***
Брайсън изглеждаше отвратен.
– Ти си била просто дете, Скарлет. Не е трябвало да се налага да се чувстваш така.
Тя сви рамене и си пое дълбоко дъх.
– Около година по-късно мама отново забременя. Този път и се роди Дина. Дина и Клаудия бяха като динамичен дует. Двете не можеха да сгрешат. Дина беше сладка и забавна, а Клаудия беше супер умна и атлетична. Аз бях странната, тази, която не се вписваше в обкръжението на всички останали.
Брайсън сгъна ръце и се премести на мястото си. Зъбите му бяха стиснати.
– Значи просто са те маргинализирали? Оставили са те извън всичко?
Затрогна я фактът, че той беше толкова явно ядосан заради нея.
– Според тях през повечето време се държах като хлапачка и затова просто ме наказваха за това. Сестрите ми ме издаваха за почти всичко, защото знаеха, че родителите ми смятат, че се държа зле. Много скоро реших да се съглася с това, което всички мислеха за мен, и приех репутацията си на лошото дете.
– Родителите ти имат късмет, че сега не са тук – каза Брайсън. – Кълна се в Бога, Скарлет. Ако някога видя този твой доведен баща…
Тя постави ръката си върху неговата и я стисна.
– Всичко е наред.
– Не, не е наред, това е ужасно.
И най-лошото е, помисли си тя, че той дори още не е чул нищо.
– Започнах да се държа зле все повече и повече – каза Скарлет. – Спорех през цялото време. Наказанията ставаха все по-лоши. Изгубих всичките си привилегии. Спомням си как в събота и неделя цял ден бях в стаята си, слушах как останалите членове на семейството ми гледат филми, ядат сладолед, смеят се и си прекарват страхотно заедно. Не ми беше позволено да правя много неща, освен да чистя стаята си, да пиша уроци или да работя в двора навън.
– Каква сурова работа. Това е ненормално.
– Може би е така. Аз си мислех, че е сурова сделка – каза му Скарлет. – И когато станах малко по-голяма и по-едра, наистина се разбунтувах. Започнах да отказвам наказанията си. Започнах да се съпротивлявам.
– Добре за теб – каза Брайсън.
– Не съвсем. Колкото повече се съпротивлявах, толкова по-лошо ставаше всичко. Ако не исках да отида в стаята си, Винс и мама ме вкарваха физически. Аз се съпротивлявах. Физическите разправии ставаха все по-лоши, а сестрите ми крещяха и плачеха, докато гледаха как доведеният ми баща ме влачи за косата. Накрая той започна да ме хвърля на земята и да ми слага коляно в гърба.
Очите на Брайсън бяха леко влажни, докато я слушаше. Той облиза устните си.
– Знаеш, че това е насилие, нали?
Скарлет се усмихна криво.
– Знам, че боли. Знам, че ме беше страх. Но също така някак си ми харесваше, защото знаех, че никога няма да могат да ме пречупят. Знаех, че мога да понеса всичко, което ми спретнат. Всичко.
– Господи Боже – прошепна Брайсън.
– Така продължи до дванайсетгодишната ми възраст. От време на време имах синини, но знаех как да ги обясня.
– Защо не каза на някого?
– Все още – вярваш или не – обичах семейството си. Не исках да им създавам проблеми. Това беше моята собствена малка битка, която трябваше да водя, и не се опитвах да получа подкрепление. Може би просто бях прекалено глупава.
– Не казвай това.
Тя се засмя. Знаеше, че това му влияе силно и може би го изключваше, караше го да иска да бяга. Нямаше да го вини, ако беше така. Но това беше истината и се чувстваше добре да я каже на глас, за първи път от много дълго време.
Но сега дойде наистина трудната част. Тя преглътна, опитвайки се да се подготви за нея.
– Предполагам, че това е наранило всички, не само мен – каза Скарлет. – Аз получавах основната тежест, но никой не се отърва без нараняване. И може би никой не забеляза, че Клаудия се бори по свой собствен начин. Никой не забеляза, че обичаше да си играе с кибрит или с малките огънчета, които бяха започнали в кофата за боклук, на печката един път, друг път в задния двор. Някак си всичко това беше обяснено.
Брайсън беше пребледнял.
