Глава 9
– Добре, адепте Сонтор – кимна учителят. – А какво да кажем за законността на използването на такова заклинание?
– Мм-хм – протегнах се аз.
Зачудих се. Ставаше дума за елементарна магия, заклинанието за дъжд, и аз бях отговорила на първите два въпроса. Бях прочела предварително параграфите от учебника и се бях досетила за някои неща.
Но сега бях объркана. За каква закономерност можем да говорим, когато става въпрос за дъжд? Може ли наистина да е незаконен? Но как?
Щях да се откажа от въпроса, но тогава усетих познатото усещане за хладна буца „слуз“, която пълзеше по крака ми. Веднага бе установен телепатичен контакт, благодарение на който казах:
– Първо, има сухи райони, където призоваването на дъжд е разрешено априори. Второ, магьосникът може да разчита на устна, макар и по-добре писмена, молба от лицето, отговарящо за територията. Това може да бъде лице, отговарящо за всички земи – например граф, ако става въпрос за графство. Или може да бъде например главатарят на дадено село. Или конкретен фермер.
– Добре, адептка Сонтор. Третият критерий за легитимност?
– Магьосникът е длъжен да следва здравия разум. Той трябва сам да погледне състоянието на почвата и терена, за да прецени дали подобна намеса е подходяща, или не. Той трябва да вземе предвид наличието на реки, водоеми, язовири до…
– Това е достатъчно – прекъсна ме учителят. – Добре. Седнете.
Послушно паднах на пейката и казах мислено:
„Здравей, Зора.“
„И на теб също ти желая късмет, глупачке“ – измърмори тя мрачно.
Не се обидих, а се усмихнах. Добре, че никой не можеше да чуе Зора, иначе прякорът можеше да ми се залепи.
В компанията и без това си имаме Психопат и Зубрач. А до мен са Жреца, Зора и единственият, който получи нормално име – Гриша Грифонът. Стига с тези прякори, предпочитам да съм просто Марго.
Като стана дума за Гриша, бях притеснена. Все още не беше ясно откъде е дошъл, къде е отишъл и какво трябва да правя. Исках да обсъдя въпроса с по-запознатия с този свят МикВой, но преди лекцията не можах да кръстосам пътища с него.
Джим, както и Психо, не се появиха на закуска. Той дойде направо на лекцията в момента на звънеца.
Изглеждаше така, сякаш е бил сдъвкан и изплют двайсет пъти.
Единственото нещо, което имах време да попитам:
– Джим, как си? Всичко наред ли е?
– Мм-хмм – промърмори той.
Сега Джим седеше там и слушаше учителя, а аз отново бях звездата на въпросите. Сякаш всички учители участваха в това. Всъщност ме питаха много по-често от останалите.
„Забавлява ли се снощи?“ – Попита ме укорително Зора.
„Ами, забавлявах се“, отговорих уклончиво.
Казах и отново се съсредоточи върху темата. През последните няколко дни бях стигнала до убеждението, че на Зора просто ѝ е скучно, че затова ме преследва.
Още по-изненадващо беше да го чуя:
„Маргарет, има нещо, което трябва да обсъдим“. – И тонът беше странно напрегнат.
„Какво е?“
„Не сега.“
Предвид тона, бях много предпазлива. В същото време изпитах силно желание лекцията никога да не свършва!
Но звънецът иззвъня точно навреме и МикВой потегли, като преди това каза:
– Съжалявам, ще поговорим по-късно, имам нещо за вършене.
В резултат на това останах сама в междучасието с „петно“, залепено на напълно възстановения ми крак.
„И какво искаше да обсъдим?“ – Попитах без никакъв ентусиазъм.
Уви, най-лошите ми страхове се оправдаха…
„Маргарет, спомняш ли си онзи шифър?“
Разбира се, че го помнех! За първи път бях целуната заради него. И го направиха по най-откровения начин. И МикВой едва не загина!
„Аз го използвах – издиша Зора. – Разкодирах знанието, което беше скрито от мен“.
Аз останах безмълвна, а Зора добави след пауза:
„Възстанових всичко, което създателят беше заключил. И заедно разработихме теорията и структурата на заклинанието!“
Неволно се разтреперих, уточних:
„И какво е заклинанието?“
„Уф…“
Предполагам, че ако Зора беше човек, сега щеше да се разхожда из стаята.
Благодарение на телепатичната връзка изведнъж долових ехото на душевното ѝ състояние, а то не беше лесно. Нервност, гняв, объркване и нещо подобно на срам. Именно срамът се набиваше на очи най-много. Един аналог на земния изкуствен интелект – а аз вече не се съмнявах, че същността на Зора е точно такава – но тя е способна на срам?
„Спомних си защо той затвори това знание от мен, Марго. – Нова неочаквана изповед. – Това, до което бяхме стигнали, беше твърде неестествено. То противоречеше на самата същност на магията, а аз съм производна на магията и не можех да не реагирам на подобна заплаха. Първо се разярих, после започнах да имам грешки в мисленето си…“
Изкуственият интелект се е повредил прави програмна грешка? Уау.
