Глава 3
МАРГАРЕТ
Магически дар.
Неприятното беше, че ми беше даден само временно.
На хартията, връчена ми от Вишик, пишеше, че трябва да върна магията след две години. Очаквано, но все пак това ме подразни и побързах да се съсредоточа върху другата, по-положителна информация – самото получаване на подаръка.
Щях да получа нещо като „семка“. Да се грижа за нея, да я подхранвам и отглеждам.
Имаше много въпроси, но разбирах, че ще има време. Исках да усетя магията им със собствените си ръце, затова, пробягвайки с поглед по текста, придърпах до пръста си кръвожадното перо.
Кратко болезнено убождане, подписът ми и Вишик взе договора-запис в един екземпляр. Филия отиде до камината, отвори сейфа, скрит зад една картина, и извади голяма плоска кутия.
Временно спрях да дишам.
Взирах се омагьосано в сложно издълбаната кутия, а когато Филиния я постави на масата и я отвори, веждите ми неволно се повдигнаха.
Вътре имаше кадифена подложка с много празни отделения. Само едно съдържаше малка топка, сякаш направена от мътно стъкло.
– Това ли е семето? – Попитах изненадано.
– Да – отвърна херцогинята. – Последната частица от магията, която ни е останала.
Поколебах се. Спомних си вчерашния личен разговор, по време на който бях научила много. Уви, кланът на Сонтор беше малоброен и всичко се беше получило по този начин.
Но това самотно зърно, това ненужно напомняне за самотата на Филиния, ме накара да потръпна.
По гръбнака ми премина студенина. Също така ме накара да попитам – може би не трябва? Може би не искаш да рискуваш последното? Но от същия този разговор знаех, че херцогинята няма да отстъпи. Не и не.
Освен това семето така или иначе щеше да се върне, така че кръвната линия на Сонтор нямаше какво да губи.
Поемайки си дълбоко дъх, кимнах и Филиния заповяда:
– Докосни го, Маргарет.
Предпазливо протегнах ръка. Докоснах топката с възглавничката на пръста си и тя изведнъж оживя. Тя се размърда, засия с приглушена светлина и леко се издигна нагоре.
На устните на Филиния заигра доволна усмивка.
– Аз, Филиния Сонтор, родена Уейз, подарявам този подарък на Маргарет Сонтор, моята единствена и законна наследница. – възкликна херцогинята.
Съмнявах се, че ще се получи, тъй като съм законна само по силата на документ. Но това явно беше достатъчно. Той замръзна за част от секундата, след което се стрелна към мен.
Вдишах, а светещото „семе“ се заби в тялото ми около слънчевия сплит и аз изстенах. Въздухът излезе от дробовете ми, сякаш бях взривена отвътре навън.
Всичко стана ослепително бяло. Стилният офис изчезна и осъзнах, че стоя пред непознат и изключително ядосан мъж. Мощен, тъмноок, с къса коса с цвят на мед и печат на авторитет върху волевото му лице.
Сърцето ми подскочи към гърлото, сетивата ми внезапно се смесиха. Непознатият ядосан ли беше? Аз също! И заедно с това изпитах остро желание да избягам.
Усетих и скрита, очевидно погрешна симпатия, за която се опитах да не мисля. Мъжът на свой ред присви очи. Изглеждаше заплашителен и подозрителен! После излая нещо, замахна към мен и погледът ми се спря на деколтето на гърдите му.
Снежнобялата риза беше разкопчана неприлично, почти до половината, а по кожата се виждаха фрагменти от две големи татуировки. Нищо необичайно, нали знаете, татуировки, но бузите ми изведнъж се зачервиха и край това беше.
Бях се измъкнала от видението. Миг, и аз летях в тъмнината, припадах и по някакъв странен начин осъзнавах, че това щеше да продължи.
Искам да кажа, че ще припадна за дълго време. Със сигурност ще се събудя, но не точно сега.
Усещането не беше измамно – не се събудих до сутринта. Когато отворих очи, осъзнах, че се намирам в мрачна на вид спалня, а през прозорците се процеждаше ярка светлина.
Събудих се, докато прислужницата си почиваше в креслото до леглото ми. Тя скочи и се канеше да извика нейна светлост, но аз я спрях:
– Недей.
Просто беше твърде рано сутринта. Няма смисъл да буди всички.
След като се поразмърдах и се уверих, че се чувствам добре, поисках да отида до банята.
Прислужницата ми подаде тънък халат и ме поведе към вратата в задната част на спалнята – едва когато видях халата, осъзнах, че не нося обичайните си дрехи. Бях преоблечена.
