Глава 24
МАРГАРЕТ
А на сутринта се чу гръм!
Още на прага на трапезарията разбрах, че нещо не е наред. А когато взех закуската си и се приближих до масата, на която седяха МикВой и Храфс, чух приятелски глас:
– Маргарет…
– Какво? – Свлякох се на пейката и погледнах мрачно нагоре.
Едно мигване и ми бе подаден вестник.
За първи път момчетата бяха чели нещо по време на хранене. Може би защото единственият начин да се сдобият с най-новата преса беше да се отбият до портата и да доведат някого там?
Изненадата ми проблесна и изчезна, докато се взирах в заглавието. „Изключителна новина!“ и след като пробяга с поглед по първите няколко реда, попитах внимателно:
– За какво става дума?
Не ми се искаше да чета. Искам да кажа, изобщо.
– Столицата е под обсада – каза МикВой. – И всичко това, защото вчера негово величество Джордж, подкрепен от отряд Биорми и самия Крейв, залови Дитрих.
Изкашлях се от изненада.
Новината предизвика противоречиви чувства. От една страна, се зарадвах, но от друга… едва след обясненията на момчетата осъзнах напълно какво означава това за нас, тоест за Естриол.
Не можеш просто да аристуваш кралете. Този свят, макар и да напомня за варварското Средновековие, е доста цивилизован. Ситуация, в която въоръжени мъже нахлуват в двореца на владетеля и отвеждат монарха, не е цивилизован.
Кралете са недосегаеми! И цялата съседна монархия много се развълнува, когато разбраха какво са направили Джордж и Крейв. До Естриол вече са изпратени протестни ноти с искане Дитрих да бъде освободен, да му се извинят, да се оповестят обвиненията за публично разглеждане. Тоест да се направи всичко възможно, за да се премахне този лош прецедент.
Джордж нямаше да се съгласи със съседите си – това дори беше намекнато във вестника.
В същото време негово величество затвори столицата, вдигна един от полковете и като цяло постави армията в бойна готовност. Ако беше заради мен и моята специалност, сигурно нямаше да знам къде да отида. Но сега ставаше дума за магията като цяло… За семената на дарбата, която Дитрих унищожаваше.
Имаше само един проблем: вината на Дитрих трябваше да бъде доказана!
– По дяволите – издишах аз.
Момчетата кимнаха.
Тогава МикВой се усмихна и ми напомни за изгубеното съкровище:
– Мислиш ли, че ще ни дадат нещо?
Повдигнах рамене.
– Ако всички съседи се обърнат срещу нас и решат да ни накажат за опита ни да задържим Дитрих, златото няма да ни е нужно – казва Храфс.
Психото беше песимист, както и аз. По принцип не обичам конфликтите, а този е с голям мащаб.
– Но не бихме могли да оставим Дитрих свободен – напомних му аз. – Особено не и след като Азиус беше заловен. Рано или късно Дитрих щеше да разбере, че Азиус е заловен или мъртъв, и щеше да предприеме някакви действия.
– Какви например? – Промълви Джим.
– Като например да прикрие следите си.
Момчетата въздъхнаха и се спогледаха, а аз се радвах, че не ми се налага да обяснявам.
Вчера бяхме провели много близък и много откровен разговор. Два часа след завръщането ми се срещнахме в „читалнята“ и аз им разказах почти всичко.
Започнах с Албрина Уейз. Разказах тъжната история за смъртта ѝ, която се оказа, че не е смърт, а отвличане. Не казах къде точно е била отвлечена дамата – това беше прекалено много, за да се каже. Измислих си, че човекът от портала на Диридий я е отвел на място, което никой друг не може да намери.
Обясних и степента на нашето родство. Признах, че не съм внучка на Филиния Сонтор, а племенница. Че съм израснала не в херцогството, под крилото на пралеля си, а при други обстоятелства. И че Филиния се е озовала в резултат на едно приключение, в облика на двойник.
Когато момчетата чуха за това, те изсвириха.
– Значи си била двойник, но си се оказала местна? – Каза Психо.
– Да – кимнах аз. – Точно така.
