуировката откликна на докосването му с приятна топлина, а аз не разбирах.
Бяха ми предложили личен портален маг? Това е все едно в нашия свят да ти предложат да си подарят кола?
Ласкаво. Но защо да го прави?
– По-забавно е да съм сама – казах тихо.
Не можех да призная, че имах предвид другите портали.
Може би ако наистина имах избор на магия, която да овладея, щях да избера способността да се разхождам между световете. За да мога да се върна у дома сама в случай на опасност.
– Личните интереси са добри, лейди Маргарет. Но вие разбирате, че животът не е толкова прост?
И сега се стигна до мен. Една магьосница с голям потенциал представлява интерес за кралството. Аз бих могла да бъда полезна на страната и лично на Джордж. Ооо, това е неприятно.
– Баба ми обясни, че талантът се проявява сам по себе си. Искам да кажа, че това не е въпрос на мой избор. Каквото получиш, това получаваш.
– Това е вярно, но само отчасти – отвърна Негово Величество. – Надареността е свързана с личността на магьосника, с неговите желания, които обикновено са несъзнателни. И, разбира се, има елемент на предопределеност. Но дори ако човек вярва в предопределението, е глупаво да остави въпроса на самотек.
Много думи, но смисълът… Вече ми се искаше да изстена на глас.
Как се нарича този вид говорене? Набиране на персонал? Какъв е отговорът?
– Разбирам, ваше величество.
– Наистина? – Изведнъж се учуди той.
Иронизира, копелето.
Вдишвам, издишвам, спомням си, че договорът ми е за две години, а в Академията се учи пет години плюс една година практика под ръководството на специалист.
Така че колкото и да се старае Джордж, това не ме касае. Това е за неговият задник, а не вербуваният могъщ маг.
– Ще помисля за това.
Кралят отново подсмръкна иронично.
– Така че помислете или разберете, лейди Маргарет.
– Разбирам и ще мисля в посока на задачата, която сте ми поставили. – Казах, връщайки се към официалността на въпроса.
Исках да добавя: само не ме хващайте отново в обятията си и изобщо стойте далеч от мен.
Но бях достатъчно умна, за да си прехапя езика. А Джордж кимна с безгрижието, на което са способни само много богатите и много влиятелните хора.
– Хубав ден, лейди Маргарет.
Издишах скришом.
– Списъците с приетите ще бъдат публикувани тази вечер – продължи монархът, което отново ме накара да се напрегна, – но не е нужно да идвате и да проверявате. Вие ще попаднете в списъка. И ще ви очакваме с вещите ви след два дни – той махна с ръка към сградата, скрита зад дърветата.
– Общежитието на Академията не е толкова удобно, колкото твоето имение, но такива са правилата. Под крилото на баба не ставаш добър магьосник.
Направих реверанс, като мъдро се въздържах от коментар. После се обърнах и забързах към пътя, по който бяхме поели. След няколко метра почти се затичах. Хванах се за полите и се опитах да успокоя разтуптяващото се от адреналин сърце. Но не можех да стигна до портите на академията без приключение.

