Глава 16
Невероятно събитие номер едно – след като се върнах в стаята, не можах да намеря животното. Претърсих всичко, чак до гардероба и чекмеджето със спално бельо, но резултатът беше никакъв.
Но преди да успея да въздъхна с облекчение, чух неприятния звук от стържене на нокти по каменния перваз на прозореца. После гледах скока и най-важното, кой влезе през същия незатворен прозорец.
Воала, и Жреца отново беше с мен.
Муцуната беше сериозна, очите – надменни, опашката – закърняла, а върхът ѝ – извит.
– Мяурррву – обяви умаленият звяр.
– Искаш ли печена наденичка? – Попитах аз.
Това беше непланиран въпрос. Не бях донесла наденички от столовата за него, а за всеки случай. Но мисълта, че Жреца вероятно е бил вън до тоалетна, докосна сърцето ми.
– Мррмирву – прозвуча той ядосано. Но котката скочи на пода и направи няколко твърде енергични крачки към мен.
Във всекидневната имаше не само маса и столове, но и малък шкаф със скромен комплект посуда. Взех назаем една чинийка, в която да сложа наденичките. Налях обилно количество вода в една купа, която приличаше на салатиера.
И докато гледах котарака, разбрах, че той е Жрец не само по име, но и по живот. Той просто не се хранеше, а гълташе. Лакомо, с малко гукане и малко ръмжене.
– Слушай, защо си дошъл при мен? – Не издържах да повтарям вече зададения въпрос, но котаракът не отговори отново.
Имах чувството, че може да ми обясни сам. Не с думи, а с жестове, мимики или каквото и да било друго.
– Можеш да останеш до утре – промълвих аз. – Тогава Филиния ще те вземе.
И ето, казах ти, Жреца е способен да общува. Котката се взря подигравателно. Жълтите очи се свиха презрително и „негово величество“ продължи храненето си. Замислих се и реших да не се дразня. Да не се дразня, това е всичко.
Прекарах следващия час в разопаковане на куфарите, разопаковане и опити да измисля какво да облека по време на нелегалното приключение.
Мъжкият стил на обличане не беше добре дошъл за жените тук, но имах няколко брича.
Предполагаше се, че са подходящи само за конна езда, но не се чувствах зле заради това. Нещо повече, повече се притеснявах да напусна общежитието през нощта и после да се върна незабелязано. При настаняването не ми дадоха никакви правила и нямах представа дали изобщо съществуват.
Нямаше и кого да попитам, така че трябваше да прехапя устни и да рискувам. Когато се измъкнах от стаята, зад прозорците беше тъмно. Общото осветление в общежитието също вече беше приглушено, сякаш за да подскаже, че порядъчните момичета не излизат през нощта, а спят спокойно.
Отначало, докато обикалях из етажа на преподавателите, си мислех, че всички вече си почиват и че само аз съм будна. Но когато започнах да слизам по стълбите, чух звуци на смях около третия етаж, а после чух и мърморенето на неразличими силни разговори.
На първия етаж се озовах лице в лице с група от три момичета. Всички бяха гримирани и с леки наметала, а мен ме погледнаха с изненада, защото бях увита до вежди в наметало.
Те не казаха нищо, аз също не казах нищо, но тръгнахме заедно по малката, празна зала. Разделихме се на улицата – момичетата се втурнаха в една посока, а аз се втурнах към най-близкия храст. Тъмнината беше гъста, а тънкият сърп на луната беше закрит от облаци. Но аз реших да не рискувам, затова не следвах пътеките в парка, а се движех по обиколни пътища.
Натъкнах се на целуваща се двойка в едно от закътаните кътчета на парка, а после един нощен храст ме изплаши до смърт – някаква луда птица излетя от листата с крясък.
Когато стигнах до Дитаурския паметник, луната отново беше забулена в облаци, които създаваха впечатление за бъчва с катран. Но това не ми попречи да видя в далечината един човек, който се криеше.
