Глава 5
Взирах се в голямото огледало до пода и бях на ръба да припадна. Копринената риза с дълъг ръкав скриваше достатъчно, но обемната татуировка, която се простираше от лявото ми рамо и надолу, се виждаше лесно.
Татуировка! Аз! Макар че тази сутрин кожата ми беше напълно чиста.
– Лейди Маргарет, не плачете – обади се прислужницата.
Онази, която беше помогнала сутринта, онази, която беше дошла в столицата като една от избраните слугини.
Момичето се казваше Елиа и точно сега държеше в ръцете си една домашна рокля.
Именно в процеса на преобличане беше открито нещото, което я накара да изпищи толкова силно. Моделът беше сложен, красив, отдалеч напомняше ако не на змия, то на някакво земноводно.
Няколко остри линии приличаха на истински зъби, но не те плашеха. Дори не външният вид на модела паникьосваше най-много, а нейното движение.
Милиметър по милиметър татуировката упорито пълзеше надолу към бедрото ми. Това обаче не беше най-лошото. Най-големият кошмар беше, че татуировката ми беше позната.
Бях виждала този подобен на същество рисунък върху негово величество. Беше същата, която видях на яката на ризата на Джордж в халюцинацията си.
Само че там татуировката беше в чифт, а тук…
Под моя и на Елиа поглед татуировката се размърда по-енергично от преди и аз отново изпищях.
– Лейди Маргарет, моля – помоли прислужницата. – Ще изплашиш целия квартал. Ще тръгнат клюки.
Тогава Филиния се върна.
Херцогинята беше изпратена направо при мен, а след това се появи нова неприятност.
Очаквах грамотната си, магически образована баба, уверена, че тя ще реши проблема, но Филиния беше безсилна.
Нещо повече, тя беше по-изненадана от мен!
В това, че татуировката принадлежи на Джордж, лейди Сонтор отначало не можеше да повярва. Тя изслуша подробностите за моето видение и историята на нашата среща, но поклати глава.
Малко по-късно Елиа беше прибрала местните слугини, които с известно смущение бяха преразказали клюките, които се разпространяваха в столицата. Слухът гласеше, че Негово Величество наистина има татуировки. Говореше се, че имал татуировки не само на гърдите си.
– Значи е правилно и рисунката не е проста – каза Филиния след кратък размисъл и след като изхвърли всички от спалнята.
Тя ме накара да сваля ризата си и докато покривах с тъканта каквото можех, се взирах в модела.
Той продължаваше да се изплъзва, сякаш се стремеше към най-скритото, най-защитеното място.
Накрая лейди Сонтор заяви:
– Маргарет, това прилича на артефакт.
О, добре. Аз, разбира се, съм облекчена. И без ирония заразителността на кралските татуировки беше истинска издънка. Искам да кажа, че можех да се сдобия със С.Т.Д. или с някакъв вид гъбички, но това.
– Чудя се защо се случи това? – Филиния се ухили. – И какво тази змия дава?
Асоциацията на Филиния също е с нещо пълзящо. Това ме накара да настръхна – не обичам студенокръвните, не обичам.
От друга страна, татуировката накара другия проблем да изглежда малко по-забравен. Спомних си за него едва след като се преместихме във всекидневната, където ми бяха налели две чаши успокояващ чай.
Сърцето ми прескочи един удар и аз съобщих на херцогинята за предстоящите приемни изпити.
– Какво-защо? – Удиви се богатата благородничка. – Какви тестове? Той ума си ли е загубил?
Филиния скочи и започна да обикаля емоционално стаята. Чаршафите вече не бяха върху мебелите и всекидневната изглеждаше съвсем обитаема.
– Каква работа с тестове? – Възкликна дамата. – Що за глупости! Никога преди не се е случвало!
Тогава лейди Сонтор долетя до мен и като взе третата чаша успокояващ чай, поиска:
– Разкажи ми отново за срещата си с Джордж. – Аз се подчиних. Разказах я с големи подробности. Как вървях, как се взирах в момчетата, които хвърляха огнени топки, как се сблъсках с човек, когото не разпознах като крал.
Разказах историята и разбрах, че наистина съм се объркала. Трябвало е да се държа по друг начин, по-приветливо и вежливо.