Ситуацията беше странна, смущаваща, но не се замислих върху нея. Само попитах:
– Колко време съм спала.
Оказа се, че през останалата част от деня и през цялата нощ.
– Толкова се уплашихме за теб – изведнъж каза момичето – но нейна светлост каза, че е нормално да припаднеш, когато си приела дара. Смятаме, че е така, защото семето е било силно.
– Силно. – Попитах.
– Много. – Слугинята изведнъж снижи гласа си до шепот. – Нашите си говорят, че може изобщо да не ви приеме.
О… Те говорят. Аз не знам нищо за магията.
Трябваше да попитам Филиния, преди да сложа ръка на тази семка. Както и да е, така или иначе щеше да ми се наложи да я взема.
– Има ли някога момент, в който зърното не приема собственика си? – Попитах аз.
– Семето, а не зърното – поправи ме услужливо момичето. – И не собственикът, а претендентът. Един маг става маг едва след като семето се засели в тялото му. Преди това той е само претендент.
За пореден път се убедих, че не разбирам нито една от техните „земеделски техники“. Вероятно съм единственият невеж човек на света.
– Разкажи ми повече, когато се върна. – Тъкмо стояхме на прага на банята, а аз наистина исках да се уединя.
– Разбира се, лейди Маргарет – тя не изглеждаше ни най-малко смутена. – За мен ще бъде удоволствие.
Звучеше искрено. Прислужницата не лъжеше.
Часът, прекаран в разговори и обличане, беше обогатил запаса ми от знания. Прислужницата говореше много и имаше какво да каже.
Научих, че семената са различни, с различни нива на сила. Колкото и да е странно, нямаше никаква гаранция за потенциала на даден дар.
Едно силно семе може да се превърне в посредствен маг, докато човек, чиято дарба първоначално е била смятана за слаба, може да прескочи летвата. Но второто, разбира се, е по-трудно.
Всички слоеве на обществото имат семена, не само аристократите. Те се предават от поколение на поколение, в рамките на едно и също семейство.
Новият маг получава дарбата след навършване на пълнолетие, което е на деветнадесет години. Невъзможно е да се предаде дарба преди това – магията не може да се вкорени в твърде младо тяло, тя го унищожава и това е всичко. Обикновено семето се дава на деветнайсет години, като специален подарък за рождения ден. При много аристократи има цял семеен ритуал!
Засмях се за миг, като си спомних забележката на Боксби за възрастта, че и моята възраст е подходяща.
Бях отпразнувала деветнайсетия си рожден ден само преди няколко седмици.
– Можеш да направиш подарък по-късно – добави прислужницата – но тогава няма да те приемат в Академията. А столичната академия е най-добрата. Там….
Тук тя се разсея в търсенето на гребен и не довърши мисълта си. Не настоявах и без обяснения разбрах, че столицата си е столица.
По-интересно беше нещо друго:
– Няма ли други висши училища освен академията?
– Вис… какво? – Попита тя.
Отбелязах си, че трябва да подбирам думите си с местните, и поясних:
– Учебни заведения.
– Разбира се, че има – усмихна се прислужницата. – Как да няма?
Разказа ми за три магически школи и едно училище, намиращи се на територията на кралството.
Школите били отворени за простолюдието с минимални дарби, докато в училището приемала всеки, който можел да издържи изпитите и да получи положителна оценка.
Академията приемала най-надарените и най-вече богатите. Но богатството и магическата надареност бяха почти синоними. Поне що се отнасяше до семената на дарбата – аристократите ги имаха изначално по-силни.
От аристокрацията, към която спадаха и Сонтор, не се изискваше да полагат никакви изпити. Но те могат да бъдат изхвърляни от столичната академия с лекота! В края на първата сесия, без оглед на родословието или ранга.
– Маркиз Отис беше изключен преди три години – довери момичето. – Имаше такъв скандал, такива клюки.
Кимнах и продължих да поглъщам важната информация.
Прислужницата не можеше да каже нищо повече за бъдещата ми алма матер.
Но тя обясни два други важни момента.
Първо, връщането на подаръка.
Той се даваше или доброволно след прост ритуал, или без съгласието на мага след неговата смърт. И в двата случая напълно развитата дарба се променяше – когато напуснеше тялото, тя се връщаше на етап „зърно“.
В случай на доброволно връщане – точно това, което предстоеше да се случи след две години за мен – зърното винаги се връщаше, но в случай на смърт на приносителя – не винаги.
– Казват, че магията знае кога умира даден род. Тя усеща, че няма да има потомци, и тогава изчезва безследно, заедно с починалия – прошепна жената казвайки с тъжно лице.
