Глава 8
ДЖОРДЖ
Веднага след като подписах договора, в палатката се вмъкна едно закръглено момче. Приближи се до господаря си и се наведе да му прошепне нещо. Веждите на търговеца се вдигнаха рязко.
И тогава новината беше споделена с мен:
– На панаира е кацнал грифон – каза търговецът.
И тъй като по ред причини беше добре осведомен за някои неща, уточни:
– Грифонът е много голям, с искрящо бяло оперение.
– Така ли? – Без да помръдвам, казах аз.
След кратка пауза се обърнах към момчето:
– Грифонът сам ли дойде?
– С ездачи. Двама младежи и едно момиче.
Бях изненадан, но не чак толкова много. Но издръжливостта ми се изчерпа…
– Е – казах, като станах от масата. – Посока?
Момчето изчака кимването на господаря за разрешение, преди да махне с ръка.
Кимнах на помощника си, като му казах да си свърши работата, и излязох от палатката. Увих се в наметалото си, макар че то беше безполезно – всеки, който се вгледаше в него, щеше да ме познае.
Няколко десетки крачки, един завой и видях поразителна картина. На ръба на транспортната платформа наистина лежеше Карм.
Не, мога да разбера много неща и почти съм се примирил с дезертирането на артефакта, но Карм! „Хубаво.“
Пристъпих по-близо и тогава бях забелязан. Маргарет, която се подпираше на страната на грифона, вдигна глава, виолетовите ѝ очи се разшириха драматично, устата ѝ се отвори в буквата „о“.
Спрях, давайки на дамата възможност да осъзнае какво се случва и борейки се безуспешно със собствения си гняв. От една страна, изпитвах огромно облекчение, че съм я открил жива! Но къде точно е намерена, беше вбесяващо.
А присъствието на Карм подсказваше, че Маргарет е в голяма опасност – иначе Пазителят нямаше да дойде.
С приглушено ръмжене направих още една крачка, а младата лейди Сонтор побеля още повече. Преглъщайки нервно, тя започна да се катери върху Карм. Вкопчи се в него, като едва не изтръгна перата му, но Пазителят, невероятно, я търпеше.
След това двамата потеглиха. Втурнах се напред, като мислено заповядах на Карм да спре, но той не се подчини. – Не слушаше. Той просто скочи в небето, отнасяйки нарушителя далеч от наказателната ръка на закона.
Не издържах повече и изръмжах.
Исках да прокълна – силно, яростно и нецензурно! Какво, по дяволите, правеше тя тук? Можех да разбера много неща, но да я срещна тук?
След няколко секунди на бяс се съвзех и попитах гръмко:
– Кой иска да изкара малко пари?
Веднага към мен се хвърлиха няколко не най-еднозначно изглеждащи мъже.
Охранителите също се заинтересуваха – трябваше да сваля качулката си, разкривайки самоличността си и показвайки, че съм в правото си.
Кралете винаги са в правото си. Винаги и навсякъде!
– Двама млади мъже са долетели към Планините заедно с това момиче – казах аз с ръмжене. – Намерете ги и без да ги наранявате, ги доведете при мен.
Мъжете изчезнаха. Бяха водачи на местните групи „работници“, онези, които поемат всякакви задачи – от носене на тежки товари до конкурентни съперничества.
Стражите бяха още по-предпазливи, но аз махнах с ръка в повелителен жест.
И тогава наблизо се чу звук:
– Добър вечер, Джордж.
Обърнах се плавно. Погледнах назад и мислено въздъхнах – точно това ми трябваше. Съветник Ирнар, по дяволите!
Новината за вълненията в планините така или иначе щеше да се разпространи. Заинтересованите страни и любителите на клюки като Ирнар така или иначе ще разберат.
Но това все пак не е щастливо.
– Добър вечер – казах аз. Едва сега осъзнах, че Марго е разговаряла със съветника, когато бях пристигнал.
