Глава 1
– Ти си Маргарет, нали. – попита мъжът, като се настани безцеремонно на масата ми.
Бях безкрайно изненадана. Първо, непознат отгатна името ми, и второ – кафенето е пълно с празни маси, защо да сяда до мен.
– Съжалявам. – Отговорих на въпрос с въпрос. – Срещнали сме се някъде.
– Не, не мисля, че е така. Щеше да ме запомниш. – Това явно беше шега.
И то не много добра, защото беше вярна. Този индивид изглеждаше твърде странен.
Беше висок, слаб, с тясно лице и дълга черна коса, падаща на раменете му. Беше облечен в обикновен костюм, но костюмът изглеждаше така, сякаш е свален от нечие друго тяло.
Мъжът миришеше на нещо ненормално и аз се отдалечих от него, но след миг си помислих, че просто драматизирам. Точно сега бях малко разстроена заради такива внезапни и неразрешими проблеми.
Мечтата ми да уча в Англия беше провалена по най-ужасния начин. Само преди два часа разбрах, че фирмата-посредник, чрез която бяхме уредили договора за обучението ми, е престанала да съществува.
Просто изведнъж, и край. За секунда. Всичко беше наред до вчера, а днес телефоните мълчат и на вратата на офиса има табелка с надпис „Дава се под наем“.
Отидох при тях, за да си взема билетите и оригиналните документи за утрешния полет до Лондон, и ето.
Но историята не свърши дотук – разбира се, обадих се в колежа. Сега се ритах, че не го направих по-рано, защото отговорът беше потресаващ. Те нямаха представа коя съм и за първи път чуваха за договора ми с тях.
Всичко беше изчезнало. А аз все още не можех да проумея, че всичко се разпада. Че не отивах никъде, че с майка ми се бяхме сблъскали с измамници. Че сделката беше фалшива, въпреки че фирмата имаше препоръки и гаранции и албум, пълен със снимки на щастливи завършващи.
Отпих от кафето си, въздъхнах горчиво и за пореден път се зачудих какво да правя.
И най-важното – как да кажа на майка ми. Беше работила толкова усилено, за да спечели пари за това образование, беше спестявала няколко години, беше взела заем, а после…
– Маргарет, ти си тъжна. – обади се мъжът, връщайки ме към реалността.
Отново забелязах, че той е странен. Особено очите му, нормални, но различни. Страшни, дори.
– Съжалявам – казах отново и се усмихнах нервно.
Грабнах раницата си, с другата ръка хванах чашата си и се приготвих да стана, но…
– Къде отиваш? Не тръгвай. Имам нужда да поговоря с теб.
Невероятно, но аз спрях. Пръстите ми се отпуснаха сами, а аз седнах изправена и се вгледах в странния мъж.
Шокът ми от новината за фирмата и колежа се допълваше от втори шок от това, което се случваше на масата.
Какво е това? Защо го слушам? Той хипнотизатор ли е?
– Не се страхувай – усмихна се мъжът с ъгълчетата на устата си. – Виждам, че нещо ти се е случило, но може би аз съм твоето спасение.
Инстинктът ми за самосъхранение не хареса това твърдение.
– Позволи ми първо да се представя – кимна дългокосият мъж, сякаш даваше разрешение на самия себе си. – Името ми е Боксби и съм маг с много тясна специализация. Аз съм един от онези, които могат да се движат свободно между световете. Работодателят ми има нужда от момиче, което прилича на теб. Ти поразително приличаш на…
– Спри – казах, докато събирах сили да издишам.
Дългокосият мъж сбърчи вежди.
Той се усмихна мимолетно, кимайки на мислите си, и аз се опитах да се изправя отново, но не се получи.
– За какво толкова бързаш, Маргарет.
Сбърчих вежди в знак на възмущение. Колкото повече се задържах, толкова по-ясно осъзнавах, че по някакъв начин ми се въздейства. Беше страшно, неприятно и много ме вбеси.
Гневът е най-доброто решение – започнах да разсъждавам аз, а непознатият, който се казваше Боксби, поклати уморено глава:
– Упорита си, но това дори е добре. Представени като обща черта, всички Сонтори са такива.
Сонтори?
Разбрах, че съм се заблуждавала, защото… Какви Сонтори? За какво говори?
И тогава „хипнотизаторът“ каза:
– Двугодишен договор, Маргарет. Възнаграждението е десет милиона от твоите пари. Какво ще кажете за това.