Веднага се сетиха за плоската кутия на Филиния и празните кутийки в нея.
Магията на семейство Сонтор не се беше върнала, нали.
Много жалко.
Второ, оказа се, че ако не развиеш дарба, магията заспива.
Неволно се усмихнах, когато прислужницата изпъна брадичка и съчини невероятния термин латентен маг. Ако носителят на дарбата не е станал пълноценен, той се превръща в латентен.
Дарбата му замръзва и не може да бъде възстановена дори с този прост и на пръв поглед гарантиран ритуал за отказ.
Ето защо семействата, особено тези от родовата линия, са толкова внимателни, за да гарантират, че потомците им са усърдни в обучението си.
Между другото, освен в училища, школи и академии, някои практикуват и домашно обучение.
Имаше много информация и тя беше важна. Определено се възползвах максимално от този час. Особено удоволствие беше, че към края на разговора си бях с прическа и бях облечена в подходящ костюм.
Любимите ми дънки се преместиха в дълбините на гардероба, имаше тениски и други елементи от гардероба.
През следващите две години щях да нося копринени панталони, най-обикновени поли и приказни рокли с дължина до пода.
Когато се видях в голямото огледало, замръзнах за миг. Видях невероятността на тоалета и лилавото и синьото, които съвпадаха с цвета на очите ми.
Прислужницата завъртя шапката в ръцете си и на въпросителния ми поглед каза:
– Сега не ти трябва, но ще ти потрябва. Отиваш в столицата.
В столицата? Това е новина за мен.
– Сериозно? Точно днес?
Оказва се, че да.
Прислужницата беше права – два часа по-късно зърнах местния транспорт, и то два вида. Първо наблюдавах голям покрит вагон, натоварен с безброй бали и щайги, а после чух Филиния:
– Не се притеснявай, Марго. Няма да ни се налага да се мотаем по пътищата. Ще използваме портала.
Баба сияеше. Не знам как, но тя от пръв поглед беше установила, че подаръкът ми е наред, и беше много доволна от този факт. Аз също бях развълнувана, макар че все още не бях усетила магията.
След това имаше обяснение за преместването, закуска и кратко опаковане.
Нямах никакви вещи – всичко, взето от родната ми планета, беше отхвърлено от Филиния. Дори тетрадките, които бях донесла само за учене, бяха неприемливо различни.
Единственото нещо, което в крайна сметка си върнах, беше един телефон, който беше толкова безполезен, но толкова познат.
Глупаво? Да. Но беше невъзможно да се откъсна от екрана, който вече умираше без електричество. Дори се улових в известна абстиненция – изнервях се, че няма да мога да влизам в месинджъра или да проверявам електронната си поща.
После си спомних за размера на наградата и копнежът ми по благата на немагическата цивилизация утихна.
Между другото, къде е авансовото плащане от вчера. Вещите на Филиния бяха опаковани от слугите и само Вишик опаковаше лично. Адвокатът тръгваше с нас – зает, съсредоточен и намръщен.
Пътувахме без много багаж. Основният багаж трябваше да бъде доставен в столичното имение по традиционен начин, защото телепортацията беше скъпа.
Докато чакахме Вишик, се разкри още една тъжна подробност – уви, телепортацията не е достъпна за всички.
Оказа се, че способността да се правят пространствени преходи е вид магическа специализация.
Спомних си, че Боксби беше споменал за тази специалност. Чернокосият магьосник имаше способността да се движи между световете, което беше огромна рядкост.
Съществуваха повече от няколко майстори на вътрешносветски портали. Те или пренасяха хора и товари сами, или зареждаха специални амулети. Всяко зареждане струваше много внушителна сума пари.
Специализацията се определяла от научаването на начина на формиране и развиване на дарбата.
Моята изтънчена, приличаща на модел баба беше майсторка на бойни изкуства. Така че снежнобялата плазма, която бях видяла през първия си ден, си имаше причина.
Специализациите бяха интересни, но нямах време да се задълбочавам в тях. Появи се добре приготвения Вишик, униформените слуги се приближиха, а Филиния извади амулет от джоба на роклята си.
Представляваше голяма, тъмна топка, затворена в златен пръстен. Няколко думи, завъртане на кълбото и цялата ни компания, включително слугите, се пренесе.
Мрачната зала на замъка изчезна, озовахме се в дневна с мебели, покрити с бели чаршафи…
– У дома – издиша оптимистично нейна светлост.
Но аз видях как по тялото на Филиния преминаха тръпки. През следващия час успяхме да свършим много неща.
Започнахме, като шокирахме слугите, които живееха в имението.