Но баба ми беше стигнала до друго заключение:
– Вината е моя – изстена Филиния, потъна в стола си и отпи от чашата ми. – Това беше моя вина. – Направи пауза и продължи – Но кой би могъл да знае. В края на краищата Джордж само преподава и не се занимава с цялата тази бумащина.
Това е всичко. Дръжте ме, всичките седем!
И едно казанче от този прекрасен чай. Моля.
– Преподаване. – Изпъшках и се свих.
– Понякога – отвърна ми Филиния. – Често срещано хоби.
Изхлипах тихо и ученето в магическата академия вече не беше толкова привлекателно.
Едно беше да учиш, овладявайки интересна наука, и съвсем друго – да си редовно в полезрението на самия крал.
Но къде да отида? Сложният и според мен леко пресилен план на Филиния изискваше точно такива действия. Наследницата трябва да се научи! Надарената внучка привидно е единствената причина, поради която Филиния се връща в този безинтересен светски свят.
Да се преструва, че не се интересува от интригата, която се разиграва около имението и титлата на семейство Сонтор, е нейно право, не е мое решение.
Но изглежда, че планът ни е на ръба на провала.
– Джордж каза нещо за викторина – напомних аз. – Какви са обичайните въпроси?
– Не знам – промърмори Филиния. – Просто основни въпроси за теорията на магията и нещо за историята и общите науки.
Предполагам, че е така. Свих се, внезапно осъзнала, че ако отново се проваля, ще бъда ужасно разочарована.
Въпреки епизодичното присъствие в академията на монарха, все още искам да съм там.
Особено след като дарбата трябва да се развива, а и така или иначе…
– Можем ли да знаем поне приблизителния списък с въпроси. – Казах. – Имам три дни да се подготвя.
Филиния замислено затвори очи.
– Уредих ти преподавател, но ще трябваше да започнеш занятията по-късно. Ще се опитам да го убедя да ми помогне още сега.
Издишах – не с облекчение, но все пак.
Тъкмо се канех да попитам баба си – да се кача в стаята си, за да си почина от преживения стрес, – когато във всекидневната влетя „местната“ прислужница и възкликна уплашено:
– Ваша светлост.
– Какво. – Филиния се напрегна. – Там… – жената махна с ръка към преддверието и аз уплашено примижах.
Фантазията ми нарисува плашеща картина и аз прошепнах мислено: само не Джордж.
Защо? Ами ако? Като се има предвид сегашното ми ниво на късмет, негово величество може и да се появи. Да дойде, за да поиска обяснение. А какво ако е разбрал къде е изчезнала татуировката му?
Но най-лошото предсказание не се сбъдна, в имението се появи не Джордж, а…
– Баронеса Фитор – обясни прислужницата. – Тя моли за среща.
Осъзнах, че съм се развълнувала твърде рано. Защото Фининия беше примижала, явно и се искаше да е някъде другаде само не и тук.
– Да кажа, че сте заета? – Размърда се уплашено прислужницата.
Възможно ли е мистериозната баронеса да напада слугите?
– Няма смисъл – след кратка пауза Филиния отхвърли този вариант. Тя си пое много дълбоко дъх и каза: – Покани я!
Добре. Можеш да ме изпрати.
Аз съм нищо неразбиращо извънземно, а в хола както изглежда, идва истински крокодил.
– Мога ли да…
– Не – прекъсна ме кисело Филиния. – Баронесата преследва не само моята душа, но и твоята. Сигурна съм, че цялата столица вече е наясно с пристигането на наследницата. Приготви се за битка, Маргарет.
Изстенах оглушително, макар че нямаше смисъл да го оплаквам.
– А тази дама, тя…
Уви, нямах време да довърша въпроса си.
Вратата на всекидневната се отвори и на прага се появи възрастна дама, обсипана с диаманти и, въпреки лятното време, облечена в кожи.
Баронеса Фитор, въпреки бурната реакция, проявена от Филиния, направи благоприятно впечатление.
Тя беше пълничка, не млада и много добре поддържана. Вместо крокодилската усмивка на лицето ѝ се четеше приятелска усмивка.
– О, Филиния! – Възкликна баронесата от прага. – Каква среща. Не бях очаквала да ви видя отново.
