***
– Кога разбра всичко това? Подал си оставка от Съвета на старейшините. Нима брат ти изведнъж е станал щедър на информация?
– Не – каза той, като се усмихна спокойно. – Той е твърде алчен. Аз имам свои собствени връзки с Източната гора.
– Знам ги аз твоите връзки. Сигурен съм, че отново ще ми кажеш, че една сврака ми го е прошепнала, а един комар ми го е пропял в ушите.
– Нещо такова – засмя се елфа. – А какво да кажем за маговете?
– Това не е моето главоболие. Процесът вероятно ще бъде закрит.
– Така е по-добре – майстор Совенар кимна одобрително. – А ако в него участва само твоя Завет, ще бъде перфектно. Няма нужда да предизвикваме объркване и излишни съмнения в незрелите умове. Но ако бях на твое място, щях да проверя всички още сега. Нямаше да пожаля нито един камък на истината. И ако открия, че някой от маговете внезапно е изчезнал от полезрението ми, щях да изпратя екип, който да залови бегълците. Никой не иска да се повтори случая със Занд и Ибератус. Особено не и моя неразумен брат, който след събитията, за които знаеш, вече е на ръба на абдикацията.
Викран погледна сериозно побратима си и кимна.
– Благодаря ти за съвета. Ще предам думите ти на всеки, който има нужда да ги чуе.
– Сигурен съм, че ще го направиш.
Магът само поклати глава: Невероятно! Кога ли остроухия мъж беше научил това? Кои магове му бяха казали за плановете на Алварис? И как бе разбрал всички онези неща, за които Викран не бе казал на никого?
Невероятно беше как успяваше да узнае неща, за които не би трябвало да знае, когато беше в Защитената гора. Можеше ли да е вярно това, което казват, че Дървото на Огла дава част от силата си на някои от Ушатите? Може би не беше лъжа, че за да го направиш, трябва да се преродиш? А може би просто беше безсрамен лъжец, който всъщност никога не е напускал Съвета на старейшините. Няма друг начин да се обяснят огромните познания на този тип!
Сякаш усещайки нещо, лер Совенар се обърна и, оставяйки побратима си да се чуди защо, отиде при лер Иверо Оге. Той му заговори за кратко за нещо, кимна на нещо, сви рамене на нещо… Викран не го слушаше: В главата му блуждаеха други мисли. Доста странни, трябваше да признае, и сякаш… Чужди? Все още не го беше разбрал. И когато заловените магове бяха изведени през друг портал, той се отдръпна и застана зад Айра, която мълчаливо наблюдаваше процеса.
– Добре ли си? – Попита тихо, за да не разтревожи никого.
– Да. Има ли някой ранен?
– Ла Роже беше довел почти всички тук – в Иандар бяха останали само няколко души, с които трябваше да се справим.
– Те ли са причината да успеят да откраднат Кул толкова лесно?
– Разбира се. Умишлено са отслабили защитните мрежи, за да изглежда като нападение, а после са го приспали и сами са го дали на Алварис. Между другото, именно чрез тях той научи, че Кул изобщо съществува.
– Да – кимна тя замислено. – Това беше лесно. Но защо Иандар?
– Далеч е от Лир – неохотно каза Викран. – Там няма много от нашите хора. Много необитаема територия. Достатъчно места, за да се създаде стабилен портал към Карашех или Снежните планини, без да бъдат забелязани. Изобилие от места за изпробване на магическата мъгла. Има много места за лов. Свободните земи са точно зад ъгъла. Както и да ги наричаш, Свободните земи нямат кралска власт. В много от тях дори не е нужно да бъдат призовавани, достатъчно е да се хвърли монета.
– Ще трябва да се справим с това.
– Веднага щом съм свободен, ще изпратя своите първенци.
-Звеното?
– Тях също. Опитни момчета са. Ще намерят от какво се нуждаят и от какво не.
– А майстор Совенар? – Айра се обърна разтревожено, като наблюдаваше елфа с ъгълчето на окото си. – Дали си помислих, че той подозира нещо?
– Той винаги е такъв – успокои я Викран. – Ще се появи, ще каже неща, които не разбирам, и после пак ще изчезне. Все пак е елф. Всички те са странни.
– Вярваш ли му?
– Той ми спаси живота. И е мой побратим. А елфите ценят кръвните връзки много високо, така че да, вярвам. И на теб бих се доверил, ако се наложи.