– Скарлет, за Бога… не ми казвай…
– Често се питам дали съм знаела. Чувствам се така, сякаш е трябвало да знам, че може би съм видяла, че идва, и не съм го спряла. Не знам каква е истината. Спомням си само, че се събудих една нощ и навсякъде имаше дим, а аз кашлях и се задушавах. Станах, а очите ми горяха толкова силно и не можех да дишам. Наистина се страхувах за живота си. Но знаех, че се е случило нещо ужасно, и първата ми мисъл беше за малката Дина. Отидох, вдигнах я и я изнесох от къщата. Клаудия вече беше навън, ужасена, крещяща и плачеща – молеше ме да не казвам на никого какво е направила.
Ръцете на Брайсън бяха свити в юмруци, с побелели пръсти.
– Някой умря ли?
– Не – каза Скарлет. – За щастие, никой не умря. Но Винс беше тежко обгорен. Имаше изгаряния от трета степен и на двата си крака. Майка ми имаше тежък случай на вдишване на дим.
– И какво стана, когато разбраха, че Клаудия е подпалила пожара, а ти си спасила Дина?
– Така и не разбраха – каза Скарлет и срещна погледа му. – Казах им, че аз съм го направила. Казах им, че аз съм подпалила огъня.
Той сложи ръка на челото си.
– Защо? Защо пое вината?
– Защото знаех, че Клаудия не може да се справи с това, а аз мога. Знаех, че съм достатъчно силна.
Брайсън просто се взираше в нея.
– Скарлет… не мога да повярвам на това, което чувам.
Тя издиша, облекчена, че най-лошото от историята е приключило.
– Бях отпратена. Първо отидох в групов дом за деца с психични проблеми. Но бях там само няколко месеца, защото скоро разбраха, че съм много стабилна в сравнение с другите деца в програмата. След това ме изпратиха да живея при една далечна леля, жена, която никога преди това не бях срещала. Тя беше по-възрастна, а съпругът ѝ беше още по-възрастен, децата им бяха пораснали.
– Моля те, кажи ми, че са те обичали и са се отнасяли добре с теб – каза той. – Моля те, кажи ми, че нещо се е подобрило.
Тя поклати глава.
– Не беше толкова лошо, предполагам. Беше място за живеене. Не мисля, че някой от тях наистина искаше да се занимава с тийнейджърка с такъв багаж, какъвто имах аз, но може би се чувстваха задължени, тъй като бяха кръвни роднини с мен. Не мога да кажа. Знам само, че отново се почувствах невидима. Бях невидима през следващите четири години. И когато навърших шестнадесет години, напуснах и излязох сама. Никога не съм се обръщала назад.
Брайсън я гледаше, явно втрещен.
– От шестнайсетгодишна възраст си напълно самостоятелна?
Скарлет кимна.
– До голяма степен. Освен ако не броим някои от мръсните момчета, с които се забърквах и които ме пребираха от време на време.
– Като Хънтър?
Тя въздъхна.
– Нека не стигаме дотам. Моля те.
Той се усмихна.
– Достатъчно справедливо. – После очите му станаха напрегнати. – Толкова съжалявам за това, което си преживяла. Никое дете не трябва да се справя с това. Това ме ядосва.
– Мен също, ако се занимавам с това.
– Но все още не разбирам как това се връзва с въпроса ми.
Докато говореше, Скарлет беше откъснала етикета от бутилката си с бира и го разкъса на парчета.
Тя постави бирата на масата и го погледна.
– Въпросът ти беше защо ми харесва да ме наказват. Възпитанието ми не го ли обяснява?
– Не знам. Обяснява ли го? – Попита той.
– Познато е – каза тя. – И по някакъв начин – не мога да ти кажа защо – ме кара да се чувствам силна. Харесва ми да се боря срещу нещо, а понякога… предполагам, че ми харесва и да губя.
– Или може би, когато те наказват, вече не се чувстваш невидима. – Каза тихо Брайсън.
Думите му я удариха като удар в гърдите. В същото време очите ѝ се насълзиха.
Тя се усмихна.
– Това може би е най-проницателното нещо, което някой някога ми е казвал – каза му тя.
Брайсън я погледна, а в очите му се появи нов глад.
– И от друга страна, може би съм свикнала да получавам това, което искам. Може би съм просто още един от онези глупаци, които са се възползвали от един красив човек.