Тя разтвори ръце, но лейди Сонтор не помръдна.
– Здравей, Ойла – каза тя с учтиво кимване. – Как се чувстваш. Как е съпругът ти. Как са децата и внуците.
– О, великолепно – баронесата изобщо не се смути.
Тя се приближи, погледна внимателно към мен, после към празния стол и попита с напевен глас:
– Ще ме поканете ли да седна?
Пет минути по-късно дамата вече пиеше чай и ние знаехме всички новини от столичния живот. Къде какви модни магазини бяха отворили, кой какви светски събирания организираше, чии съпрузи бяха престанали да бъдат порядъчни хора и бяха отишли в кръчмите.
Но това беше само прелюдия. Нещо като „разговор за времето, преглед на профила“.
Ойла действаше като майсторка манипулаторка, отпускаше Филиния и мен, преди да се втурне в битката.
Този момент настъпи внезапно. След като приключи с поредната клюка, баронесата ме погледна упорито и…
– Значи имаш внучка? – Протегна се дамата. – Колко неочаквано. Не знаех, че Уолтър е оставил потомство.
– Никой не знаеше – отвърна строго Филиния.
Благородните дами се стреляха с погледи в продължение на няколко дълги минути, след което баронесата внезапно се отдръпна.
С въздишка тя се облегна назад в стола си и заговори за нещо съвсем друго:
– О, Филиния, може и да не вярваш, но точно вчера си мислех за теб. Мислех и мислех… и ето те. И с внучка! Както искаш, но аз го виждам като знак отгоре.
Филиния се усмихна скромно и лейди Ойла продължи:
– И Академията… Най-малкият ми син също ще учи тази година. Помниш ли как бяхме ние?
Херцогинята ясно си спомни, но споменът не беше приятен. Видях как по лицето на баба премина много неприятна сянка.
Баронесата, от друга страна, цъфна, отпи от чая си и се усмихна по-широко от преди:
– Бяхме толкова млади! И класовете? И обучението? Между другото – тихо подсмръкна лейди Фитор. – Спомняш ли си първия бал, който имахме в Академията?
По лицето на лейди Сонтор пробяга бледа сянка, но Ойла изглеждаше облекчена:
– Такива украшения имаше! Такава музика! Минаха толкова много години, а аз все още съм впечатлена. – След миг, с неприятен блясък в очите, баронесата добави: – Но малки неща в сравнение с тази бъркотия, нали?
Филиния не сподели забавлението и не отговори. Нещо повече, усетих някакъв лъч на злоба, който баба изведнъж бе започнала да излъчва.
Гостенката ѝ стрелна очи към мен, явно очаквайки въпроси – любопитство, след което можеше да продължи разказа, но аз мълчах. И скоро стана ясно, че посещението на отровната аристократка не е заради мен.
Жертвата, заради която бе дошла лейди Фитор, все пак беше Филиния!
Тя беше тази, която щеше да бъде, ако не унищожена, то поне стъпкана в калта.
– О, какъв скандал беше това – възкликна весело баронесата, без да чака въпроси. – Колко си била пияна тогава, Филиния, скъпа моя. Хи-хи, това все още ме кара да се смея. Всички те смятаха толкова възпитана и умна, а после… – Тя се наведе напред и снижи гласа си до тих шепот. – Помниш ли как едва не повърна върху ректора?
Херцогиня Сонтор замръзна.
Баронесата, от друга страна, продължи веселието си и го представи не като обида, а като вид забавление. Ситуация, която беше толкова отдавна, че беше изгубила остротата си, и беше време да се посмеем над нея.
Филиния остави баронесата да се забавлява, а после каза, явно напомняйки на змията която явно знаеш, какво е било:
– Не съм пила тази нощ. Разследването, назначено след бала, доказа, че съм била отровена.
Това прозвуча страшно, но Ойла продължи да се забавлява:
– О – тя махна с пръстена си – на кого му пука.
– На мен ми пука – промълви Филиния.
Баронесата не се изненада.
Отстрани изглеждаше като глупави, непреднамерени брътвежи, но аз със сигурност знаех, че Фитор се подиграва.
Искам да кажа, наистина, какво толкова има в това? Какво значение имаше дали младата благородничка е била пияна или отровена?
– А откриха ли отровителя? – Попитах Филиния.