Насочих се към него. Промъкнах се близо до него и се обадих шепнешком:
– Джим, здравей.
Рязко обръщане, крачка към мен, хватка и бях в плътна прегръдка.
– А – моят задавен писък.
– Здравей, красавице. Само че аз не съм Джим. Последва секунда на остра паника, но после луната отново се появи и видях едно лице, твърде добродушно, за да бъде опасно.
– Коя си ти? – Попита непознатият, притискайки ме по-силно.
– Марго. А ти си?
– А аз съм Психо. – каза той весело.
Тогава се задавих. Какво е това?
– Психо – изтълкува правилно кашлицата човекът. – Това е прякор.
В главата ми нямаше прякори в това модно училище. Но в същото време беше толкова познато и близко.
– А ти си психопат, какъв? Тих или буен? – Отдръпнах се, колкото можах, но не можех да не се усмихна. Още един проблясък на луната и момчето забеляза. Усмихна се в отговор и ме пусна да се отдръпна.
– Зависи – каза той, като направи официален поклон. – Както дойде.
***
Явно имах късмет да срещна тихия Психо, но нямах време да се радвам на този факт. Наблизо се чуваше приглушен звук – някой се спъваше и псуваше. Обърнахме се и видяхме друга фигура, която стоеше до цветните лехи и въртеше глава, очевидно не ни виждаше.
– Тук трябва да е вашият Джим – коментира доста гръмко човекът. Фигурата подскочи смешно нагоре-надолу.
– А? Какво? Кой е там?
Психо изхърка и не каза нищо. Вместо това се обърна към мен:
– Къде отиваш? На среща?
– На турнир – поклатих глава аз.
Точно тогава МикВой – а това наистина беше той – ни видя и направи няколко неуверени крачки към нас.
– Ах, това. – Зарадва се Психо. – Тогава към овалната поляна. Ще намерите ли пътя?
За пръв път чувах за поляната и не знаех пътя, но Джим промълви в отговор:
– Ще я намерим, разбира се. Имам карта.
Психото се засмя тихо.
Отстъпих назад и се приближих към съученика си. Новият познат явно беше по-възрастен, може би дори старши. Наоколо все още беше тъмно и не можех да видя, но знаех, че МикВой се надува.
– Кой, по дяволите, беше този? – Прошепна в ухото ми Джим.
Той просто е забавен човек – исках да кажа, но си прехапах езика.
Щях да отговоря, но си прехапах езика. Вторият хлъзгав момент беше дали момиче с моето положение и възпитание може да одобрява такива като Психото.
В крайна сметка това се изплъзна от езика ми:
– Приятел.
Неочаквано, но Психото го чу.
– Бебе, мислиш в добра посока.
– Бебе – също толкова неочаквано се изказа МикВой. – Какво, по дяволите, си мисли, че прави.
Побутнах съученика си отстрани и казах тежко:
– Хайде да вървим.
ДЖОРДЖ
Стремежът на адептите да се избиват един друг след часовете беше силно възпрепятстван от Калтум. Той се изчервяваше всеки път, когато изтечеше информация за поредния кръг от турнира, и заплашваше да накаже всички.
Аз не го виждах по този начин. Състезанието между елементалистите и маговете-воини беше добра тренировка и възможност да развият уменията си. А за мен беше възможност да наблюдавам най-добрите. А и много забавно.
Покривах младежите, доколкото можех, като потисках Калтум и с титла, и с авторитет. Всъщност турнирът беше моя отговорност, за която никой освен ректора не знаеше. Тази година той започна рано, още в първия ден, и трябваше да побутна някои неща, за да се появя. Първата приятна изненада беше отличният камуфлажен воал, който самият аз, въпреки целия си опит и проявяващия се артефакт, не открих веднага.
Завесата блокираше звука и светлината и можеше да угаси малък магически заряд – ако той преминеше през първата защитна бариера, поставена около импровизираната арена.
Сложих собствения си балдахин, прекосих завесата и се спрях зад гърбовете на адептите, за да ги наблюдавам.