Нима се познаваха? Или пък Ирнар имаше нужда от нещо? Дали се е интересувал от грифона?
– Джордж, ти също си тук – започна Ирнар. – Удивително. Да те попитам какво правиш в Горните земи?
– Разхождам се наоколо – усмихнах се ослепително.
Съветникът кимна разбиращо; явно самият той се „разхождаше“. Дори исках да го попитам за това, но нямах време, първи заговори Ирнар:
– Джордж, а кое е това прекрасно момиче?
Неволно стиснах зъби. Разбира се, безполезно е да се крием, умният Ирнар със сигурност ще разбере, но…
– Много талантлива адептка на нашата Академия.
– Адептка? М-м-м… – съветникът се протегна, видимо развеселен. – Тя има ли си име?
Отново нямаше смисъл да го крие, Ирнар щеше да разбере, и то бързо. Въпреки това отговорих:
– Просто Адептка.
– Просто адептка, който лети на Пазителя на кралското семейство на Естрил?
Ти, копеле.
Но аз вдигнах ръце. Искам да кажа, да, това се разбира. Чудеса, но все пак.
– Джордж – започна отново съветникът, но аз го прекъснах.
– Съжалявам, Ирнар, но в момента съм зает. – Те влачеха две момчета, които бяха вързани и протестираха.
Охраната отново се активизира, защото не биваше да се „обиждат“ спазващите закона посетители на панаира.
Но ситуацията се разреши от само себе си. Когато МикВой и Храфс ме видяха, спряха да ритат и рязко се успокоиха, като по този начин потвърдиха вината си.
Няколко тежки кесии на групата, която достави моите поданици, и аз попитах мрачно:
– Какъв е смисълът на това?
Момчетата рязко се намръщиха и замълчаха.
– Какво правите тук? Как се озовахте тук?
МикВой се оцвети в зелено, а Храфс се дръпна. Трябваше да изкажа това, което беше ясно и без думи:
– Не се опитвайте да избягате. Ще ви убия.
Това е всичко, остатъците от бунта утихнаха, глупавите надежди бяха издухани от главите на авантюристите.
– Повтарям въпроса – казах с натиск.
– Ние просто… просто бяхме любопитни – промърмори Храфс.
Трябваше да извадя още една торбичка, пълна със злато, и отново да се обърна към чакащите наблизо работници:
– Покажете ми къде са отишли онези двамата!
МикВой нададе тих вой, а Храфс отново се опита да се оправдае:
– Ваше Величество, нищо лошо.
– Сега ще разберем – изкрещях аз.
Имаше много свидетели на ситуацията, включително и Ирнар. За щастие прекалено любопитният съветник не ни последва.
Той обаче ми пожела късмет и отново прозвуча весело. Ето двама глупаци, които се подиграват с краля си.
Храфс и МикВой не се опитаха да избягат, а ме последваха до хубава шатра на един от търговците.
– Защо сте отишли там? – Зададох още един въпрос.
Те мълчаха. Надявахте се на тайна сделка ли? Да, аз съм на ход!
Влязох в палатката, като извадих четвърта кесия, и няколко минути по-късно, когато подкупеният и притиснат търговец ми показа стоката, доставена от тези двамата, се почувствах… малко зле.
Карумите? Наистина? Донесоха пластини от Карумс?
И кой, мога ли да попитам, е убил тези неща?
След като търговецът ми показа няколко изхвърлени, повредени плочи, аз самият едва не се превърнах във всеядно чудовище.
Просто видях някои много характерни следи от топене, порязвания и сажди. Всичко това показваше, че моят рубин е бил приложен върху карумите.
А ако случаят беше такъв, значи Марго е участвала пряко в борбата. Моята „любима“ адептка, която беше обещала да се държи прилично, беше на лов за чудовища!
След като пресметнах количеството на плочите, продадени от адептите, осъзнах, че за днес имам достатъчно новини – още една и просто няма да мога да я понеса.
