***
Беше почти страшно колко електрическа и магнетична беше тази жена, помисли си Скарлет.
– Предполагам, че си стигнала дотук, защото работиш здраво – предложи тя.
Елайза избухна в искрен смях.
– Това е добре, Скарлет. Това е много добре. Харесвам те. Наистина ми харесва.
Скарлет не беше сигурна, че чувствата са много искрени. Всъщност тя не беше сигурна, че всичко в Елайза Джонстън е искрено. Трудно беше да се определи кое е представление и кое – реалност.
Точно тогава на вратата на караваната се почука.
Елайза се обърна.
– Кой е?
– Брайсън е – чу се приглушеният глас.
Скарлет замръзна. Тя не си представяше, че той ще се зарадва много, когато я види там.
– Бяхме удостоени с честта да ни посети самият той – прошепна Елайза заговорнически на Скарлет. – Сигурно наистина е притеснен. – Тя и намигна.
– Е, малко закъсняваме – промърмори Скарлет.
Елайза сякаш не я чу.
– Влизайте! – Извика тя, обърна се и се върна към кухненския бокс. Беше облечена в дълга роба, пристегната, а косата ѝ се развяваше и беше разкошна. Приличаше на филмова звезда. Миришеше като филмова звезда.
Всичко в нея беше чувствено и провокативно.
Вратата на караваната се отвори и Брайсън бавно влезе вътре, като изглеждаше така, сякаш мислеше, че може да бъде застрелян, докато влизаше през вратата.
Когато видя Скарлет, очите му се втвърдиха.
– Здравей – каза той, очевидно изненадан, че я вижда там.
Тя знаеше, че има да обяснява.
– Просто влязох вътре, защото…
– Скарлет беше достатъчно любезна да се отбие и да ме провери, когато на никой друг не му пукаше – каза му Елайза на висок глас. Тонът ѝ беше леко обвинителен, сякаш очакваше самият режисьор да дойде и да я измъкне от караваната. Може би точно на това се беше надявала, това беше чакала. Може би точно така трябваше да се случват нещата.
– А? – Брайсън сгъна ръце. – Е, това беше мило от нейна страна. – Той се усмихна, но усмивката не стигна до очите му.
Елайза го погледна.
– Беше мило. Изживях наистина тежък период. – Лицето ѝ се превърна от съблазнителна филмова звезда в младо, объркано момиче. – „Пост“ написа статия за това как съм била побойничка в гимназията. Изпаднала съм в безсъзнание.
Брайсън изглеждаше загрижен.
– Дали са си измислили нещо?
– Ами ако са си измислили?
– Ще се обадя на Макс Вайсман. Нещо ми подсказва, че той може да ни осигури високопоставен адвокат, ако имаме нужда от такъв.
Елайза се усмихна, сякаш на себе си. Тя погледна надолу, сега вече скромно.
– Не, не ми трябва адвокат. Това е мило от твоя страна, Брайсън.
Брайсън седна до Скарлет, но не я погледна. Вместо това насочи цялото си внимание към Елайза.
– С какво мога да помогна? Искам да направя всичко, от което имаш нужда, за да улесня нещата днес.
– Наистина ли?
– Разбира се, че го имам предвид. Говориш с режисьор от „А“ листата. Не си ли чувала? Мога да премествам планини.
Елайза се захили.
– Забавно е да си от А-листата, нали? Не ти ли казах, че ще бъдеш, още в първия ден, когато се запознахме?
Брайсън се усмихна.
– Със сигурност.
Стомахът на Скарлет се сви. Чувстваше се така, сякаш бавно е изчезнала от съществуването, докато двамата започнаха да говорят. Нито един от тях не поглеждаше в посока на Скарлет. Погледите им бяха залепени един за друг и между двамата имаше определено усещане за химия, което накара кожата ѝ да настръхне. Сякаш се намираше във филм, в който Елайза и Брайсън бяха в пълния си цвят, докато Скарлет избледняваше в черно-бяло.
Елайза се наслаждаваше на вниманието – това беше ясно.
Красивата актриса седна на един сгъваем стол и коленете ѝ вероятно бяха на три инча от тези на Брайсън, докато продължаваха да разговарят.