Три рунда. Но първо, встъпителна реч на организаторите, в която се споменаваше тайната на събитието и зловеща молба да не се профуква цялото семейно богатство за залагания. Представяне на няколко адепта, които приемат залози, и първата, доста вяла битка.
Новият сезон беше открит от двама дебютанти, магове със средно ниво на дарба. Трета година. Огнен елементалист и универсален боен маг.
Разменихме си удари веднъж, два пъти, след това имаше няколко минути загряване с малък аналог на „огнена експлозия“ и аз се разсеях – започнах да гледам към зрителите. Е, добре, добре, кой е нарушителят? Кой е склонен да нарушава дисциплината и да се включва в незаконни дейности?
Съставът беше плюс-минус същият, лицата познати. Броят им беше около шейсет и нещо. Забелязах петима първокурсници, отбелязах десетина момичета в тълпата – всички облечени така, сякаш се бяха появили за светско събитие.
„Хубаво“ – усмихнах се мислено и се върнах към боя.
Началото на втория рунд беше отбелязано с приятелски възгласи. Тази двойка бойци беше добре позната в Академията и битките им винаги приличаха на спектакъл, с прости силови движения в края.
По-просто – един магически дуел безпроблемно щеше да се превърне в кавга. Не беше по правилата, но публиката беше възхитена. Само аз набърчих нос – изглеждаше смешно, но и двете момчета далеч не бяха майстори на ръкопашния бой.
Тълпата се размърда по-силно, за момент направо ревна. Една вълна премина през външната защитна завеса.
Аз исхъмках и се загледах, но нещо насред боя ме разсея и се обърнах. Защитата от тази страна беше полупрозрачна, плюс манифестиращия ми артефакт, така че не беше трудно да видя двойката, която се луташе на няколко крачки от мен. Погледнах по-отблизо и веждите ми се повдигнаха.
В тъмнината, изгубени в три дървета, бяха Джим МикВой и Маргарет Сонтор. А Марго беше с костюм за езда и ботуши без токчета.
Тежка, масивна пелерина допълваше вида и облеклото на дамата ме изненада дори повече от факта на появата ѝ. Какво умно момиче. Добре де, събитието е съмнително, има риск от набези, а в рокля и на парад е по-трудно да се избяга.
***
Пристъпих напред, преминавайки отново през завесата, и веднага замръзнах. Само че Марго изведнъж погледна в моята посока, сякаш беше забелязала нещо, което не можеше да види. Собственото ми покривало все още беше активно, тъмнината около мен не беше невидима, но не беше трудно да ме сбърка с обикновена сянка. След миг пристъпих плавно встрани и Маргарет не проследи движението. Но поради факта, че звуците от борбата бяха прекъснати, сега можех да чуя разговора между двамата.
– Казвам ти – промърмори МикВой, продължавайки да осветява хартията с портативната си светулка – това е поляната.
– И къде е турнирът тогава? – В гласа на младата Сонтор се долавяше следа от раздразнение.
– Аз не знам. Единствената възможност е приятелят ти да е излъгал.
Приятел? Интересно. Какъв приятел, щом Маргарет е излязла от средата на нищото едва вчера?
Замислих се и плавно се втурнах към двойката. Обърнах се, минавайки зад гърба им, и спрях само на няколко крачки от тях. Оттук можех да разбера, че МикВой държи схема на парка.
– Защо му е да лъже? – Намръщи се Марго.
– Ти си тази, която каза, че е Психо – изпъшка адептът. – А психопатите винаги имат проблем с главите си.
Почти изпсувах – тя е приятелка на Лим Храфс? С това… Добре, престани. Лим не само че е лош човек, но е и портален човек.
Спомних си нашия разговор с Маргарет за специализацията и се намръщих. Съвпадение? А ако не е?
– Но и твоят информатор е назовал тази поляна – парира момичето.
Изпитах желание да побутна сладката двойка първокурсници към навеса. Да се гмурнат в него и най-сетне да видят. Ръката ми дори стигна до кръста на Марго, когато от забулената част на пространството изскочи главата на споменатия Лим.