Те са убили четирима! Четирима възрастни карума срещу един порталист и няколко новородени магове. Неуспешна комбинация. Истинско чудо е, че лейди Сонтор, МикВой и Храфс са оцелели.
И ако последните двама не са особено жалки, то Маргарет…
– Чия беше тази идея? – Попитах, докато напусках палатката.
Попитах с любезно, но тази любезност накара водата в близките локви да замръзне.
Адептите се разтрепериха. И тогава МикВой издаде „страхотно“.
– Идеята беше колективна.
– Какво имаш предвид? – Изкрещях аз… Може би Джим е объркал думите? Сбъркал ли е? Не знае значението на думата „колективен“?
– Всички заедно я измислихме – каза МикВой и преглътна. – Искахме приключение.
О, да?
– Е, поздравления! – Усмихнах се широко. – Намерил си „приключението“!
МАРГАРЕТ
След топлия душ беше ясно, че всичко е ужасно. Не броих синините – бог с тях, но кракът ми в областта на глезена беше отекъл до състоянието на малко дръвче.
Беше болезнено и да стъпваш – явно адреналинът го беше задържал преди, но сега го нямаше. Трябваше да изляза от банята, като се държах за стените и се опитвах да разбера какво да правя.
Но не можех да мисля трезво, очите ми се насълзяваха. Искаше ми се да падна на леглото и да забравя – уви, неосъществима мечта. Първо изсуших косата си, защото не можех да спя с мокра глава. После събрах тетрадките си за утрешния ден.
След това се опитах да прелистя учебника си по „Основи на магията“, за да видя дали ще успея да намеря лек. Когато не намерих, стигнах до разочароващото заключение, че утре ще трябва да отида в лазарета.
Кракът ми беше още по-отекъл и мораво-син на цвят. Трябваше ли да тичам до банята за кърпа, за да сложа студен компрес? Не, не мога.
Изтощена, вече бях под завивките, с намерението да изместя Жреца от средата на леглото, когато на вратата се почука, далечно, приглушено и заплашително.
– О, не – изстенах на глас.
Дали комендантът е забелязал неразрешеното ми влизане?
Почукването се повтори, а посетителят не отстъпваше.
– О, по дяволите – изругах отново на глас.
Наметнах тънък халат върху нощницата си, а после… протегнах ръка и измъкнах джаджата изпод лапите на котката. Жрецът веднага издаде войнствено „мяу“, но аз нямах намерение да отнемам телефона завинаги – не бях самоубиец!
Просто изключих звука на видеоклиповете му и хвърлих телефона под леглото, в случай че комендантът влезе тук.
След това, под звука на същото почукване, пропълзях до вратата.
Съжалявам, че я отворих! Вместо строга жена с недоволно лице, това беше Джордж!
През ума ми преминаха ято уплашени мисли, като си мислех, че това не може да е така. Че това е дамско общежитие, че аз съм адептка и че никакъв етикет не позволява посещения на порядъчни млади дами през нощта.
Но на негово величество не му пукаше!
– Добър вечер, Маргарет – каза той, като направи безцеремонна крачка напред.
Инстинктивно се отдръпнах, като се опитах да се усмихна напрегнато, но не се получи. Бях не толкова уплашена, колкото смутена. Дали чудесата са свършили и Джордж все пак няма склероза?
Кралят огледа с бърз поглед всекидневната и се отправи енергично към чифт кресла. Седна и ме погледна с такова неудоволствие, че ми се прииска да пропадна през пода.
– Хм – казах аз.
Джордж не реагира.
– Ваше величество, ах…
Сега той заговори. Или по-скоро заповяда, като посочи близкия стол:
– Седнете, ако обичате.
Тонът му накара ръцете ми да треперят. Мисля, че съм прецакана, и то много.
– Маргарет, не ме карай да чакам.
С въздишка затворих вратата, обърнах се… И когато направих първата крачка към мое величество, кракът ми бе пронизан от такава болка, че от очите ми изскочиха искри.