Боксби беше толкова сериозен, че аз се обърках.
– Колко?
– Десет – повтори спокойно дългокосият мъж. – Но никога не се знае. Може да успееш да се справиш по-добре от това. Работодателят ми е много щедър.
Помислих и после изстрелях:
– Глупости.
Каква „прелест“ – той предлага да повярвам в такова безумно възнаграждение за момиче, което току-що е захвърлило обучението си. А Лондон е много по-реален от някакъв щедър работодател.
Тук отново се сетих за майка ми, която още не знаеше и на която щеше да е трудно да кажа. Тя беше в командировка на края на света и там почти нямаше комуникация.
Още една причина да се смея нервно – нямаше къде да живея. Когато заминахме, с майка ми трябваше да започне ремонт на апартамента ни. Всичко там вече е опаковано, дори мебелите са почти всички разпродадени. А чичо ми, който ще прави ремонта, вече е платил аванс на строителната фирма.
Няма къде да живея. Ще трябва да се преместя при чичо ми и да си намеря работа.
Същевременно ще подам сигнал в полицията и ще изчакам разследването за изчезването на фирмата. Но това е сложно. Това е истинска болка в задника.
Изведнъж ми се прииска да се случи чудо. Истинско такова. Голямо. Такова, което ще накара всичките ми проблеми да изчезнат.
Но чудеса не се случват, знаех това. Въпреки това попитах:
– Какъв е договорът? Какво трябва да правя?
– Това вече е разговор.
Усетих как въздействието, което ми пречеше да си тръгна или да крещя, викайки персонала на кафенето, отслабна. – Не съм се съгласила. – Бързам да отбележа. – Просто съм любопитна.
Мъжът кимна разбиращо.
– Трябва да учиш, скъпа Маргарет. Ще бъдете приета в училището без никакви изпити, а след това трябва да бъдете прилежна, умерено забележима и… как да го кажа. Да представяш семейството си с достойнство.
При думата „семейство“ по някаква причина си представих затлъстял мафиот с пура.
Но ставаше дума за работодателя, така че ако беше мафия, то беше друг. Не като по филмите.
– Виж, аз…
– Кандидатурата ти е одобрена на деветдесет процента – прекъсна я мъжът. – Моята клиентка, херцогинята на Сонтор, се доверява на избора ми, но сама ще вземе окончателното решение.
– А къде е тя? – Изведнъж се обидих. В края на краищата ние току-що се запознахме, а сега изведнъж „деветдесет процента“? Как така? – Къде е вашата херцогиня?
– В нейния замък, разбира се. Ако сте готови, с удоволствие ще ви пренеса.
Да бе, ще го направите.
– Благодаря ви – казах с усмивка. – Беше ми приятно да се запознаем. – Възползвайки се от факта, че „хипнозата“ беше отслабнала, аз се изправих.
– Маргарет – усмихна се студено мъжът. – Моля, дайте шанс на нейно благородие. Не възнамерявах да играя тези игри. Особено не с някой, който проявяваше странна власт над съзнанието ми. Самоубийствено е да се свързваш с такива.
– Остава съвсем малко време до началото на срока, а нейно височество… – мъжът също се изправи.
Вдигнах раницата си и тогава се чу космическият звук:
– Двадесет милиона, Маргарет. Двадесет милиона за две години, ако херцогинята на Сонтор те одобри.
Мамка му.
Ситуацията не ми допадаше, но все пак попитах:
– Как казваш да се срещна с нея.
Миг. Кафенето изчезна. Около него израсна висока, подобна на филмова площадка стая.
Мраморен под, релефни колони, полумрак и позлата, която проблясваше в този полумрак. А след това имаше лампи, които светеха сами, и голямо стълбище, което водеше нагоре.
– Какво е това? – Издишах шокирано.
– Родният дом на семейство Сонтор – обясни учтиво мъжът, но в гласа му долових намек за метал.
– Вижте – започнах аз. По гръбначния ми стълб премина ледена тръпка. – Заведи ме обратно в…
Заекнах, когато Боксби кимна към едно момиче в дълга рокля от плат, което се беше появило от нищото. Едва тогава осъзнах, че наистина се намираме в друг свят.
Друг свят. Нямаше такова нещо.
Придружиха ни до всекидневната на третия етаж и когато отидох до прозореца, устата ми се отвори некултурно.