Бабата поклати отрицателно глава и аз отново се обърнах към веселия посетител.
Тя изтриваше сълзите си от смях, възбуждайки желанието да грабне месинговия поднос от масата и бам-бам-бам.
– О, съжалявам – със закъснение се „опомни“ Ойла. – Съжалявам, не разбрах, че все още се притесняваш от тази история. Толкова години минаха! Глупави неща могат да се случат, когато си млад, нали?
– Не съм пила – каза отново Филиния, която беше на ръба да се разяри. – Била съм отровена.
Гостенката отново го отклони.
Тя се успокои и се престори, че не казва нищо. Сякаш унизителният епизод отсъстваше. Сякаш не беше казала и дума за инцидента!
Само че на лейди Фиоре не ѝ трябваше много време…
– Между другото, онзи ден минах покрай параклиса на Уайз. Кажи, Филиния, този невероятен меч все още ли е там?
Звучеше невинно и отново аз, като външен наблюдател, не долових нищо провокативно, но Филиния… Това беше удар нанесен точно в целта.
– Надявам се, че това не е тема табу? – Продължи Ойла, като позволи на сладостта да се прокрадне в гласа ѝ. – Или все още се оплакваш, че великото оръжие на твоя прародител…
– Ойла, излязохте извън рамките на допустимото!
В отговор на строгия тон на Филиния Ойла седеше с невинно лице.
Настъпи пауза и баронесата изглеждаше смутена:
– Съжалявам, не разбрах, че все още се притесняваш.
След като отпи глътка чай, тя се обърна към мен:
– Маргарет, скъпа моя, ти си чувала тази историята.
„Скъпа“ ме накара да потръпна. Какво се случва? Какво прави тази отровна жена?
– Разбира се, че съм я чувала – излъгах категорично. – Знам всички семейни истории, не се притеснявай.
Последната част дойде от емоция и вероятно напразно.
Баба не помръдна, но гостенката ѝ се изправи, веждите ѝ подскачаха.
– О… – промърмори тя.
Направи пауза за момент, преструвайки се на тъжна и замислена, и после каза:
– Чувала съм, че имаш известен проблем с възпитанието, скъпа моя, но бях убедена, че това са злонамерени клюки.
О, добре. Сега вече наистина не можех да издържа повече:
– А вие самата нямате никакви проблеми с възпитанието така ли?
Дамата подскочи нагоре-надолу като разгонен папагал, а аз мислено притиснах ръце към ушите, готова за порицание от страна на Филиния – защото това е светски разговор и ако има обида, то тя не е допустима.
Но моята работодателка само се усмихна с ъгълчетата на устата си.
– Аз. – Ядосано ме попита баронесата. – Мога ли да ви напомня, че аз съм по-възрастна от вас и следователно…
– Вие имате право да обиждате баба ми. – Не, нямам търпение за това.
– Филин. – Възкликна Ойла, обръщайки се към херцогинята за помощ, а нахалството ѝ ме накара да се разкрещя.
Сериозно. Не, тя сериозно иска защита от някого, когото току-що е заляла с помия.
– О, това е тъжно – поклати глава Фитор. – А аз бях толкова изпълнена с надежда, когато дойдох тук.
Почти можех да изкрещя от болка пред лицемерието на баронесата. В главата си знаех, че трябва да запазя спокойствие, но емоциите ми се натрупваха като снежна топка и кръвта ми започваше да кипи. В очите на лейди Ойла проблесна лукав блясък и в следващия момент усетих хладно докосване по челото си.
Това „докосване“ нахално и доста успешно влезе под кожата ми и тогава се случиха две неща едновременно.
Татуировката, която беше успяла да се плъзне надолу към кръста и задните ми части, изгори кожата ми. Струваше ми се, че чувам далечен, подобен на слухова халюцинация трясък, а баронесата внезапно пребледня и се хвана за слепоочията си.
Скочи, преобърна чашата си с остатъка от чая и изпищя.
Филиния също скочи, а на пръстите ѝ се появи позната бяла плазма.
Баба се взираше учудено в гостенката си, притичаха и слугите, а Ойла продължаваше да крещи.