Те не бяха уведомени за промените, така че пристигането ни беше изненада. Отделен повод да си отворят устите беше внезапната поява на наследницата на умиращ род, а това бях аз.
Но освен мимика, нямаше изненада, нито неудобни въпроси. И може би неуместно, но гледайки тези хора, си спомних за клетвата, която Филиния бе споменала – зачудих се дали и аз ще положа подобна. Това би било логично. В края на краищата, независимо от договора, аз съм външен човек и как може да ми се има доверие.
Ако бях херцогинята на Сонтор, щях да се погрижа за това. Точно сега обаче Филиния имаше други неща на ум…
Слугите бяха представени на наследницата, като накратко им беше съобщено за плановете ми.
Че се записвам в Академията, а лейди Сонтор, за да бъде близо до „любимата си внучка“, се мести в имението. Към малкия персонал, останал тук да поддържа къщата, се прибавят нови слуги – тук херцогинята кимна към групата, която беше довела от замъка.
Хората разбраха, усмихнаха се плахо и всичко започна… Учудването отстъпи място на суматохата, обсъждането на плановете и разпределянето на задълженията.
Но това вече не ни интересуваше, тъй като Филиния, Вишик и аз се натоварихме в наетата карета. Да хванем карета беше по-лесно, отколкото да подготвим собствената карета на херцогинята, която не се използваше от години.
След още пет минути се понесохме по столичните улици, а аз се загледах нетърпеливо през прозореца.
Покрай нас плуваха къщи, украсени с фенери от ковано желязо, тесни тротоари. Имаше и хора в костюми, с които не бях свикнала – много неща.
Първата точка от дневния ни ред беше банката, където за мен беше нает сейф.
Оставих пръстов отпечатък върху голям кристал и позволих да светнат в окото ми с ясно изразен магически предмет, за да получа достъп до него.
Биометрични данни. Магически. Но това не ме притесняваше. Тези манипулации гарантираха, че никой друг освен мен няма да отвори сейфа. Поставих копието си от договора в защитената кутия, а торбичката със злато също отиде там. Това беше решението на Вишик и то определено беше правилно.
Все пак да оставиш такъв важен документ в дома на Филиния не беше съвсем разумно – доверието си е доверие, но в живота всичко може да се случи.
За занасяне на договора и златото в общежитието на Академията не можеше и дума да става.
Е, втората точка от пътуването… ме накара да потръпна и да се развеселя едновременно. Каретата спря пред една висока порта, зад която имаше истински дворец.
Пред двореца се простираше градина и имаше ограда, чиито пръти блестяха с хищна синкава светлина. Без дори да прочета стилния надпис над портата, предположих, че това е…
– Столичната академия, Маргарет – Филиния окуражително стисна ръката ми. – От тук продължаваш сама.
Малко нервна усмивка от страна на херцогинята и аз отвърнах със същото.
Точно сега ми предстоеше да направя първата си самостоятелна крачка!
Работата беше там, че дори привилегировани лица като мен трябваше да кандидатстват, а външни лица не бяха допускани на територията на Академията. Трябваше да вляза вътре сама, като кандидат, и да се запиша в първи курс.
Вълнуващо? Да, но какво друго можех да направя?
– Не се страхувай – каза херцогинята. – Учителите не хапят. И Вишик протегна тънка папка с пакет от необходимите документи. – Кабинетът е в централната сграда – продължи да наставлява Филиния. – Отиваш там, казваш, че си лейди Сонтор и искаш да учиш. Предаваш документите си, това е всичко.
– Мм-хм.
Кимнах, след което си поех дълбоко дъх, и тъкмо се канех да отворя вратата, когато баба извика:
– Марго, секунда.
После ми подаде богато украсен пръстен, украсен с голям сапфир. Свъсих вежди, мислейки, че пръстенът е някакъв допълнителен аванс, но се оказа, че е много по-полезен и по-добър.
– Менталната намеса и влияние не се насърчават в нашето кралство, но вземи това за всеки случай.
Отне ми секунда:
-Защита от принуда? – Тук отново се сетих за Боксби. Как той ме беше задържал, когато го срещнах, сякаш завит в мозъка ми.
– Както от принуда, така и от четене на мисли – кимна херцогинята. – Макар че е малко вероятно да се сблъскаш с подобно нещо, то не е обичайно, а и не е съвсем законно. Но сега си уязвима и искам да се подсигуря. Щом дарбата ти укрепне, ще можеш да се защитаваш.
Това е още една добра новина. Усмихнах се и като вдигнах полите си, скочих на паветата.
Е, здравей, Академия по магия.
Готова ли си да посрещнеш нова адептка? Не е нужно да отговаряш на това.
Аз все пак идвам.