Тя се усмихна любезно и го погали по бузата.
– Не е възползване, ако съм те помолила за това. Може би това е моята терапия.
– Значи сега аз съм твоят терапевт?
– След това със сигурност ми се струва така.
– Тогава предполагам, че трябва да поставя официална диагноза – каза той. Той премести тежестта си към нея.
– О, да. Забравих, че трябва да ми кажеш какво не е наред с мен – каза тя.
– Няма абсолютно нищо нередно с теб. Нищо. – Ръката му се вдигна и обхвана лицето ѝ отстрани. Той я погледна и тя никога не беше виждала толкова състрадателни, мили очи. Никога не беше виждала такава любов, никога. Може би само в сънищата си. Тя едва дишаше, докато се опитваше да срещне погледа му.
– Благодаря ти – прошепна тя.
– Ти, Скарлет, си невероятна. Ти си най-невероятният човек, когото някога съм срещал, и аз съм толкова благодарен, че те познавам. – Гласът му се задъхваше малко към края. – И обещавам, че няма да те разочаровам. Няма да направя тази грешка отново.
– Отново? – Попита тя, объркана.
Той погледна бързо встрани.
– Просто запомни какво ти казвам. – Той я погледна отново. – Никога не позволявай на никого да те кара да се съмняваш в себе си.
Тя се усмихна.
– Добре. Искам да кажа, да, докторе.
И тогава устните му отново бяха върху нейните и тя отговори с всичко, което имаше. Беше изтощена, психически, физически и емоционално, от това, че му каза неща, които никой друг на света не знаеше за нея.
– Никога няма да бъдеш невидима за мен – каза той, когато откъсна устните си от нейните. Очите му търсеха нейните.
Тя изстена.
– Трябва да те почувствам. Трябва да те почувствам истински.
– Ти си истинска, ти си по-истинска от всичко друго на този свят. – Дъхът му върху устните ѝ, докато я буташе на дивана, а тялото му се притискаше върху нея. Целуваха се, ту нежно, ту яростно, сякаш не можеха да се наситят един на друг.
Сега Скарлет осъзна защо се чувстваше толкова различна, когато Брайсън я докосваше, целуваше и влизаше в нея. Беше различно, защото по някакъв начин тя наистина се чувстваше видяна от него, сякаш вече не беше невидима.
Сякаш докосването му беше нещото, което превърна плътта ѝ от прозрачност в реалност, от сиво в цветно. И целият свят сякаш се фокусира.
Имаше нужда да го докосне, да го накара да се почувства така, както той я караше да се чувства.
Ръцете му се разхождаха по тялото ѝ, вдигаха тениската ѝ и галеха нежните ѝ, чувствителни гърди. А после устните му засмукаха зърната ѝ и тя заплака.
– Добре ли си? – Попита той.
– Боже, да. Не спирай. Моля те, не спирай.
Той се върна назад и устните му пламнаха върху кожата ѝ, а тя извика отново и отново.
Съблякоха дрехите си един на друг, докато не останаха съвсем голи, кожа върху кожа, нищо между тях. Сега наистина нямаше нищо между тях, помисли си тя, докато очите му оставаха фокусирани върху нейните.
Той влезе в нея без особена прелюдия, но това нямаше значение, защото тя вече беше мокра и силно се нуждаеше от него.
Той я галеше бавно, бавно, гърдите му бяха срещу нейните, устните му почти докосваха нейните.
Ръцете му я хванаха за бедрата и я придърпаха по-близо, докато той навлизаше дълбоко в нея, разстилайки я, докато нямаше къде другаде да отиде. Тя извика.
Бързо стигна до кулминацията, а после си помисли, че всичко е свършило, и отново стигна до кулминацията.
Брайсън затвори очи.
– Едва издържам – каза той. – Чувствам те прекалено добре – изпъшка той.
– Всичко е наред, можеш да свършиш.
– Добре – каза той, стенейки от още по-голямо удоволствие, докато продължаваше бавно да я гали във и от нея.
Тялото му беше ритмично и прецизно, а той продължаваше да я гледа в очите.
Накрая, сякаш не можеше да издържи повече, той затвори очи и издиша бързо – тя усети как той спира в нея и освобождава всичко.