Глава 19
След залез слънце. Първият вкус на есента в топлия въздух.
Мона и Куин се появиха на вратата на градината пет минути след като ги повиках. Всеки мъж на слабо осветената тераса на хотела се обърна, за да огледа дръзката красавица с развети червени коси. Уау, къса пайетена работа с презрамки, подгъв над коленете и дръзки токчета, които караха голите ѝ мускули на прасците да се огъват, да, хммм, а Куин в миниатюрно скроено каки и риза и червена вратовръзка, беше нейният ослепителен ескорт.
Бях се отдръпнал в покрайнините на гъстото зловещо малко парти, сканирах един след друг умовете, оставях глъчката да се блъска в мен, усещах парфюма на цигарения дим, горещата кръв и мъжкия одеколон и от време на време се полюшвах на чистата алчност и цинизъм на групата.
От високоговорителите наоколо се лееше ниска, туптяща музика на стоманен оркестър, която идваше като колективен сърдечен ритъм.
Темата беше жени, рускини, внесени чрез младия арогантен сутеньор – зализана кафява коса, модно измършавял, сако „Армани“, лъскаво ентусиазирано лице, който обработваше гостите си, всички купувачи, в метамфетаминови пристъпи, хвалейки се с „бялата плът, русите коси, свежестта, класата“, които пристигаха от връзките му в Москва и Санкт Петербург. „Никога не сте виждали толкова много бяла кожа.“
Търговията била толкова богата, че можели да сменят момичетата на всеки шест месеца; предаваме ги по веригата, не се притеснявай, как беше това за гаранция? „Говоря за crème de la crème, говоря за момичета, които ще спечелят по хиляда на половин час, опаковаме с дрехи или без, говоря за непрекъснат поток до мястото на покупката.“ Slam. Той беше видял Мона.
Тя и Куин ме настигнаха. Бръмченето по нея се сгъстява. Тя беше единствената жена на терасата. Какво става? Тя ли беше наградата на вратата?
Стесних се до сутеньора и големия суровоядец, преуспял бодигард, който се въртеше около него – търтей в зле скроено вечерно сако със следи от бял прах по реверите. Наркомани. Всички те наркомани.
– Ще го направим точно тук – казах аз шепнешком. Мона изпусна хладен смях. Вижте тези голи ръце. Дъх на кедър към роклята. Гардеробите на леля Куин. Куин само се усмихна, наточена за лов.
Музиката тупна и премина в бразилска джаз самба.
Дори сервитьорите в бели куртки, които минаваха навсякъде с малки парченца нелепа храна и пръскаха чаши с шампанско, бяха нависоко. Плешивият мъж от Далас си проправи път към сутеньора: колко за червенокосата? Той искаше да има право да надхвърли цената на всеки: „Чуваш ли ме?“. Всички му даваха думата с мимолетен шепот, а той сега ме гледаше на пълни обороти. Един пич от Детройт с красиви бели ръце мърмореше как щял да я настани в палат в Маями Бийч и да ѝ даде всичко, което поиска, момиче като това, не можеш да позволиш на този бизнес да те затъпи дотам…
Усмихнах се на сутеньора. Бях опрял лакти на черната желязна ограда зад мен, петата ми се закачаше за долната греда, виолетовите слънчеви очила бяха спуснати. Лилав тюрлюгювеч, официална кройка, маслено меко черно кожено палто и панталон, как обичам собствените си дрехи. Мона и Куин танцуваха съвсем малко, напред-назад, Мона си гукаше в такт с музиката.
Сутеньорът се приближи, като хвърляше тук-там остри силно лични усмивки като евтини огърлици на Марди Гра. От дясната ми страна (тя беше от лявата ми страна) той каза:
– Давам ти сто хиляди за нея сега, без въпроси, имам пари в палтото си.
– Ами ако тя не се съгласи? – Попитах, вперил поглед в преместващата се шумна компания. Внезапна миризма на хайвер, сирена, пресни плодове, хммм.