След това стана дума за семената. Приятелите ми знаеха част от това, но сега разказах цялата истина. За покълналото семе и за новото Дърво, което сега зеленее в стаята ми. За двете ми посещения в двореца, където давах магии на младите мъже и жени, които кралицата майка беше избрала.
Разказах им и за артефакта, намерен сред съкровищата на първия ректор. За чашата, която примамва семена толкова добре, колкото и аз, или даже от дървото. Чашата не беше единственият артефакт, направен от това дърво, така че изглежда някой друг също можеше да примамва семена.
Тук стигнахме до темата за унищожаването на магии и аз признах, че все пак има начин да се унищожат семена. Съществува технология! И тя можеше да изтече.
Сега, след сблъсъка ми с Азиус, си спомних за първата ни среща и за смъртта на лорд Паор. Можеше да е съвпадение, разбира се, но какво, ако кралят на Откеим и неговата слуга бяха дошли в столицата, за да уловят зрънце от дарбата на най-талантливия от маговете? В края на краищата се знаеше, че Паор е на път да умре.
Многобройните поръчкови убийства на аристократи също бяха силно подозрителни. А и смъртта на осъдените на екзекуция престъпници.
Чувствах се като теоретик на конспирацията, който щеше да бъде осмян, че си въобразява, но не скрих мислите си от приятелите си. Говорех и те ме слушаха. И тогава дойде следващият ключов момент.
Зора. Същността беше с мен през целия разговор – неслучайно се бяхме разположили близо до „правилната“ колона, където се отваряше тайният проход.
Със съгласието на Зора повдигнах подгъва на роклята си и плъзнах черното петно от глезена в дланта си. Показах го на момчетата. Зора прикова белезникавите си очи към адептите и те показаха увисналите си до пода челюсти.
– Значи затова си отговорила блестящо дори на най-трудните въпроси – прошепна шокирано МикВой. – Е, Маргарет… Е!
Секунда, а Джим беше толкова развълнуван, че в този час тичаше из празната читалня. Не крещеше, а размахваше ръце като вятърна мелница, а ние го гледахме като глупаци.
И Храфс каза:
– Марго, мислех, че аз съм хитрецът, но ти ме победи. Ти победи всички. Никой досега не е заблуждавал така нашите професори.
Това е съмнителен комплимент, но …
– Благодаря ти – усмихнах се.
– А-а-а! – Междувременно Джим не можеше да издържи повече. – Ахх
Няколко минути по-късно отново започнахме да говорим. Разказах на Зора какво се беше случило в пещерата, като отбелязах думите на Азиус за магията. След това ѝ разказах за бърлогата, която бяхме открили на връщане.
Споменах за портретните скици, подписани от Тиш Смирен. Тя ми разказа за картината, на която Филиния щеше да ме заведе, но която така и не видях.
Тогава Зора каза:
– В библиотеката на Академията трябва да има каталог.
– Точно така – каза МикВой.
Зубъра се втурна нанякъде, за да се върне скоро след това с един грамаден том. Там намерихме гравюра на картината и нейното словесно описание. За миг ми спря дъха. Артефакти, злато и семена за подаръци, казвате? Удивително съвпадение. Значи може би Тиш наистина е бил някакъв пророк?
И Храфс го обобщи:
– Леговището, на което се натъкнахме, може би принадлежи на портала, който скри лейди Албрина от всички. Но знаете ли какво е странно? Повечето от документите, които намерихме там, бяха схеми, свързани с междусветовни пътувания.
Всички ме изгледаха много внимателно…
А аз не казах нищо. Страхувах се, че още една истина ще бъде прекалено много. По-добре беше да отложим такъв разговор за по-късно.
– Порталчикът знаеше къде е лейди Албрина – заключи Джим, – а Тиш го намери и започна да го убеждава, че Албрина трябва да бъде върната. В противен случай за какво са портретите и надписът?
– Или за Албрина, или за нейния потомък – поправи се замислено Зубъра.
Попитах го:
– Между другото, сред тези документи има ли случайно фрагмент от човешки пръст?
– Пръст? – Изненада се Зубър.