Когато крясъкът премина в хриптене, Филиния успя да се намеси:
– Какво е това? Какво се случи? Гостенката не беше на себе си. Тя поклащаше глава няколко дълги секунди, преди да ме възнагради с поглед, изпълнен с болка и омраза.
– Нещо… не знам – изхриптя тя. – Не знам, Филиния, скъпа. Някакъв вид спазъм, може би.
Ами.
Тя „не знаеше“, но аз бързо разбрах. Баронесата се опитваше да влезе в главата ми. А пръстенът, който ми даде херцогинята на Сонтор, не ме предпази. Но татуировката на Негово величество Джордж го направи. И тя не просто пречеше, а нанасяше някакъв удар.
Не мога да повярвам, че бях изкарана от равновесие просто така?
– Какъв кошмар – издишах съчувствено, спомняйки си, че това трябваше да е разговор на четири очи.
Звучах съвсем естествено.
– Трябва ли да извикаме лечител? – Направи загрижен коментар една от прислужниците.
Да. И охраната също.
Не споменах за охраната, но може би това проблесна на лицето ми.
А може би баронесата се беше уплашила и без намек. Не мисля, че я бият всеки ден.
– Не, не, всичко е наред. Мисля, че сега ще си тръгна. Само ме изпратете до каляската ми…
Лейди Ойла се втурна от салона. Гостенката се изниза, а Филиния ме погледна въпросително.
Не можехме обаче да говорим веднага, трябваше да изчакаме счупеният порцелан да бъде прибран и основно почистен.
После вратите на салона се затвориха и баба не издържа:
– Маргарет, само на мен ли ми се стори, или и ти знаеше нещо за този инцидент.
Разказах накратко всичките си чувства, а устата на херцогинята се превърна в изразително „о“.
– Съблечи роклята си. – заповяда бабата.
Тя искаше да погледне татуировката.
Но когато видя киселата ми физиономия – а аз не исках да се занимавам с връзките на домашната рокля – тя охладня.
– Добре – промълви тя, а после продължи да обяснява: – Не е тайна, че Ойла е маг-менталист. Но влизането в главата ти е отвъд границите на здравия разум.
– Имаш предвид, че това е незаконно? – Проверих, за всеки случай.
– Разбира се. А фактът, че влезе под кожата ти толкова демонстративно, пред мен, означава, че не го прави за първи път.
Отново погледнах към пръстена, който не работеше, и Филиния проследи погледа ми.
– Нивото на уменията на Ойла е по-високо от защитата на пръстена – призна с неохота лейди Сонтор. – Ако не разполагаше с артефакта на Джордж, Ойла можеше да научи много. Не че щеше да забележиш нахлуването. Може би именно татуировката те накара да усетиш мисловното докосване.
Бабата се изправи и се отдалечи към прозореца. Херцогинята беше видимо нервна, защото това беше пробойна, която само по чудо ни беше спасила от разкриване.
– Когато дарбата ти узрее – продължи Филиния – щитът ще стане по-силен. Няма да е необходим артефакт и никоя Ойла няма да може да го заобиколи.
В последното изречение имаше и следа от съмнение, но аз предпочетох да не го подчертавам.
Не това ме интересуваше в момента:
– Ти и баронесата сте учили заедно? Враждувахте ли?
– О… – устните на Филиния се разтрепериха в много изразителна усмивка. – Ние бяхме най-заклетите приятели в историята на Академията.
– Тя беше тази, която ви отрови на онзи бал?
– Те – поправи ме баба. – Сега сме близки роднини, така че е по-добре да си говориме на ти. – Сигурна съм, че е така – каза херцогинята след миг. Но нямаше доказателства, така че трябваше да го приема.
Да, желанието да ударя Ойла с нещо твърдо се засили.
– А какво за меча? – Попитах.
Лейди Сонтор се намръщи.
Тя се обърна, намръщи ми се и… в крайна сметка се заех с шнуровете на домашната си рокля. Това обаче не беше за татуировката – преоблякох се за пътуване.
Половин час по-късно двете с Филиния влизахме в малък параклис на площад в средата на града. Вътре беше тясно и мрачно, с мозаечни лица по стените и горящи лампи.
В средата на сградата стоеше композиция, която нямаше нищо общо с религията.
Това беше инсталация а ла „Легендата за крал Артур“. Голям камък със забит в него меч.