***

Когато се приближих до високите подрязани храсти, иззад тях излязоха две момичета. Красиви, добре поддържани, в скъпи рокли. Бях ги видяла по време на изпитанието, но социалният статус на дамите беше ясен.
Представителки на висшата, привилегирована аристокрация. Сега те съвсем недвусмислено ми пречеха и аз трябваше да спра.
Първата от тях – блондинка, ме погледна скептично.
Втората – брюнетка – „разбираемо“ цъкна с език.
– Така че Маргарет. – каза първата.
– Да – казах аз, като се мъчех да си поема дъх.
– Сонтор? – Риторично уточни втората.
– Точно така – кимнах аз.
Не беше страшно, но беше неудобно. Точно сега се утешавах с мисълта, че момичетата от висшето общество не са момичета от задните улички. Те не биха удряли, поне не с юмруци. Но думите също можеха да нараняват и тонът на следващото изречение изпрати бодлива тръпка по гръбнака ми:
– Колко неочаквано. Бил ли е женен маркиз Валтор Сонтор?
Не разбрах веднага, че това е баща ми.
Мина известно време, преди да осъзная смисъла на въпроса, и си прехапах езика, от който едва не излетя – какво общо има това с него? Откога трябва да се ожениш, за да имаш дете?
– Съжалявам? – Най-накрая казах аз.
– Ти си копеле, нали? – Блондинката не попита, а се увери. – Незаконно родена?
Искаше ми се да кажа отново – какво пък толкова? Но логиката ми нашепваше – ние сме в друг свят. На Земята не беше престъпление да се родиш извънбрачно, но тук можеше да не е така. Само че Филиния дори не беше намекнала. Беше забравила? Или си е мислела, че никой няма да посмее да бръкне в родословното дърво на наследницата?
Но Ойла Фитор вече го е повдигнала.
– Законността на моето раждане не Ви засяга – казах категорично след пауза.
Веждите на момичетата се вдигнаха в искрено изумление.
– Какво имаш предвид, че това не ни засяга? – въздъхна брюнетката. И тя повтори: – Ти си копеле.
О… Колко е трудно все пак да си неподготвен за един неприятен разговор. Филиния не просто мълчеше, а буквално го подготви.
И какво да кажа сега.
– Ти се появи в академията – към учудването на брюнетката се присъедини и възмущението – в прилично общество. Претендирайки за привилегиите, на които имат право само законнородените…
– Стоп – протегнах ръка аз. – Ако не можех да вляза с вас, нямаше да бъда допусната.
– Негово величество беше изненадан от вашата наглост. – Изръмжа блондинката. – Ето защо не ти е казал.
Джордж? Изненадан? Аз се изкашлях.
Някой не познава много добре собствения си монарх. Този човек е невъзможно да бъде злепоставен.
– Госпожо, предполагам, че това не е ваша работа – казах ясно.
Сладката двойка беше по-изненадана от всякога.
– Освен това е грубиянка – каза блондинката след пауза.
– А какво друго можеш да очакваш от една… – брюнетката направи пауза, но довърши: – родена от не се знае кой.
Нова пауза и бях бомбардирана с язвителни предложения:
– Прислужница, готвачка, перачка. Или може би дори кръчмарка.
Сега това боли. Ставаше въпрос само за майка ми, а аз имах такава, за разлика от баща ми, който ни беше напуснал преди много години. Момичетата всъщност говореха за нещо друго, за Маргарет Сонтор, лицето, за което само се преструвах, но това накара кръвта ми да кипне. Просто майка ми е най-добрата. И не е работа на тези две метли да хвърлят кал по нея.
– Помислете за себе си – гласът ми можеше да замрази цял океан. – Кои сте вие. Колко чиста е собствената ви кръв.
Девойките се изправиха рязко и скочиха. Сякаш самото предложение беше безумно обидно.
– Как си… – започна блондинката.
– Каква си ти… – изсъска брюнетката.
Аз също бях възбудена. Усетих внезапен прилив на топлина, юмруците ми се свиха. За щастие, въпреки гнева си, знаех, че няма да спечеля този спор. Нямах информация, нямах аргументи, а и не познавах правилата на подобни битки със „синя кръв“. В крайна сметка излаях, имитирайки Джордж:
– Разпръснете се. Бързо. – Момичетата сякаш имаха рефлекс. Или може би инстинктите им се задействаха, или може би не бяха свикнали да се отнасят с тях по този начин. Но ръмженето помогна, тъй като дамите се отдръпнаха в различни посоки, разчиствайки пътя. Те се опомниха едва след като минах.
– Ти си копеле. – Изкрещя мисля, че блондинката. Тя беше по-писклива.
– Урод. – Не ти е мястото сред порядъчни дами – добави другата.
– Някой вижда ли приличните тук? – Обръщайки се, се втренчих обратно.
Шок. Въпреки „проблема с произхода“, аристократите не бяха очаквали такова грубиянство.
Уви, беше очевидно, че победата е временна – следващия път щяха да са готови, а така просто нямаше да ми позволят да си тръгна.
Е, щеше да се наложи да оцелявам. Но може би „простолюдието“ щеше да ме приеме по-добре?
Замислих се и имах чувството, че дълго време няма да намеря приятели в Академията. Особено ако кралят продължаваше да ме носи на ръце.

Назад към част 13                                                    Напред към част 15

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!