Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 1 – Част 15

Глава 14

Недалеч от централната порта на Магическата академия ме чакаше не наемна карета, а карета с гербове. Забелязах го веднага и докато пристъпвах към каретата, се случи нещо любопитно: двама смътно познати, много невзрачни мъже се отдръпнаха от оградата от ковано желязо.
Бяха на почтително разстояние, но вече не се спотайваха. Извъртях очи – чудех се дали тези двамата не са видели как ме нападат онези кокошки? Или че дори на кралските шпиони е забранено да влизат на територията на магически университет?
Както и да е, няма значение.
Побързах да продължа напред, като мислено махнах с ръка на местния персонал. Баба ми, която нетърпеливо гледаше през прозореца, лично отвори вратата и аз се натъпках в каретата.
Адвокатът Вишик се оказа до Филиния; той също беше видимо нервен и въздъхна с облекчение, когато се появих.
– Марго, какво ти отне толкова време? – попита Филиния.
Мълчаливо показах малкия си пръст със седящия там пръстен.
– Отново?
Баба се облегна назад и се загледа в тавана на каретата. После попита:
– Откъде?
– Пак от Джордж – признах аз.
Лейди Сонтор изстена. Вишик, която беше посветена в проблема с артефактите, защото можеше да се нуждаем от правна помощ, се вкисна.
– Изпратих молба за аудиенция до кралския секретар – започна Филиния. – Трябва да изчакаме отговора и…
– Няма нужда от аудиенция – промърморих аз и притиснах уши, осъзнавайки, че няма да бъда похвалена.
– В смисъл? – Не разбра Филиния.
– Негово величество и аз вече говорихме.
Новият стон на херцогиня Сонтор звучеше по-скоро като вой.
Вишик беше солидарен и изглеждаше така, сякаш много му се иска да се откаже от такива ненормални клиенти.
– Не е чак толкова лошо. Джордж веднага разбра, че не съм крадец.
– Разказвай! – Прекъсна ме Филиния. – Разкажи ми всичко.
Седнах, разтворих гънките на роклята си и докато каретата се отдалечаваше, започнах да разказвам историята.
Не казах нищо за изпита или Зора, а историята за агресивните девойки оставих извън нея. Но обясних за пръстена и за последвалия разговор. За шегата на Джордж, която беше възмутила и шокирала Филиния.
– Какво е направил? – Изсъска тя.
– Ами… – измърморих аз. Но нямаше нужда да се повтарям.
– Ще напиша протест още сега. – Филиния ритна пода с петата си. – За него лично. Към парламента. И до кралицата майка също.
Не разбрах какво общо има Парламентът, но си представих възможната бъркотия. И отделно – жалба до лейди Мира. Филиния иска да разкаже за краля на майка му? Ооо.
– Не трябва. Моля, не го правете.
Не ме чуха. Едва в самия край на пътуването, когато наближихме имението, баба ми спря да хвърля мълнии и обеща да не ме прекъсва. И тогава се появи основният въпрос, за изпитната работа, последвана от тест за дарби.
– Преминах успешно. Приеха ме – отговорих, очаквайки всеобща изненада. Но…
– Не съм се съмнявала в това – каза Филиния. В гласа ѝ се долавяше гордост и одобрение. – Ти си умно момиче, Маргарет. Нямаше как да не минеш.
Ласкателно? Да. Но изпитвах смесени чувства. От една страна, хубаво е да ти вярват, но от друга, имам дълг към Зора, а майстор Номан е твърде изненадан.
– Номан ще има въпроси – предупредих я аз. – Между другото, аз също имам какво да попитам. Не съм изброила всички събития.
Филиния погледна остро. После кимна, като предложи да обсъдим това след обяда. Баба беше много права за това; стомахът ми вече се свиваше, а и бях ужасно жадна.
Два часа по-късно, след като се нахраних и си починах, влязох в кабинета на херцогиня Сонтор и наистина разговаряхме, но без адвоката.
Научавайки за получената от Зора помощ, дамата все още беше изненадана, а епизодът с безименната двойка девойки предизвика неприятен проблясък във виолетовите и очи.