Там, навън, виждах малка градина, изпъстрена с цветя в края на лятото, а отвъд нея се простираше безкрайна гора. Пейзажът категорично не съответстваше на това, което човек би очаквал от покрайнините на родния ми мегаполис, и за пореден път потвърди, че не съм си у дома.
Смартфонът ми казваше същото. Нямаше никакви комуникационни ленти, интернет нямаше, оставаше само безполезното съобщение „sos“.
– Можеш да ме питаш за всичко, докато чакаме нейна светлост – каза Боксби, доволен от реакцията ми.
Изглежда, че сега реагирах правилно – точно така, както се предполага, че човек трябва да реагира на магията, на споменаването на аристократичните титли, големите пари и лукса, в които бяхме потънали след прехода. Замъкът Сонтор беше като музей.
Имах един въпрос:
– Бих искала да знам фамилията ви и официалната ви длъжност, ако има такава.
Човекът, с когото разговарях, се засмя весело.
Сякаш осъзнаваше, че въпросът е уловка. Че смятам да използвам тази информация срещу него, ако се наложи.
– Мисля, че ни е достатъчен моя прякор. Знаеш ли, прякорите се помнят по-лесно.
Ясно. Няма да каже. тогава друг въпрос:
– Ти ни доведе тук толкова лесно. А можеш ли да ни върнеш обратно? Също така?
– Обиждаш ме, Маргарет.
Спътникът ми разпери ръце и на пръстите му изведнъж се появиха масивни блестящи пръстени. Това беше истинска съкровищница. Цяла витрина с диамантен фонд, от който човек се замайваше при вида му.
Исках да попитам още неща, но тогава вратата се отвори безшумно. Във всекидневната се промъкна позната служителка и се наведе да се поклони – към нас се присъедини клиентката, която беше обект на цялата суматоха.
Исках да разгледам роклята, бижутата, позата, но вниманието ми беше рязко съсредоточено върху външния ѝ вид. Една възрастна жена се появи през вратата, приличайки изцяло на починалата ми баба.
Същата тази баба, на която толкова много приличах.
– Ах… – беше единственото, което излезе от устата ми.
Херцогинята на Сонтор също замръзна от шок.
Но шокът не трая дълго, само миг, а след това лицето ѝ се покри с непроницаема маска. И аз имах неприятното усещане, че все пак ще има проблеми с обратното пътуване. Защото нейна светлост няма да ме пусне да си тръгна.
Още една минута взиране, още една прислужница, която донесе чай, и вратите на салона се затвориха.
Домакинята се спусна в един фотьойл, отпи от чашата си, хвърли виолетовите си очи към мен и обяви:
– Боксби, ти си гений. Това е тя.
Започваме…
Напрегнах се, осъзнавайки, че ни предстоят много трудни преговори. Такива, за които не бях подготвена.
– Радвам се, че опитах, ваша светлост – каза мъжът, който ме беше отвлякъл.
И аз си помислих, че може би е добър момент да повдигна въпроса. Не бях давала съгласието си да бъда транспортирана в чужд свят. Освен това бях подложена на въздействието на „хипноза“, което също беше неправилно.
Но аз тръгнах по другия път:
– Все още не съм се съгласила – казах, обръщайки се към херцогинята. – Предложението ви е твърде объркващо.
– Защо. – Оживи се дамата. – Какво не е наред с него.
„Това“ беше всичко, включително и размерът на възнаграждението. Това е невероятна сума пари! Това е безумно!
– Господин Боксби – добавих „господин“ инстинктивно – ми обеща двайсет милиона за две години някакво учене.
Дамата се изуми.
Тя се обърна рязко към дългокосия мъж и попита отново:
– Колко.
– В наши пари е около двайсет хиляди златни монети – спокойно обясни той. Лицето на херцогинята… първо стана по-малко учудено, после отново се изпъна:
– Защо толкова малко?
Боксби се изкашля изразително и темата беше затворена.
– Двадесет хиляди и издръжка – уточни дългокосият мъж след кратка пауза. – Лейди Маргарет ще има нужда от дрехи, други дреболии , джобни пари. Ще и трябват и възпитатели, защото не може да се справи без тях. Ако обаче отложим приемането на дамата с една година, тогава…
Това „ние“ наистина не ми хареса. Седях там и ясно знаех, че не искам да имам нищо общо с Боксби.
С него не, а с херцогинята… Да кажем само, че досега личността ѝ не е била източник на яростни протести.
– Не искам да го отлагам – каза дамата.
– Но това не е лош изход.
– Не.