Трябваше да направя уточнение – да разкажа за резултатите от изследването на пашкула, намерен в криптата. В него липсваше половин фаланга. Е, нещо като…
– Фрагментът очевидно е бил взет, за да се установи следа – Психо потвърди собствените ми подозрения. – В случай че Албрина избяга оттам, където са я оставили.
– Та тя го е направила – уточних аз.
Нов приятелски и дълъг поглед и още едно заключение, този път от Джим:
– Ти си пряк роднина на лейди Албрина, сигурен съм, че така Боксби те е намерил. Сигурен съм, че той разполага с фрагмента от фалангата.
Отново нищо ново, но е тъжно.
Тези копелета. Хванете ги всички и ги убийте!
– Това е загадка – въздъхна МикВой.
А Психото се замисли и предположи със съмнение:
– Значи Боксби е герой? Откакто е намерил и довел Маргарет?
Не. Един много специализиран маг не е герой. Спомних си срещата ни и опита за психическо въздействие. Спомних си и как Боксби взе пари от Филиния. И никога не беше казвал на никого за истинското ни роднинство!
Изрекох го, а Психото поклати глава:
– Що се отнася до парите, това е разбираемо. Винаги имаш нужда от тях, и за подготовка също.
– Да. Но те са достатъчни за сто експедиции – не исках да се съглася.
Не можех да повярвам на честността на Боксби. А липсата на разбиране на мотивите му беше изнервяща.
Може би търсех скрити значения там, където такива не съществуваха. Не всички герои са алтруисти. Не беше ли Боксби алтруистичен герой?
– Добре – каза Храфс. – Ще трябва да помислим. Ще прегледам по-внимателно документите от бърлогата, да видя дали има някаква улика.
Кимнах с благодарност и озадачените момчета си тръгнаха. А аз прехвърлих черната желеподобна буца в другата длан и започнах да разказвам на Зора днешните ни приключения.
Тя беше по-спокойна и по-подробна. Може би местният изкуствен интелект, притежаващ най-пълна информация, също щеше да успее да подскаже нещо?
И ето ни сега тук. Седяхме на масата и разглеждахме вестника, увенчан с тревожно заглавие. Логично, до средата на закуската момчетата бяха преминали към политиката. Беше ми тъпо и не ме интересуваше, много но един от въпросите ме завладя:
– Защо Джордж го задържа? – Зубъта се възмути. – Трябваше да отидеш направо в пещерата и да го разпиташ!
– Само такива глупаци като теб се раждат от раз – каза Психо. – Такъв разпит изисква подготовка. Строг списък с обвинения, наблюдатели от други кралства и така нататък.
Мислех за пещерата. Струва ми се странно да вкараш там група наблюдатели. Ако Джордж иска публичен процес, трябва да го направи на по-подходящо място. Като например някоя от залите в кралския дворец. Да седне Дитрих, да сложи до него кълн от новото Дърво и да напред.
Между другото, исках да се отърва от дървото все повече и повече. То вече беше достигнало пределите на клетката и закриваше половината от светлината във всекидневната. Сега вече използвах семената като осветителни тела.
Но да поставиш враг на магията до нов източник на същата тази магия беше тревожна идея. А да разкажа на целия свят за един кълн… Обаче един ден все пак ще трябва да им разкажа, нали?
Освен това, ако дървото заглушава магията, е опасно да го оставя в столицата и изобщо в Естриол. Магията е важна част от местния живот. Същият този дворец е защитен от магия, има защити за телепортация и така нататък. Засадете например дърво в кралската градина и всички защити свършват.
А съседите? За първото дърво е имало сериозни войни! Нуждае ли се Естриол от такава спънка?
Това не е ясно. Просто все още не е ясно какво да се прави. Надявам се, че с времето ще го разберем, но засега ето, че се получи.
Спомних си и за Филиния… Баба отново е в ситуация на глобално невежество. С всички събития просто нямах време да ѝ кажа. Сега, благодарение на кореспонденцията, дори мама знаеше повече от нея.