– Какво ще се случи с лер ла Роже?
– Не мисля, че процеса ще е дълъг. Има достатъчно доказателства. Остава неясно как Алварис е успял да скрие съществуването си толкова дълго и как е успял да живее толкова години, но ще се справим и с това. Главното е, че не сме изпуснали никого. Лер Оге беше прав в преценката си, че сме изпратени на Иандар по някаква причина. А подписа върху свитъка беше фалшифициран. Никой не мислеше, че Арвиен ще излезе от строя толкова скоро, а и не очаквахме измама от страна на главния маг.
Айра леко се намръщи.
– Ти знаеше ли, че това ще се случи?
– Предположих. Всичко започна толкова странно. Неясна заповед, фалшив подпис, нелепа среща…
– Защо не ми каза?
– Защото – издиша тихо Викран в горната част на главата ѝ. – Първо, не бях сигурен. Второ, не исках да те притеснявам напразно. Трето, оставих ти Кеари. И четвърто, отдавна исках да те запозная с един обещаващ млад човек и му оставих някои инструкции точно за такъв случай. А също и добра защита.
– Кой е този млад човек?
– Помниш ли какво ти казах за пиратите?
Момичето погледна към Вейр, който беше останал извън играта и нямаше по-добра идея от това да седне на тревата и да наблюдава внимателно какво се случва в двора на академията.
Той беше спокоен, този необичаен млад мъж, който отново ѝ се стори познат. Все още пълен с енергия, макар че не толкова отдавна бе изразходвал голяма част от нея. Опитваше се да не привлича вниманието към себе си, но не се криеше умишлено. Изглежда чакаше деня да приключи с нещо определено и от време на време поглеждаше изразително към Викран. Сякаш искаше да го попита нещо, но не смееше да се приближи до него без покана.
Значи именно той беше потопил кораба на Крат и се беше изплъзвал на Викран толкова дълго време? Беше го накарал да обиколи целия свят, за да намери дори слаба следа от него? Айра знаеше от собствен опит, че само силата не е достатъчна, за да направи това. Но да си помисли, че на този свят има някой друг, който се оказва беглец, достоен за неговото внимание…
Изведнъж в съседните храсти се чу слаб шум и бойния маг, възвърнал разсъдъка си, отстъпи назад. Но предпазната мярка се оказа излишна – това беше само Бриер, покрит с пръст, следван от разчорления и недоволен принц на Иандар. Малкият Кул, който днес като по чудо бе успял да пробие защитата на две Шатарски мрежи наведнъж.
– А… Добър ден, учителю – спря се озадачено Бриер, който явно не очакваше да види учителя толкова близо. – Нима всичко вече е приключило?
Викран кимна.
– Да. Трябва и ти да си тръгнеш: Лер Оге не одобрява прекаленото любопитство.
– Добре, лер, както кажете – въздъхна младия мъж, размени бърз поглед с Айра и се отдалечи, оставяйки малкия принц сам със строгия си учител.
Той отдавна беше научил, че е не само безполезно, но и нездравословно да протестира и да го пита каквото и да било. Особено когато той го гледаше толкова изразително и мълчаливо го съветваше да изчезне възможно най-бързо. След време сам щеше да разкаже всичко, но засега…
Бриер, въздъхвайки за пореден път, кратко се поклони и изчезна.
– Здравей, героя – усмихна се Викран при вида на престолонаследника.
– Здравей – подсмръкна Кул. – Какво ти отне толкова време? Едва не умрях, докато ти отварях портала. Ако Айра не беше споделила своя щит…
Айра леко потрепери.
– Помниш ли ме?! – Прошепна тя невярващо, като погледна с надежда в лицето на младия магьосник. Той се усмихна, блесна с кафявите си очи по особен начин и отговори много тихо:
– Как бих могъл да те забравя? Помня всичко. От първия ден, в който се родих. Вярно, отне известно време, но повярвай ми – първият ми спомен беше за теб. И за това какво точно направи за мен, въпреки че не го бях поискал.
Айра отново потръпна, после изведнъж падна на колене и сякаш повярвала на невероятното, прегърна момчето, сякаш беше най-добрия ѝ приятел.
– Благодаря на Всемогъщия! Толкова много се надявах, че всичко ще се получи… Чаках толкова дълго и толкова много се страхувах, че греша… Страхувах се, че ще забравиш всичко и никога няма да си спомниш за мен!