Извиках. А Джордж скочи и след секунда беше при мен.
– Какво се случи? – Попита той с ръмжене.
– Но… изкълчих си крака.
В един момент бях в ръцете му. Пренесе ме до стола, постави ме, а после…
Джордж седна, вдигна подгъва на халата ми и… Иска ми се да не беше го правил! Защото погледът, който ми хвърли, беше като ядрена експлозия.
Подутият ми крак не се хареса на Джордж дори повече от присъствието ми в Хайлендс.
– Маргарет, скъпа моя – каза кралят с глас, от който ме побиха тръпки – кажи ми, дали и Храфс и МикВой получиха някакви контузии?
– Мм-хм.
„Значи ще получат!“ – Прочетох в очите на краля.
Ситуацията беше станала доста опасна. Трябваше спешно да се смени темата! Но болката в крака ми попречи да мисля.
– Интересно е как спазваш обещанията си – промълви Джордж иронично и все така гневно.
Той извади от джоба си малка плоска колба и разпръсна няколко капки от някакво блестящо съединение върху кожата ми. Болката отстъпи веднага, а отокът започна бързо да намалява.
Кралят кимна със задоволство, докато наблюдаваше промените, стана и се отпусна на стола си. Лицето му беше малко по-мило, но аз не се заблудих. Това беше просто измама. Не можеш да ме изиграеш.
– Е? – Побутна ме Джордж. – Чакам обяснение, Маргарет.
Нямах представа какво да кажа.
Бях попаднала в далечен панаир, не знам дали е видял там момчетата.
Какво знае той?
– Маргарет, не ме ядосвай.
Бях много за това да не те ядосвам. Просто трябва да измисля как!
– Аз… ние…
– Напуснахте Академията тази сутрин – каза Джордж.
Имах ясното усещане, че ме залъгва.
Той или знае всичко, или не знае нищо, а ако проговоря, ще взривя цялата ни малка група на пух и прах.
– Какво е всичко това само за мен и за мен? – Казах нервно. – Защо не ми кажеш ти как си? Как мина денят ти?
– Чудесен – изсъска негово величество.
Прехапах устна и тогава ме връхлетя ново бедствие. Иззад плътно затворената врата на спалнята се разнесе неестествен за този свят звук!
Музика. И няколко възклицания на английски език. Готова да пропълзя под стола, осъзнах, че това е Жреца, който се е разбунтувал срещу безмълвните видеоклипове и по някакъв начин е върнал звука.
Лицето на Джордж се изпъна и аз се разпознах като най-нещастния стопаджия на света. Мислите ми се завъртяха в трескав хор: какво да правя? Какво да правя? Аххххх!
– Джордж, просто малко се заблудихме – въздъхнах, като нагласих яката на халата си така, че той се разтвори и разкри дантелата на ризата ми. Дантелата беше полупрозрачна и не скриваше всичко, което трябваше да бъде скрито. – Предполагаше се, че това ще бъде обикновено излизане, но в крайна сметка се оказа, че…
За моя огромна радост, зад вратата на спалнята отново се появи тишина, а гримасата на мое величество се върна при мен.
Върна се и замръзна! Замръзнал върху същата тази дантела… Или пък върху хищно блестящия рубин?
– Това няма да се повтори, обещавам – казах с безрезултатно изпъшкване. Не съм добра в съблазняването!
– Разкайваме се, признаваме вината си и обещаваме, че никога повече…
– Чувал съм за „никога повече“ – каза Джордж и се вгледа в дантелата… да, в дантелата.
Бузите ми се зачервиха. И тогава иззад вратата отново чух ритъма! О, Жрец. Ти, копеле. Ще те убия!
Ситуацията изискваше незабавни и решителни действия. Да отвлечеш вниманието на монарха с всички необходими средства. Накарай го да забрави всичко.
Как?
Не можех да измисля нищо по-добро от това да се изправя и на практика да се срина върху Джордж с писък на несъществуваща болка. В следващия миг ръцете ми се увиха около врата му, а устните ми се сгушиха в неговите.