За Скарлет светът беше притихнал. Чуваше звънене в ушите си и ѝ хрумна, че има някакво посттравматично стресово разстройство. Това беше отново и отново нейното детство.
Чувството, че е пренебрегната, че е там, но някак си не е там, я караше да се чувства луда. Започна да се поти и сърцето ѝ заби.
Стомахът ѝ се свиваше и преобръщаше.
Междувременно Брайсън и Елайза разговаряха, после се смееха, ръцете им се движеха, а нейните ръце почти докосваха коляното му.
Ако тя го докосне, ще изкрещя, помисли си Скарлет.
Тя не можеше да издържи повече. Не можеше да издържи да вижда как Брайсън безсрамно флиртува с тази красива филмова актриса точно пред лицето ѝ.
– Ще си запаля цигара, ако нямате нищо против – промълви Скарлет и се изправи неловко.
Двамата я погледнаха.
Брайсън кимна.
– Добре. Ще се видим там?
– Да. – Скарлет тръгна към вратата.
– Приятно ми беше да разговарям с теб – обади се Елайза.
И тогава Скарлет беше на чист въздух, тя изтича зад караваната и ѝ стана лошо.
Стомахът ѝ се сви и тя повърна. Не беше яла закуска, така че нямаше много какво да повърне. Тя избърса брадичката си и направи няколко дълбоки, накъсани вдишвания.
Следващото нещо, което знаеше, беше, че плаче тихо и се тресе.
Не ставаше дума за Брайсън и Елайза.
Цялото нещо беше предизвикано от това, че те я игнорираха, да, но тя знаеше, че бурната ѝ реакция е най-вече заради миналото ѝ.
Образите на семейството ѝ, което седи около масата за вечеря, разговаря, смее се, но същевременно я игнорира – тези стари филми минаваха през главата ѝ на един дъх. Цялата болка се върна и тя си спомни същото чувство на изолация.
Всичко е наред, каза си тя. Всичко е наред. Ти си възрастна. Вече не е така.
Но се беше чувствала така. Чувството, че се превръща в невидима, че изчезва – то я караше да се обърне и да избяга. Може би Сет все пак щеше да я приеме обратно, ако отидеше и го молеше за работата си като сервитьорка.
Това е само миг. И преди си имала такива моменти и си ги преодолявала.
Въпреки това тя беше разтреперана и притеснена. Извади кутията си с цигари и с треперещи пръсти извади една, като я сложи между устните си. Докато я запали и вкара първия шлейф дим в дробовете си, вече се успокояваше.
Цигарите бяха толкова лоши, толкова ужасни, но все пак служеха за успокояване на нервите ѝ.
Ето защо все още не можеше да ги откаже, въпреки че знаеше, че ако не спре, накрая ще я убият.
Тя изпуши една и започна следващата, когато чу, че вратата на караваната отново се отваря. Гласът на Брайсън беше ясен и силен откъм ъгъла.
– Значи ще започнем да снимаме в пет?
– Абсолютно. Ще изляза след две секунди – обади се Елайза.
– Ще те заведа дотам – отговори Брайсън.
– Колко рицарско. – Чу се кикот и след това вратата се захлопна.
Скарлет искаше да отиде и да поговори с него, да го види, да се увери, че все още го е грижа.
Искаше да види очите му и да знае, че той все още може да я гледа така, както вчера. Но нещо я спря точно тогава.
Това, което я спря, осъзна, беше, че нямаше да може да понесе, ако той беше направил това, което тя си мислеше, че може да направи – а именно да не и хвърли дори втори поглед. Мислеше си, че сърцето ѝ може просто да се разбие, ако той направи това.
И така тя остана зад караваната, чувствайки се много като страхливка, тъй като след малко чу как Елайза излезе и двамата вероятно се върнаха заедно на снимачната площадка.
Скарлет ги последва до въртележката, където се разиграваше първата сцена за деня. Тя остана достатъчно далеч зад тях, така че нямаше вероятност някой от тях да я забележи.
Когато пристигнаха на снимачната площадка, тя беше истинска лудница. Хората тичаха наляво и надясно, крещяха заповеди и се суетяха така, както тя не беше виждала досега. Тя се държеше настрана от всички и просто наблюдаваше.