„Какво е изкуствен интелект? – Веднага скочи Зора. – Какво е програмна грешка?“
„Грешки в мисленето“, обясних аз, като пренебрегнах първия въпрос.
Зора въздъхна. Точно в този момент звънецът иззвъня отново и МикВой също се върна, но нещо друго прекъсна разговора. Вместо учителя в класната стая влезе Джордж.
Издадох безмълвен стон, а погледът на краля веднага потърси скромната ми личност.
Едновременно с това той намери и бледия МикВой, а съученикът побърза да се отдалечи, сякаш изобщо не ме познаваше.
– Добро утро, адепти – каза Джордж със стабилен глас.
Той отиде зад трибуната и… Както и да е, оказа се, че е лошо. Той преподава днес.
– Безопасност при работа с бойна магия – каза негово величество и всички започнаха да пишат.
Известно време седях неподвижно, слушайки тезата за предстоящата лекция. Но в крайна сметка не можах да издържа:
„И какво изобретихте?“
Зора въздъхна, а след това и на мен ми се прииска да въздъхна, защото чух:
„Изобретихме начин да унищожаваме семената на дарбата. Начин да трансформираме, да променим енергията на семето, така че то да престане да съществува“.
Разбира се, все още не съм маг и изобщо не съм местна, но новината ме зашемети. Дори за краткото време, което прекарах в Академията, бях научила колко ценна е магията за този свят.
Не само такива „излишни неща“ като телепортацията бяха свързани с магията, но и много други неща. Същото това земеделие, за което липсата на суша беше важна, медицината, която тук се наричаше медицинско изкуство, правото – магията позволяваше много лесно да се потвърждава законността на сделките, предпазваше хората от измами и изобщо.
Думите на Зора отекнаха с тревога и някаква неизказана болка. Семето на дарбата ми беше все още неразвито, малко, но самата мисъл да го унищожа ме караше да потръпвам.
„Създателят не е направил това от злоба – повтори Зора. – Това беше чисто изследователски интерес, откритието беше до голяма степен случайно. Но методът е налице, знанието е налице…“
„Извини, че ще те прекъсна. Напомни ми, твоят създател все още жив ли е?“
Словесно отговорът не излезе, но „не“ на Зора беше съвсем ясно.
О, чудесно. Злият гений сред Променящите се е мъртъв, освен….
„Мислиш ли, че е могъл да предаде това знание на някой друг?“
Зора замълча за дълъг миг. Опитах се да използвам паузата, за да изслушам тирадата на Джордж, но не се получи толкова добре.
„Не е имал причина да предава знанията, но не изключвам възможността да ги е споделил с някой друг – каза тя накрая. – Теоретично всичко е възможно.“
Чудесно. С изключение на…
„Какво искаш от мен?“
Това беше груб въпрос, но не знаех как да го формулирам по друг начин. Искам да кажа, наистина! Има, грубо казано, технология за създаване на ядрена бомба, сега знам за нея, но какво следва? Как мога да помогна тук?
Зора също се замисли за момент, после отговори:
„Не искам нищо, Маргарет. Само да знаеш. – Пауза и после: – Трудно е да пазя такава тайна сама. Имах нужда от някого, с когото да я споделя“.
Не знам дали магическият изкуствен интелект е способен да изпитва вина, но имам чувството, че тя присъстваше и тук. В края на краищата Зора беше признала, че е замесена. А от това, което знам за тази всезнайка, мога да заключа, че създателят ѝ я е използвал като своеобразен компютър. Машина, без която обработката на огромен набор от информация е просто невъзможна.
„Не се притеснявай – прошепнах на Зора. – Създала си опасна технология, но магията все още съществува, така че всичко е наред“.
Тя отвърна с мълчание, което изглеждаше двусмислено. И по някаква причина си спомних за кутията на Сонтор, в която беше останало само едно семе. Но не беше ли това причината, поради която магията на Сонтор беше „намаляла“? Семената не са били унищожени или откраднати, а просто не са се върнали, защото не е имало потомци?
Намръщих се и мигом се стреснах от извикването:
– Адептка Сонтор?
А? Погледнах към нашия преподавател, който се взираше втренчено.
– Адептка Сонтор, повторете какво казах току що?
Какъв лош късмет!
– Е? – Подкани ме Джордж.
Но нямаше какво да повторя, дори Зора не можеше да помогне – беше погълната от разговора си с мен и не чуваше нищо.
За щастие въпросът “ за какво си се размечтала? Споделете го с нас!“ не се появи. Джордж сигурно си мислеше, че тя мечтае за него.
Беше глупаво изказване, но след това се сетих за неговите устни. А ръцете, докосването и тръпчивият аромат на мъжко тяло, примесен с парфюм, разпалиха огън по бузите ми.
Не исках да мисля! Не исках да анализирам! Но снощната целувка с краля беше някак твърде приятна. Толкова много, че нямах нищо против да се повтори.