***

– Въпросът за майката беше очакван, нали? – Уточних без претенции.
След миг колебание Филиния кимна.
– Но ти си призната Сонтор. Легитимна наследница – каза тя, но обяснението беше слабо. – Това не е от нещата, които се обсъждат пред цивилизована публика.
– Искам да знам какво да кажа.
Моята мнима роднина кимна, само че тя нямаше отговор. Както и да е, стратегията е като в онзи виц – няма пари, но се дръж.
– Можем да измислим някаква хубава история, ако това ще те успокои – каза Филиния несигурно.
Дори не започнах да питам каква е тя. Не, няма нужда да усложнявам нещата с допълнителни лъжи. И без това съм затънала до шия в приключения.
Кралските артефакти изведнъж бяха решили, че имам нужда от защита – това беше едно.
Показах отлични познания по теория на изпитната работа и сега трябва да се науча по някакъв начин, иначе измамата ще излезе наяве и ще стане неудобно – това е две.
Имам мистериозен дълг към странно всезнаещо същество – това е три.
Огромна сила на дарбата. Херцогство. Също и един крал с неговия общо взето логичен интерес и опит за вербуване.
Две агресивни аристократи дори не се вписват в този списък – изглеждат твърде бледи на фона на останалите проблеми.
– Чувствам се като птица която някой е завързал – казах на глас.
Филиния не разбра земното изказване и ме помоли да обясня, а аз вече бях отворила уста, когато на вратата на кабинета се почука.
След властно „да“ един видимо развълнуван служител се промъкна със съобщение:
– Лейди Филиния, лейди Маргарет, имате посетител.
– Мммм? – Учуди се Филиния. – И двете ли?
– Ако трябва да сме точни, при лейди Маргарет.
Точно така. Ако това е поредният проблем, ще припадна, в най-добрите традиции на светското общество. И ще лежа там, докато проблемът не изчезне.

ДЖОРДЖ

Къде трябваше да бъде кралят този следобед? Точно така, на среща.
Но вместо това стоях в една галерия за съвременно изкуство и гледах този много приказен портрет.
Красив, ярък, метафоричен. Филиния Сонтор се появяваше на картината като „въплъщение на магията“ – тя беше отчасти жена, отчасти стихия. Семената на дарбата блестяха ярко около главата ѝ, а в краката ѝ лежеше своеобразен златен килим.
Килимът беше изтъкан от монети и артефакти. Критиците твърдят, че той символизирал повърхностното и нетрайното, за разлика от семената.
– Да – казах аз, докато я гледах.
И за пръв път се зачудих за името на този… като се имат предвид последните събития, това дори не беше художник, а някакъв масленописец. Тиш Смирен.
Грешка, или съвременниците му са го признавали за човек с пророческа дарба? Картината беше нарисувана по време на младостта на Филиния и едва ли беше последната от Тиш. Самият Смирен бе починал отдавна, без да остави потомство като преди това бе унищожил всички лични бележки и дори чернови.
Сега стоях там и се чудех дали това е предсказание, или съвпадение? И ако беше предсказание, какво означаваше то?
А онзи инцидент в хранилището… В края на краищата, така и не успяха да го обяснят.
Докато разглеждах картината, персоналът на галерията не допускаше други посетители в стаята. Но един упорит човек беше допуснат вътре и това беше Тонс.
– Е? – Попитах, когато чух стъпките на приятеля ми, и се обърнах. – Всичко ли е готово?
– Да – отвърна той с лек поклон.
Той също спря пред портрета и аз осъзнах нещо важно.
– Кажи му – кимнах към творението на Тиш – да го свали от изложбата още сега. Премахнете портрета, докато не издам друга заповед.
Тонс се поколеба и кимна.
Той излезе и бързо се върна обратно. Докато служителите на галерията тичаха при началника и викаха мага, отговарящ за защитната мрежа, която трябваше да бъде изключена, за да се махне картината, Тонс каза:
– Там е твоя секретар, който стене.
– Какво се е случило?
– Затрупан е с молби за срещи и писма.
– Какво има в писмата? – Уточних аз.
– Различни, но най-вече става дума за лейди Маргарет Сонтор.
– Кой иска да се срещнем?
Тонс започна да изброява.
Той говореше и аз се гърчех все повече и повече. Херцогство Сонтор наистина е много голямо, а там, по силата на обстоятелствата, нещо вече е разпределено. Уговорките бяха предварителни и без гаранции, но сега някои от поданиците ми започват да нервничат. Между другото, с право.
– Какво искат те? – Измърморих аз. – Щом има наследница, значи всичко се отменя.
– Това ще е разправия, Джордж – каза с тих глас братът по оръжие. – И голяма неприязън към теб. Коалиция, нали знаеш.
– А сега какво? Какво предлагат те?
– Засега нищо. Като се има предвид фактът, че тя е преминала теста за роднинство…
Прекъснах го.
– Единственият начин да се отървем от лейди Маргарет Сонтор е да я убием. Но има две неща: първо, тя е пазена от артефакти, и второ, аз съм категорично против. Да убиваш невинни жени е принципно погрешно, а Маргарет…
– Сигурен ли си, че е невинна?
Не исках да лъжа приятеля си и направих неопределен жест. Не, не съм сигурен. Но мисля, че скоро ще знам със сигурност.
– Госпожата не е нарушила нищо – изрекох аз. – Тя е наследница и, потенциално, много талантлив маг.
– Би могла да се омъжи за правилния човек – Тонс снижи гласа си до шепот. – За да се реши проблемът на херцогството по този начин.
– Не – отвърнах, без да се замисля.
Никакви принудителни сватби. Никакви разделения. Никакви опити да се върнат обстоятелствата в правия път.
Повторих имената и добавих:
– Срещни се с тях сам. Обясни им, че всички планове са отменени и ще убия всеки, който навреди на девойката Сонтор.