Момчето, възползвайки се от факта, че никой не гледаше в неговата посока, я прегърна зряло за раменете и погали русата ѝ коса, която се беше разпиляла по раменете ѝ.
– Такива неща не се забравят дори и след смъртта. Толкова се радвам да те видя, момичето ми. И още повече се радвам, че все пак успя да ми простиш.
Викран потръпна, разпознавайки мигновено тази интонация, отвори широко очи, опитвайки се да разчете много приличната аура на Земята, в която проблесна нещо неразбираемо. Машинално се заклати към нея, все още не разбирайки кой умел човек я е затворил така, че дори погледа му едва ли би могъл да проникне през първите слоеве на изненадващо сложната защита. Но когато момчето протегна ръка и безстрашно хвана диамантения пръстен, който висеше на врата на Айра, Викран замръзна с дива догадка.
– Все още ли го носиш? – Попита момчето с топла усмивка, без да забелязва зашеметеното му изражение.
Айра присви меко нос.
– Никога няма да се разделя с него. Искаш ли да си го вземеш обратно?
– Защо? Добре дошла си да го носиш. Това е подарък.
Викран въздъхна конвулсивно и забързано се наведе към принца.
– О, боже мой, Мар…?
Момчето бързо се обърна и пъргаво затисна устата му с дланта на ръката си.
– Тихо, Викран. Дишай спокойно и помни, че името ми е Кул. Аз съм единствения син на краля на Иандар. Неговата сила и неговата надежда. Недоразвит маг с доста добра Земя, която скоро ще трябва да се стабилизира отново. Не ми харесва тази работа, но какво мога да направя? За разлика от твоята Ейтале никой няма да ми предложи друг начин.
Викран, задъхан от зловещото предположение, бавно се спусна до щастливо усмихнатата Айра и като се взираше невярващо в поразително познатите очи на момчето, повтори нечленоразделно
– Марсо!
– Аз, моето момче – измърмори Кул, като този път не протестираше срещу очевидното. – Отново тук и отново жив. Смешно е, нали, как изглеждам сега? Малък, сополив и лош? Дарбата е слаба, неразвита, но е доста добра. И моята любима Земя е тук, което е невероятно. Не се учудвай, Вик, защото аз самия още не вярвам в това. Но, както се оказа, Айра е била права: Природата не търпи празнота. Ето защо Сърцето намери доста любопитен отговор на общото ни желание да облекчи мъката на нещастните родители: Тяло без разум… Дух без тяло… Защо да не се опитаме да обединим нещата, които толкова много се нуждаят едно от друго? Така, както аз се опитах да обединя вас? На момчето вече не му пука: Надявам се да се прероди някъде другаде, но аз… Нямаше къде другаде да отида.
Момичето се усмихна слабо.
– Искаше ми се скоро да се върнеш към живота. Помолих Първородното дърво за това. Имах малка надежда, че ще се получи.
– Аз също не вярвах – каза момчето с усмивка. – Сега ще трябва да порасна отново, да отида в академията за втори път, да развия отново дарбата си и да преследвам красиви момичета.
– Разстроен ли си от това?!
– Не, разбира се, че не.
– Не мисля, че ще трябва да се стараеш повече в клас – Викран най-накрая си позволи слаба усмивка. – Марсо… Това е просто невъзможно! Значи паметта ти все още е непокътната?
– Може да се каже, че да. Отне ми известно време обаче, защото спомените на момчето се припокриваха по време на прехода и отначало бях объркан къде са неговите и моите. Но после нещата се подобриха. Аз, за щастие, не бях в тялото на бебе и не бях загубил речевите си умения. И останалото беше лесно. Особено след като вече веднъж бях минал през това, доста бързо се опомних. Изненадах се, разбира се, когато се видях в огледалото. Още по-изненадан бях, когато осъзнах кой съм сега. Много се стараех да вляза в новата си роля и мисля, че успях. Дори краля ме разпозна. А странностите, които можеха да се забележат в двора, лесно можеха да се припишат на неотдавнашното отвличане. Разбира се, все още има някои неща, които ще трябва да запомня, защото има много неща, които не съм проумял съвсем, но ти си прав: Имам шанс да започна отначало. Мислиш ли, че това ще е лесно за един стогодишен призрак?