– Хей вие – обади се той с тих глас. – Какво стоиш там онемяла?
И двамата подскочиха от изненада. След това МикВой скочи за втори път, в знак на възмущение:
– Как смееш да ни говориш така?
А Марго, колкото и да е странно, не се обиди. Вместо това тя отново се обърна, сякаш усети, че кралят стои зад нея. Искаше ми се да захвърли всичките си маскировки и да се разкрия, но…
– Вие какво? – Отново заговори Храфс. – Не знаете ли за защитата?
– Разбира се, че знаем – отвърна МикВой, заемайки поза на смел войник.
Лим му изсумтя, като на идиот.
Не ми хареса обаче това, което Храфс каза след това:
– Марго, птиченце, ела тук – каза той и протегна приканващо длан през покривалото. Адептката Сонтор замръзна за миг, а после наистина полетя.
– Ей – възмути се МикВой, но все пак се поколеба и я последва.
Аз също тръгнах, но не като „птица“, а като глиган, който забива тревата в земята. Симпатията на Маргарет към Храфс изведнъж се оказа в гърлото ми. Момичето и без това си имаше достатъчно проблеми, а ако се забъркаше с този… хм… адепт, щеше да си има неприятности.
Не само репутацията и наклонностите на Храфс го ядосваха, но и цялата ситуация. Какъв ощипан демон без рога. Първо няколко от моите артефакти скочиха на дамата, а сега…
Поклатих глава, прогонвайки агресията, и в следващата секунда, сякаш за да ми се подиграе, верижката с рубинената висулка се изправи напред. Друг артефакт съвсем недвусмислено посегна към Маргарет, и то не за първи път.
Ударих се в гърдите, притискайки висулката към тялото си, но тя не бързаше да се подчини. Тя тупна под дланта ми, трепна и аз отново пристъпих под маскировъчно-защитния балдахин, който адептите бяха създали.
Отличното ми настроение отслабна като ловен трофей, оставен на палещото слънце.
Щом Маргарет Сонтор се върна в зрителното ми поле, изпитах ново желание да се приближа зад нея и да я удуша тихо.
Да прекъсна внимателно въздуха, а когато дамата припадне, да я взема на ръце и да я отнеса в някое уединено кътче за разпит. Може би най-накрая ще успея да чуя благодарност за „Шепот на непобедимостта“? Не ти го дадох даром.
Но се сдържах, разбира се.
Почти го направих.
Когато тълпата зрители изпищя, приветствайки последната, трета двойка състезатели, пристъпих към Марго и прошепнах, докосвайки с дъх розовото ѝ ухо:
– Внимавай, Марго. Ще те изиграя.
Адептката изсумтя на място, загледана, а аз отстъпих назад, притискайки в гърдите биещия се артефакт.
Медальонът! Не семейният, а моят личен, който няма търпение да бъде завладян от развратницата Сонтор!
Да речем, че го допусна, но какво тогава? Цялата ми съкровищница ли ще отиде при дамата?
Тялото ми изведнъж се разгорещи, защото в съзнанието ми проблесна неподходяща картина. Беше Маргарет, облегнала се на легло от злато, артефакти и меки животински кожи.
Е, предполагам, че не трябваше да се спирам на темата за любимците и любовниците. Трябва да се заема с това, преди да започна да реагирам на лейди Марго като моите артефакти. Да тичам към нея, пренебрегвайки здравия разум и другите задължения. Да се гърча пред нея като котка, която е изяла ментова трева.
Отдръпнах се още повече, а после просто напуснах арената.
Вървях и псувах през зъби, като проклинах всички.
Когато краката ми ме отведоха до статуята на Дитаурия, край която провеждах, както изглеждаше, отличен експеримент, проклех се още по-злобно от преди и се принудих да се обърна към портата.
Това е всичко! Изхвърли момичето Сонтор от съзнанието ми!
Назад към част 16 Напред към част 18