– Аз ще се погрижа за това“- каза той с презрителен смях. – Ти просто вземи другия човек и я остави тук.
– А по-късно? – Попитах.
– Няма по-късно. Не знаеш ли кой съм аз? – Той ме съжали. – Ти си фантастичен, но си глупав. Двеста хиляди за нея. Вземи я или я остави. Пет секунди. Не повече.
Избухнах в тих смях.
Погледнах в безсърдечните му бесни очи. Огромни зеници. Юридически факултет на Харвард, търговия с наркотици, женско робство. Нагоре и нагоре, и надолу, и надолу. Той блесна с лъскавите си идеално избелени зъби.
– Трябваше да се поинтересуваш за мен – каза той. – Искаш работа? Ще те науча на толкова много неща, че хората ще те помислят за умен.
– Хайде да се поразтъпчем, бейби, – казах аз. Плъзнах ръка под лявата му мишница и леко го завъртях, така че да се удари в оградата между мен и Мона. Наведох се и покрих устата му с лявата си ръка, преди да успее да издаде звук. Тя се завъртя и отвори устни върху гърлото му, а косата ѝ представляваше съвършен воал на уединението.
Усетих как животът се извлича от крехките му крайници, чух как тя задъхано преглъща, как цялото му тяло дава един пълен спазъм.
– Остави го жив, – прошепнах аз. Кого заблуждавах?
Ръка върху рамото ми. Погледнах нагоре. Големият глуповат бодигард, почти прекалено нацупен, за да знае защо е подозрителен или какво да направи по въпроса, да, точно така, но Куин вече го беше отвлякъл и го беше парализирал, човекът с широкия си прегърбен гръб към пресата на партито, а Куин теглеше тихо и бавно за кръвта. На какво прилича това, че шепне в ухото на пича? Най-вероятно.
Смеещата се, гълтаща, бълбукаща тълпа се търкаляше напред, един сервитьор едва не ме настъпи с несигурния си поднос.
– Не, благодаря, нямам нужда от питие, – казах аз, което си беше истина.
Но ми хареса бледожълтият цвят на шампанското в тези чаши. И ми харесаха пръските, бълбукането и танцуването на водата във фонтана в средата на тълпата, и ми харесаха чистите правоъгълни светлини на всички прозорци на хотела, които се изкачваха и изкачваха в красиви успоредни редици над нас към розовото небе, и ми хареса ниският суров саксофон на джаз самбата, който танцуваше сам със себе си, и ми хареса трептенето на листата на дърветата в саксии, които всички на терасата игнорираха, освен мен. Хареса ми…
Зашеметеният телохранител се замая. Един от подчинените му го хвана за ръката, замислен и горд, че го е поставил в неизгодно положение. Сутеньорът беше мъртъв. Упс. Толкова блестяща кариера се свлече през оградата. Очите на Мона бяха наелектризирани. Наркотици в кръвта.
– Донеси стол на домакина – казах на първия келнер, който успях да хвана. – Мисля, че е прекалил с дозата и не се държи.
– О, Боже! – Половината от напитките на подноса му се блъснаха в другата половина. Клиентите се обърнаха, шушукайки. В края на краищата домакинът се беше подхлъзнал на плочките на пода. Не беше толкова добре за търговията с роби.
Вън оттам.
Примамлив мрак на хотелския мецанин, мрамор и златни светлини, огледален асансьор, свистене на врати, светещи полета на килима, магазин за сувенири, пълен с розови плюшени чудовища, тежки стъкла, външни тротоари, мръсотия, писъци на туристически смях, невинни и дезодорирани полуголи хора от всички възрасти в неизмачкани парчета ярко боядисани дрехи, хартиени боклуци в канавките, великолепна жега, писклив рев на претъпканата улица Св. Чарлз, който завива към Канал.
Толкова много… толкова много добри хора… толкова много щастливи.
Назад към част 19 Напред към част 21