Брайсън се съветваше с няколко различни души, а после изглежда се готвеха да започнат да снимат.
Елайза зае мястото си пред камерата. Светлините я осветяваха от три страни. Някой държеше голям микрофон (явно го наричаха бум) точно над главата ѝ и извън кадъра на камерата.
Оказа се, че Елайза се наслаждава на напрежението и вниманието. Не беше излъгала, когато стоеше в караваната и се хвалеше на Скарлет. Сякаш беше станала по-висока и сияеше под светлините и погледите на всички, които я наблюдаваха.
– Тишина на снимачната площадка! – Изкрещя някой.
Сега, след целия шум, който се бе разраснал почти до лудост, цареше пълна тишина.
– Мост и тунел, първа сцена, първи дубъл! – Изкрещя някой друг.
Чу се пляскане.
– Действие – извика Брайсън и тогава Елайза започна да говори. Тя беше сама на тази сцена. Скарлет я помнеше добре от сценария. Оказа се, че филмите се снимат в много голяма степен не в последователност. Това беше от по-късната част на филма, когато двамата главни герои вече се бяха събрали, разделили и после отново се бяха събрали.
Елайза изрече няколко реплики, качи се на въртележката и погледна замечтано към камерата. Цялото това нещо отне около една минута от началото до края.
– Срез! – Изкрещя Брайсън.
Елайза слезе от въртележката и веднага бе обгрижвана от гримьора и стилиста си. Докато стилистът говореше и работеше, Скарлет се чудеше дали не казва нещо за Шер или Джейн Фонда. Сега Елайза изглеждаше достатъчно щастлива с него, така че каквото и да И говореше, сигурно беше добре.
Вероятно защото Брайсън я е накарал да се почувства изслушана и оценена, помисли си Скарлет. Скарлет знаеше как Брайсън можеше внезапно да насочи вниманието си към теб и да те накара да се почувстваш като най-специалния човек на света.
А после, когато оттегляше вниманието си, беше като да преминеш от топъл летен ден към замръзване в арктическа нощ.
Всъщност така се чувстваше Скарлет до края на деня. Чувстваше се замръзнала от всичко, отхвърлена, страхуваше се дори да отиде при Брайсън и да го попита дали има нужда от помощ за нещо.
Той беше толкова зает през цялото време, заобиколен от хора, които му задаваха въпроси, говореха с Дейл Нолан или Елайза Джонстън – Скарлет просто стоеше настрана. Отново беше станала невидима.
В известен смисъл беше твърде познато и лесно да попадне отново в този капан. Тя се разхождаше из увеселителния парк като призрак. По време на обяда седеше встрани от всички, гризеше мокър сандвич с риба тон и наблюдаваше как Брайсън седи на масата на „готините деца“ с Дейл и Елайза и техния вътрешен кръг от приятели.
Всички се смееха и си говореха, сякаш седяха заедно на площадката, всички най-популярни спортисти с техните приятелки мажоретки. Което, предполагаше Скарлет, правеше Брайсън популярния спортист, а Елайза – неговата приятелка мажоретка.
Скарлет виждаше, дори от разстояние, как Елайза постоянно гледаше Брайсън, как му говореше, сякаш единственото, което я интересуваше, беше той. А Брайсън се държеше като най-популярния – той беше този, около когото всички искаха да бъдат и с когото искаха да бъдат.
И това, предполагаше тя, я превръщаше в невзрачното момиче, която копнееше за вниманието на популярното момче, но така и не го получаваше.
Не се беше чувствала така от много, много време. Откакто беше пораснала, мъжете ѝ бяха обръщали много внимание, дори ако голяма част от него беше нежелано, неподходящо или нездравословно.
Все пак това беше внимание и не се случваше често да се чувства невзрачна или неспособна да накара някой мъж да я погледне два пъти.
Това обаче беше съвсем нова игра. Хора като Елайза Джонстън бяха красиви, магнетични и силни – Елайза притежаваше качества, които караха Скарлет да се чувства отново като тийнейджърка, като че ли беше нищо и никой.
Боли. Болеше повече, отколкото очакваше.