***

За миг изпаднах в ярост, а после по устните на приятеля ми се разля усмивка. Беше почти незабележима, но аз я виждах.
– Какво? – Излаях тихо.
Отначало Тонс искаше да отвърне поглед, но накрая го направи:
– Казват, че днес си носил лейди Маргарет на ръце. Защо трябваше да го правиш?
– Намекваш за симпатия? – Отвърнах.
– Не намеквам за нищо – каза Тонс, а на устните му се появи нова усмивка. – Аз само исках да попитам.
– Носех я, защото трябваше – обясних. – Бих я носил отново, ако се наложи. И няма да ми се налага да отговарям пред ушите на онези, които слушат клюки.
Една пауза и приятеля ми обобщи с предварителен поглед към картината:
– Харесва ми.
Глупаво заключение. Но не виждам смисъл да отричам каквото и да било.
– Направи ли каквото поисках? – Повторих първоначалния въпрос към него. – Всичко ли се получи?
– Да, Ваше Величество – поклони се жалостиво Тонс.
– И какво?
– Мм-ммм… – отвърна той, а усмивката му вече не беше сдържана, а най-лъчезарната.
– Е, ще ми кажеш на излизане – кимнах към изхода и бързо тръгнах към него.
Уредникът на галерията с персонала си и дежурният маг се затичаха към мен. Дежурният маг, разбира се, нямаше да махне предпазната мрежа, но все пак. Те ще я махнат.
Това изобщо няма значение. Главното е този метафоричен Сонтор с „нетрайни“ артефакти да бъде премахнат. В противен случай това, което сплетничат, ще се превърне в истински шедьовър.