Или имах нещо против? Или…
– Адептка Сонтор, на половин крачка си от провала – каза негово величество и продължи да говори за техниките за безопасност.
Така че трябваше да забравя за всичко останало и да се потопя в записките си.
Е, по време на голямото междучасие наистина хванах МикВой за гушата. Първо искрено се извиних за изчезването си от панаира, като обясних, че ми се е наложило да избягам спешно, но човекът махна с ръка. Но след това…
След това ми разказа за срещата на съучастниците ми с Джордж и колко лесно кралят е разбрал. От една страна, това ме натъжи, но от друга, изпитах облекчение, че след като той знаеше всичко, не можех да кажа нищо излишно вчера.
И още едно важно нещо:
– Джим, този грифон…
Лицето на МикВой потъмня и той ме погледна надолу.
– Нима не го разбираш, Марго? Аз самия не го осъзнавах. Но Психо го разбра, и не ни го каза.
– Какво не ни каза?
– Това не е обикновен грифон. Това е Кармукот, пазителят на кралското семейство. Той е истинска бойна машина, пълна с магия. Този грифон… той може да убие всички Каруми, взети заедно, без да се задъха!
– О – казах аз смаяно.
Замислих се и добавих на глас:
– Значи се сдобих с още един своеобразен артефакт?
– Сдоби? – Беше ред на МикВой да се изненада.
И не че признах, че съм глупачка, но съжалих за собствената си невъздържаност. Намалих гласа си и казах:
– Да не мислиш, че Негово величество ми е подарил сам рубинената висулка?
От лицето на моя съученик видях, че той си мисли точно това. Нещо повече, това си мислеха и всички останали!
Дали това беше глупаво заключение от тяхна страна? Но всъщност хората около тях нямаха друга информация. В края на краищата, те наистина нямаха представа за миграцията на артефактите, и затова…
– Всички казват, че ти и Джордж сте близки – изведнъж каза момчето. – Само че аз, като те познавам и разговарям с теб, не вярвам в това. Но и не мога да си обясня странната ви връзка.
Една пауза и убийственото:
– Маргарет, какво става с теб и краля?
Още едно „ъ-ъ“. Какво трябва да кажа на Джим?
Вероятно е рисковано, но аз избрах да кажа истината:
– Рубиненият медальон сам пропълзя към мен, както и няколко други артефакта. И двамата с Джордж нямаме представа какво представлява и какво да правим с това.
Лицето на МикВой се изпъна и разговорът се прекъсна, защото тъкмо влизахме в трапезарията. Видях Психото да седи на нашата маса в зоната на изолация, която отново започваше да се стеснява. Още няколко дни без инциденти и вероятно вече няма да ме смятат за опасна. След това хората щяха да се върнат на първоначалните си места.
Двамата с Джим се въоръжихме с подноси, взехме малко храна и когато се присъединихме към Психо, МикВой довърши:
– Както и да е, Маргарет, а грифонът, който ни спаси от тази женска, е Карм. Пазител на кралския род и личен звяр на Джордж.
Звяр ли е, или птица? – Исках да попитам, но не го направих.
А Храфс, който чу забележката, се намръщи. Той също изглеждаше така, сякаш беше сдъвкан и изплют няколко пъти.
Но някъде по средата на храненето, когато стомасите им бяха малко по-пълни, Психо се развесели. Той се наведе напред и каза:
– Е, банда, тази нощ можем да си поделим плячката!
Аз се задавих с парче пай с месо. Добре. Изчакайте.
– Защо през нощта?
– Защото ние с Джим сме заети до вечерта – каза Психо, отново натъжен.
– С какво, ако мога да попитам?
Да, стана ми любопитно и малко неудобно, защото не исках да нарушавам правилата заради необяснимата заетост на двамата съучастници в заговора. Нещата можеха да се отложат за утре, например. Така че бихме могли да се срещнем преди полицейския час.
Храфс и МикВой се спогледаха и въздъхнаха приятелски, но горчиво. И двамата намекнаха, че това не им харесва, но аз не повярвах на тъгата им, докато не разбрах за какво става дума.
Оказа се, че тъмни, вонящи мазета с охлюви и друга мръсотия по стените не съществуват само във филмите – имаше такива и тук. Тази двойка авантюристи бяха изпратени да почистят едно от тези мазета. И всички животни нямало да бъдат убити, а сортирани и внимателно поставени в контейнери за по-нататъшни експерименти на медицинския факултет.
В този момент си дадох сметка, че едва ли някога ще отида при местните лечители! Разбрах също, че момчетата, за разлика от мен, са били наказани.
И не ставаше дума само за охлювите – бяха отменили всичките им почивни дни за един месец. И на двамата им беше обещано да се включат в някаква друга работа за доброто на Академията. И въпреки че на ректора не беше съобщена причината за тормоза, той напълно подкрепи инициативата на Джордж.
Назад към част 9 Напред към част 11