От количеството загадки вече ми се виеше свят. Чувствах, че когато дойде моментът да се обясня, ще онемея. Но не мисля, че това ще се случи за известно време. В момента Дитрих е първият проблем. Сигурна съм, че новината за залавянето на краля на Откеим е шокирала и баба.
– И все пак залавянето на Дитрих беше правилното решение – обобщи Психо, връщайки се към първоначалната тема.
– Да – каза Зубър. – Опасно е да го оставим на свобода.
– Главното е да се уверим, че това превземане няма да доведе до нова голяма война – намръщи се човекът от портала.
– Няма да стане – намръщи се Зубър. – Нашият крал е велик! Той ще реши всичко!
Тогава Джим ме погледна и… като поднесе пръстена към устните си, каза:
– Ваше Величество, докладвам. Маргарет е добре. Тя се държи спокойно и не се опитва да прави нови глупости.
Пръстенът блесна ярко и аз изпитах желание да ударя МикВой по главата.
Дните се влачеха бавно и някак неприятно. Лично за мен основната тъга беше, че Джордж вече не преподаваше.
Той не се появяваше. Имам предвид изобщо! Но пък всеки ден изпращаше цветя чрез Калтум. Ректорът ги носеше и се гърчеше. И в един момент той не можа да издържи повече:
– Знаете ли, лейди Маргарет, никога не съм бил много щастлив от това, че Джордж се намесва в образователния процес, а сега би трябвало да съм щастлив, но тези цветя развалят всичко.
– Може би не става въпрос за цветята. – Изригнах аз. – Може би и на теб ти липсва.
Калтум ме погледна, сякаш съм глупачка, и си тръгна.
Вечерта на същия ден се случи още едно двусмислено събитие. Жрецът, който напоследък се разхождаше като слязъл от водата и съскаше тежко на табелката за телепортация, която вече не работеше, се върна в стаята не сам…
Зад прозорците вече се стъмваше. Бях успяла да се вмъкна в леглото и дори бях започнала да заспивам, когато чух удара на насилствено отворения прозорец.
Беше ми адски мързеливо, но станах и отидох във всекидневната. Там видях плешив котарак, който пълзеше към прозореца, а зад него… пухкава топка козина.
Вайълетът беше приклекнала, зелените ѝ очи блестяха, а погледът ѝ бе изпълнен с презрение. Устата ми се отвори от изумление. Следващото нещо, което осъзнах, беше, че нашето премерено студентство е приключило.
Кой знае, но тази черна котка определено няма да се качи в тоалетната на бръшляна – така че чистата тоалетна е минало. И е добре, ако ходи в тоалетната кутия, а не в чехлите ми! В момента изражението на лицето ѝ недвусмислено казва, че локвичка в чехлите трябва да има!
Специфичното месо, което Жреца ядеше, това момиче също нямаше да оцени. Така че ще трябва да си набавя допълнителна храна. Като се има предвид щедростта на Филиния, това няма да е проблем, но все пак ще е неприятно.
Както и да е, на мен също ми става студено. Но става все по-зле! След като скочи на пода, Вайълет се свлече на дупето си и започна да крещи като луда.
Гневните ѝ „мяукания“ бяха толкова силни и неприятни, че се готвех да посрещна комендантката, но Жреца се намеси.
Той изтича до спалнята, извади телефона от тайника си, върна се при любовницата си и запрати джаджата към нея. Отначало Вайълет не го оцени, продължи да крещи, но когато плешивият ухажор включи първото видео, гадното „мяукане“ спря.
Дамата се заинтересува. Отначало погледна скришом към екрана, после се пресегна и си пъхна носа вътре.
След като погледах известно време котките, се прозях и си легнах.
Исках да сънувам Джордж. Искаше ми се поне в сънищата си да сме заедно. Но, уви, кралят не се появи в сънищата ми. Цяла нощ гледах как летят семената, бродих из пещерата под Големия храм и се чудех откъде да взема достатъчно пръст, за да запълня празнотата.
Не можах да се сетя за никаква почва. Но имах план за израстването на новото Дърво. Все още не бях в съзнание, но подсъзнателно знаех какво трябва да направя. Ако погледнете рационално, няма други възможности.