МАРГАРЕТ

Посетителят беше Тонс, загадъчна личност за мен. При първата ни среща той изпълняваше ролята на телохранител на кралицата, но после Филиния каза, че красивият брюнет със счупен нос е близък приятел и побратим на краля.
Когато видях Тонс във всекидневната на имението на семейство Сонтор, все още бях объркана, но имаше и нещо повече.
Тонс ми протегна малка продълговата кутия с думите:
– Джордж ме помоли да ти дам това.
Какво има вътре? Имаше гривна във формата на тънка верижка и бележка с две думи: „Шепот на неуязвимостта“. Лицето ми се изпъна, след като я прочетох. Филиния, която надничаше през рамото ми, също не разбра.
Добре, че е Тонс….
– Тази гривна се носи на глезена. Тя е лично за лейди Маргарет, без да се прехвърля на други лица и без да се наследява. Юридически артефактът все още принадлежи на семейство Естрил и трябва да бъде върнат, когато… дойде времето.
Бях малко объркана, но след пауза ми хрумна. Не е наследствен. Това означава, че трябва да бъде върнат, когато аз почина?
Исках веднага да върна гривната, заковавайки Тонс с някоя нелицеприятна дума, но нещо ме спря. Това беше логична ситуация, от една страна, и възмутителна, от друга. Нима един порядъчен човек би могъл да направи подобно нещо?
Със сигурност не.
– Това е много ценна вещ – добави той – така че ако нямаш нищо против…
Той извади от джоба си разписка за мен, вече съставена на мое име, с която гарантирах връщането на артефакта.
Осъзнах, че отново кипвам, но не си позволих да избухна. С кимването на баба ми се въоръжих с перо – от онези, които изкарват кръв от пръста ти – и се подписах.
– Много ми беше приятно да ви видя, лейди Маргарет – заяви Тонс.
Той кимна на баба ми и добави:
– Лейди Филиния.
– Предайте на Негово величество Джордж нашите благодарности – отвърна херцогинята, като отчетливо стисна зъби.
Тонс си тръгна, а аз подскочих от възмущение. Не претендирах за никакви подаръци, а и подобно поставяне на „подписа“ все пак беше логично, но боже. Това наистина ме порази. Сякаш Джордж намекваше с тази разписка, че аз – аз. – Мога да го измамя.
– Каква гад – не издържах. – Той ми го подари, а аз се чувствам като заплюта в лицето.
– Не е чак толкова лошо – каза Филиния.
Но дамата не изглеждаше много по-възмутена от мен.
След това отидохме в библиотеката и разгледахме познатата книга. На страницата, описваща Диханието на неуязвимостта, нямаше забележка, че гривната има двойка.
Но в следващия раздел, изброяващ инструментите, които човек носи на единия си крак, открихме снимка на гривната, която Тонс беше донесъл със себе си, и запис с дребен почерк:
„Симбиоза с Дихание за неуязвимост.“
Симбиоза! Какви неочаквано умни думи!
Линията, която показваше собственика на артефакта, внезапно помръкна. За секунда вместо фамилията на Естрил се появи фамилията Сонтор, но веднага отскочи назад.
Интерактивността на книгата не ме изненада, просто въздъхнах и се върнах към темата за „Шепот на неуязвимостта“.
Гривните бяха напълно различни – дори и пияна не можех да ги сбъркам! Поколебах се, но притиснах верижката около глезена си и през тялото ми премина златна, осезаема вълна от усещания.
„Шепот“ имаше същите свойства като „Дихание“, но гривните се подсилваха и допълваха една друга. Шансовете за оцеляване ставаха много по-големи. Но се чудех защо Джордж беше решил да ми даде тази втора гривна?
Погледнах към баба си и попитах на глас, а Филиния сви рамене:
– Може би след като имаш първата гривна, Джордж не вижда смисъл да държи втората в съкровищницата. Освен това втората явно е женска, защо Джордж би я искал.
Е, да.
– Ами ако това е опит? Да укрепи защитата ми, така че новите артефакти да не дефектират?
Лейди Сонтор отново сви рамене – добре, не можехме да знаем със сигурност.
Под неразбиращия поглед на баба ми отново прелистих страниците на книгата. Върнах се към бележката за Дишането и се уверих, че името на собственика все още е Естрил. Така че нито една от гривните не принадлежеше на мен.
Всъщност не ги претендирах, но…
– Във всеки случай връщането на подаръка е неприятно – изразих разочарованието си.
Филиния се засмя весело.
– Ти не си въртиопашка, Марго, но съм сигурна, че ще имаш своя дял от ухажори. Така че не се притеснявай, подаръците няма да закъснеят.
А ако ухажорите разберат, че съм само временно изпълняваща длъжността?
Както и да е, това няма значение.
Така или иначе не планирах да флиртувам с никого. Не планирах и да приемам подаръци.
Джордж беше изключение в този смисъл, защото той е крал, а на кралете не може да се отказва. Особено след като го ограбих няколко пъти подред…

Назад към част 14                                                   Напред към част 16

 

 

LudatA

Автор: LudatA

25.05.1971 Пловдив Испания- Алберик

2 коментара към “Яся Недотрога, Анна Гаврилова – Любимата адептка на Негово Величество – Книга 1 – Част 15”

  1. Ох,всеки път се чувствам ограбена,когато свърши главата. Нарочно не четох 3 дни,за да ми се събере малко повече,но то не ми стига. Прекрасни сте!!!

    1. Ама знаете ли на нас какво ни е? Преводача ни държи в напрежение всеки ден, ВСЕКИ ДЕН!
      Заявява ни „имайте търпения“, или пък „хубавите работи стават бавно“, а като ни каже „ама така е най-сладко“…
      И ние страдаме всеки ден…

      Благодарим за милите думи 🙂

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *


Молим ви да спрете защитите от реклами за нашия сайт. С показването на рекламите ще се осъществява поддръжката на сайта ни! Благодарим ви!