Напрегнах се и дългокосият мъж започна да обяснява:
– Знам, че ви се иска да се върнете на сцената. Знам, че искаш да го направиш хубаво, сякаш не се завръщаш по собствена воля. На практика си погребана, фамилията Сонтор е отписана, всички са убедени, че Сонтор нямат наследници, и тогава се появява една млада, надарена дама и ти се преместваш в столицата заради нея. Постепенно се включвате в живота на столицата, натривайки носовете на всички, които се надяват да отмъкнат част от състоянието ви. Разбирам всичко това. Но момичето – кимна той към мен – е от друг свят. Тя е аутсайдер. Без обучение тя само ще се изложи, а после…
– Тя няма да го направи – прекъсна го херцогинята.
Боксби раздразнено затвори очи. Онова, което чух, ме хвърли в леко умопомрачение.
– Приемът може да се отложи с една година – търпеливо повтори „Много тясно специализирания маг“. – Правилата за придобиване на дарба го позволяват. Не е нужно да седите в замъка през следващата година. Можеш да отидеш с наследницата в столицата и да я въведеш в обществото по друг, не толкова сложен начин.
Дамата отново не се съгласи.
– Оценявам съвета ви, но да излезе като всички онези безглави индивиди, жадуващи за мъжко внимание, е недостойно за семейство Сонтор. Единствената ми наследница, дъщерята на мъртвия ми син, не се интересува от блясъка на баловете и партитата. Тя иска да учи. Да развива магията си, за да стане един ден велика владетелка.
Задъхах се, но никой не забеляза. Херцогинята блесна с виолетовите си очи, а кльощавият Боксьор явно я смяташе за луда.
Господарката на замъка замълча, преди да добави:
– Знаеш, че наскоро подхвърлиха на крал Джордж план за разделяне на земите ми. Те вече не си шепнат. Разделят имотите ми официално. Зад гърба ми и през моя живот.
Нямах представа за тънкостите на ситуацията, но ме заболя за дамата. А после стана страшно, защото Боксби каза:
– Ако се върнете в столицата, може да ви убият. За да се ускори процесът.
Тогава херцогинята вдигна ръка и над пръстите ѝ се появи ослепително бяла плазма. Толкова много, че дори малко разбиращата аз се отдалечи.
Плазмата явно беше смъртоносна. И нещо ми подсказваше, че старата жена е майстор на това нещо.
– Щом така казвате, ваша светлост – предаде се Боксби.
И двамата се обърнаха към мен.
А аз бях против! Е, бях „за“, но… това, което се случваше, беше обезпокоително. От една страна, бях неспокойна, а от друга, все още не харесвах дългокосия мъж, а от трета, не можех да се сетя за друга причина!
Но херцогинята беше привлекателна. Беше толкова красива, че ми се искаше да захвърля всичко и веднага да помогна на тази мила дама.
Това беше просто още едно променящо съзнанието влияние. Но усещах в костите си, че определено нямаше намеса точно сега.
А също така си мислех, че щом херцогинята се интересува от мен, значи съм в безопасност. Но какво ще стане, ако се откажа от сделката. Определено щяха да ме изпратят вкъщи. В края на краищата, без значение какво казваше магьосникът, преместването в друг свят не може да бъде лесно. Няма ли да е по-лесно да погребеш едно безкръвно извънземно момиче в някоя местна гора?
– Маргарет. – изведнъж възкликна дамата. – Това дори е добро име. Дори и името пасва.
Тя се изправи бързо на крака и се запъти към другия край на стаята. Сега вече можех да видя всички неща, които исках да видя преди няколко минути.
Дамата беше висока, слаба, с тънки черни вежди, живи светли очи и коса, прибрана назад във висока, сложна прическа. Тази коса, за разлика от веждите ѝ, беше напълно бяла, но на херцогинята ѝ отиваше.
Освен това изглеждаше добре върху нея. Тези квадратни рамене и перфектна стойка накараха и мен да се изправя. Въздъхнах скришом – искаше ми се да съм такава на стари години.
Жалко, че генетиката ни все пак е различна. Макар че на външен вид определено сме роднини. Няма съмнение в това.
– Маргарет, трябва да поговорим насаме – каза накрая дамата. Звучеше нервно, сякаш за разлика от Боксби мнението ми имаше голямо значение за дамата.
Боксби веднага се изправи и се поклони на клиентката в почтителен поклон. След това останахме сами.
Назад към част 1 Напред към част 3