Глава 30
Беше час преди разсъмване, когато се върнах във фермата Блекууд, уморен от безкръвните си скитания, и се отправих към леглото. Кухненският комитет, както го нарича Куин, вече пиеше кафе и слагаше тестото да втасва.
Бях пропуснал заминаването на Томи. Беше ми оставил бележка – много мила и донякъде уникална – в която ми благодари, че съм помогнал на духа на Патси да отиде в Светлината. А, да.
Веднага седнах на призрачното бюро и като открих, че в централното чекмедже има бележник от фермата „Блекууд“, както знаех, че ще бъде сега, след като ключът е изгубен, написах бележка на Томи, в която казвах, че според мен той ще стане изключителен човек и ще направи велики неща, които ще накарат всички да се гордеят с него.
– „Пази се от обикновения живот“, написах аз. „Стреми се към нещо по-хубаво, по-велико. Вярвам, че това е посланието на фермата Блекууд.“
Жасмин, която в този час вече беше напълно облечена, с бяла престилка върху синия си костюм и копринена блуза, изпадна в екстаз от почерка ми. Откъде имах всички тези извивки, тези разцъфвания и тази бърза перфектна употреба на перото?
Защо бях твърде уморен, за да отговоря? Уморен като в нощта, в която Патси беше преминала отвъд? Наистина ли Джулиан си беше отишъл завинаги?
Тя взе бележката, пъхна я в плика и каза, че ще излезе с първия пакет фъдж, който вече приготвяха за Томи.
– Знаеш, че Куин и Мона няма да се върнат до седмица – каза тя. – Ти и Неш сте единствените двама в тази голяма къща и няма да докоснеш и хапка от храната, която приготвяме, толкова си придирчив, а ако си тръгнеш, ще остане само Неш и аз ще си изплача очите.
– Какво? – Попитах. – Къде отидоха Мона и Куин?
– Коя съм аз, че да знам? – Попита тя с преувеличени жестове. – Те дори не ни казаха довиждане. Беше друг джентълмен, дошъл тук, за да ни каже, че ще отсъстват за известно време. И той беше най-странният човек, който съм виждала през живота си, с толкова бяла кожа, че приличаше на маска. Черна коса, дълга до раменете, и такава усмивка. Почти ме стресна. Провери в стаята на леля Куин, когато си легнеш. Той е оставил бележка за теб на масата.
– Този човек се казва Хайман. Той е любезен. Знам къде са отишли. – Въздъхнах. – Ще ми позволиш ли да остана в стаята на леля Куин, докато ги няма?
– О, прехапи си езика, – каза тя. – Това е мястото, където ти е мястото. Мислиш си, че бълбукам от радост, че мис Мона нахлува в гардеробите на леля Куин като Савската царица, само и само да остави лисичи кожи и обувки с кристали по пода? Не съм. Няма значение, оправих всичко. Ти продължавай да си лягаш.
Върнахме се заедно в коридора. Влязох в стаята, намерих я меко осветена с само лампите на тоалетката, и постоях там за момент, просто вдишвайки парфюма и чудейки се колко дълго мога да изиграя тази грандиозна игра.
Леглото вече беше оправено за мен. Беше постлана свежа фланелена нощница, а на малката масичка, както казват във фермата Блекууд, имаше писмо.
Седнах, разкъсах пергаментовия плик и открих писмото, отпечатано с изящен курсивен шрифт.
Най-скъпият ми бунтар,
Любимците ти много искат да бъдат приети от мен и затова изпълних молбата им. Както знаеш, за мен е крайно необичайно да доведа толкова малки деца в моя комплекс. Но има отлични причини и Куин, и Мона да прекарат известно време тук с мен, да се запознаят с архивите, да се срещнат с някои от другите, които отиват и идват, и може би да придобият някаква перспектива за даровете, които са получили, и за съществуването, което им предстои.
Имам силното усещане, че утвърждаването им в живота на смъртните не е съвсем разумно и това посещение при мен, това уединение сред безсмъртните, ще им послужи да се предпазят от сътресенията, които могат да настъпят. Имаш право да се опасяваш, че Мона не разбира пълната тайнствена сила на Кръвта. Но и Куин не го прави, тъй като е бил създаден против волята си. Друга причина да ги доведа тук е, че в резултат на общуването ни с Талтош аз станах съвсем реалена за Мона и Куин и искам да разсея всички вредни митове, които биха могли да обгърнат моята личност в техните млади умове.
Тук те ще ме опознаят такава, каквато съм. Може би ще оценят, че в основата на нашия род стои не велика богиня, а една съвсем обикновена личност, усъвършенствана от времето и свързана със собствените си смъртни видения и желания.
И двете деца изглеждат изключително надарени и аз се възхищавам на постиженията ти с тях, както и на търпението ти.
Знам какво изпитваш в момента. Твърде добре, разбирам. Но имам пълната увереност, че ще се държиш според най-високите стандарти, които си си поставил. Моралната ти еволюция просто не позволява друго.
Позволи ми да те уверя, че си добре дошъл тук. И лесно бих могъл да уредя да те доведат при мен заедно с Куин и Мона. Но знам, че не искаш да дойдеш.
Сега можеш да прекараш седмици в смъртен покой, лежейки в леглото на леля Куин, и да четеш отново романите на Дикенс. Имаш право на тази почивка.
Махарет
Ето го и доказателството за провала ми с Куин и Мона, както и разкритието за чудесната щедрост на Махарет, която ги заведе при себе си. Какъв по-добър учител биха могли да имат на целия свят от Махарет?
Бях дал на Мона и Куин всичко, на което бях способен, по свой собствен начин. И това не беше достатъчно. Не, просто не беше достатъчно. Проблемът вероятно беше в това, което Махарет беше нарекла моя „морална еволюция“. Но аз не бях толкова сигурен.
В Мона исках да направя „перфектния вампир“. Но планът ми бързо бе погълнат от сили, които ме бяха научили на повече, отколкото бих могъл да науча някого другиго.
И Махарет беше толкова права, че не исках да ме отведат в прочутия ѝ комплекс в джунглата. Не, не и за мен това легендарно място с каменни стаи и заграждения с паравани, където тя, древната дама, която приличаше повече на статуя от алабастър, отколкото на живо същество, държеше тих съд с нямата си сестра близначка. А що се отнася до легендарните архиви с техните древни плочи, свитъци и кодекси с невъобразими разкрития, можех да чакам вечно и за тези съкровища. Това, което не може да бъде разкрито на света на мъжете и жените, не може да бъде разкрито и на мен. Нямах вкус или търпение за това.
Вървях в съвсем друга посока – увлечен от тръпката на фермата Блекууд – това изгубено кътче на Юга, където по-прозаичните неща бяха много по-ценни за мен.
Бях в мир с него. Без съмнение бях и слаб в душата си. И това беше от битката ми с Жулиен, а той, разбира се, не беше никъде наоколо.
Сгънах писмото. Съблякох се.
Сложих всичките си дрехи правилно на закачалките като достоен смъртен индивид, облякох фланелената нощница, извадих изпод възглавницата екземпляра на „Малката Нел“ и четох, докато слънцето не се прокрадна над хоризонта и над съзнанието ми, заключвайки ме в празнота и покой.
Назад към част 30 Напред към част 32