И това беше всичко, светът плуваше, реалността изчезваше. Не знам за краля, но аз бях наистина зашеметен – истински водовъртеж вътре. Беше горещо и сладко, краката ми наистина се подкосяваха, а всичките ми мисли бяха изчезнали. Нямах представа какво правя.
Джордж отвърна на целувката веднага, сякаш нямаше други възможности. Устните му ласкаеха и дразнеха, утвърждавайки господството си, определяйки правилата и подчертавайки властта.
Но той не наказваше. Целуваше, сякаш пиеше, като пътешественик, който е прекосил огромната пустиня и е открил оазис. Едната му ръка хвана кръста ми, другата се плъзна по гърба ми, като се приближи опасно близо до бедрата ми. Но Джордж никога не премина отвъд тази точка.
Той целуна! И аз отвърнах с по-голяма готовност, отколкото трябваше. Забравих защо го правя. Наслаждавах се на това и дори не можех да се смутя.
Смущението дойде по-късно – когато целувката се прекъсна и ние се вгледахме един в друг, дишайки тежко.
Бузите ми не просто засияха, а пламнаха! Дори тихият туп-туп-туп, който все още звучеше иззад вратата на спалнята, не можеше да ме накара да повторя безразсъдната постъпка.
Съвзех се и се опитах да се отдръпна, но Джордж ме задържа. В потъмнелия поглед на и без това тъмните му очи се четеше: Какво правиш, Маргарет? Мислиш ли, че си ме заблудила?
Страхувайки се, че този диалог ще се превърне в реалност, аз издишах:
– Трябва да си тръгнеш.
Джордж погледна упорито и втренчено.
И да, все пак получих отговор:
– Добре, Марго, този път ще те предпазим от неприятности. Но не дай си Боже да ми дадеш още един повод да се притеснявам.
Аз не отговорих, но той го направи.
– Никакви Каруми. Никакви чудовища! Никакво нарушаване на правилата на Академията по магия. И никакво измъкване за незаконни битки!
Наведох мрачно глава, но това не беше достатъчно за краля:
– Обещай, Марго.
– Давам… честната си дума. Точно така, да.
Пауза, разредена от приглушено, но все пак отчетливо „youtz, youtz“. Но може би това е нервният ми слух и Георг не чува нищо.
– Какво ще направим, ако я нарушиш? – Нов и наистина плашещ въпрос.
Можех да се сетя само за една възможност за изкупление и тя беше неприлична. Но аз си прехапах езика! Няма как. Няма да платя тази цена.
– Ако я нарушиш, тогава ще помислим за това – казах накрая. Беше нахално, но пък беше честно, но не можеш да хванеш думата, ако излети.
Монархът оцени нахалството, но не се разсърди. Той се ухили и каза обещаващо:
– Добре.
Youtz, youtz, youtz….
Представителят на древната фамилия Естрил все пак си тръгна, а аз се подпрях безпомощно на облегалката на стола, в който ме бяха сложили нежно. Чувствах се замаяна, но кракът изобщо не ме болеше. Котаракът чакаше зад стената за ужасна разправия.
В крайна сметка не трябваше да взимам телефона си в Академията. Трябваше да го оставя в замъка на Сонтор заедно с другите „опасни“ неща.
Като говорим за опасни. Защо този път Жреца не ми се притече на помощ? Бях твърде погълната от гледането на видеоклиповете или смисълът беше, че кралят не ме тормозеше?
Главата ми се въртеше и реших да помисля за това утре. Или вдругиден. Или никога, ако неестествените звуци от спалнята нямаха никакво значение или неприятности.
А също така – ами ако този свят имаше някакви аналози на земните касетофони или друга техника? Нещо подобно, способно да пее и пищи, докато собственикът му отсъства от стаята?
В такъв случай човек би могъл да направи кръгли очи и да препише звуците на такова устройство.