Епилог
Той се върна в оживената и шумна академия доста след полунощ. Отначало възнамеряваше да наруши едно отдавнашно правило и да зарадва Айра с някоя дреболия като танц или разходка. Дори се усмихна на себе си, когато си представи погледите на учениците си, когато го видят на бала. Но за щастие не се наложи подобна жертва: Айра вече беше напуснала танцовата зала и осветената територия.
Умишлено ѝ беше дал време да поговори с приятелите си и с неочаквано открития си брат. Умишлено бе останал настрана, като искаше да ѝ даде възможност да избира. Искаше тя да се забавлява, защото осъзнаваше, че няма как да се забавлява с Бриeр, Керг или Дакрал в негово присъствие. А Вейр, трябва да се каже, все още се чувстваше доста сковано.
Изглежда, че новината за промяната на статута на боен маг го бе извадила от строя. Затова Викран не ги притесняваше: Искаше Айра да прекара втория си бал така, както трябва – весело, със смях, танци и кавалери, които, за негова странна гордост, доста се въртяха около нея.
Викран, който вървеше през ярко осветения парк, се усмихна слабо: И сега, както преди време, вървеше почти без да вижда пътя. Мислеше за нея. Чуваше гласа ѝ в главата си. Усещаше лекия ѝ аромат с цялото си същество. И постоянно усещаше възбуденото биене на сърцето ѝ. Вярно е, че сега в него нямаше страх. Не се криеше тревожно очакване. Не се вълнуваше от тревога, не криеше твърда решителност, не плискаше копнеж и не изби страшна мисъл за предстоящо бягство.
Тя го чакаше – това беше вярно. И този път чакаше с подтекст на надежда. Чакаше дълго и с вътрешен трепет. Сама. Със същата усмивка, която сега играеше на устните му.
Викран затвори очи, следвайки ориентир в мрака, който само той познаваше. Почти като онази нощ, когато тя бе разбила прозореца му и се бе изстреляла на свобода като горд сокол. Той я чуваше непрекъснато. Беше усетил всеки неин дъх. И сега, като див звяр, той следваше нова следа, без да обръща внимание къде стъпват лапите му, какви гъсталаци проблясват пред очите му, какви лица минават покрай него и какви стени се изпречват на пътя му.
Той дори не се замисли, когато създаде кратък портал. Щракна разсеяно с пръсти и пристъпи през него, като не видя веднага накъде го води нишката, която се очертаваше пред очите му. После вдигна изненадано глава и се загледа в нямо изумление в затворените врати на собствената си кула, след което потръпна и издиша кратко:
– Айра…
И точно тогава най-сетне чу дългоочаквания отговор – на ръба на усещането, на ръба на съзнанието, като лек зов, изпълнен с едва доловимо нетърпение. Ласкаво, нежно, трепетно. Малко смутен, но това го правеше още по-примамлив. Такъв зов, какъвто би трябвало да направи едно влюбено момиче, когато идва да се срещне с любимия си. И в него имаше толкова много топлина, толкова много скрита надежда, че Викран замръзна от недоверие.
„Върви – внезапно посъветва някой отвътре с кикот. Някой мъдър, опитен, дълголетник. – Не е хубаво да караш себе си да чака. И не е хубаво да отлагаш неизбежното с някакви глупости. Ти я обичаш, нали? Искаш да бъдеш близо до нея? Искаш да се сближиш с нея и да я опознаеш докрай, нали? Тогава тръгвай, глупако, докато тя иска същото! Иди и ѝ кажи, че ѝ принадлежиш с цялата си душа! Ти си мъж, нали? Тогава докажи най-сетне чувствата си! И се погрижи тя никога да не съжалява за това! “
Осъзнал, че наистина я е накарал да чака, магьосника отвори вратата с трясък и полетя нагоре по стръмните стълби като черна птица. Чувайки в главата си същия подигравателен глас, който обясняваше подробно грешките му, той свали наметалото от раменете си и пусна ненужната ножница на стола. Накрая разхлаби връзките на внезапно стегнатата яка, като по невнимание докосна дремещата Кеари. На един дъх се втурна през поредица от празни стаи, а после със силно туптящо сърце се приближи до собствената си спалня.
Айра…
Не, беше глупаво… Нелепо… Просто лудост да се страхува от нещо, което просто не можеше и не трябваше да се случи. Но близкото минало така и нямаше време да го пусне на свобода.
Викран, внимателно отблъсквайки видението на изчезващия в мрака сокол, постоя няколко секунди насред празния кабинет, преди да се насили да бутне тежките крилни врати, тайно страхувайки се да не види същата мрачна картина, която бе видял веднъж преди. В същата тъмна и непроницаема нощ…
Спалнята беше празна, както и тогава.
Той погледна пода, спретнатото легло, ниската масичка до прозореца, на която, противно на очакванията му, не се появи никаква бележка. Най-накрая погледна недоверчиво към свещта, която гореше на перваза на прозореца, но не към онова жалко парче, което ритмично повтаряше ударите на умореното му сърце, а към обикновена восъчна свещ, съвсем нова, която наскоро бе заменена от висока и горда съседка. Най-сетне той зърна неясна сянка зад спуснатата завеса и излезе на балкона с неизразимо облекчение.
– Айра!
Тя се обърна бързо и сърцето му неволно се разтуптя.
Всемогъщи Боже… Колко красива беше тя! Изненадващо нежна, беззащитна в разкроената си рокля… Същата, в която я беше видял и тогава. Роклята, която ѝ беше подарил, безумно скъпа, но изпълнена с достойнство и скромен чар, което вероятно беше най-доброто нещо на света за нея. И онзи лилав кичур в разпуснатата ѝ коса. Тънкият корсет, подчертан от тясната плетена презрамка. Отвореното деколте, сякаш създадено за целувки. Подгъвът, който се разкъсваше от вятъра. Гърдите, които се надигат от възбуда. Устни, разтворени в мека усмивка. И очите… Нейните неповторими, сияйни, невероятно ярко блестящи очи, в които се отразяваха всички звезди на този свят.
Тя се усмихна едва когато гласа му внезапно заглъхна, сърцето му заби неравномерно и ръцете му се увиха около кръста ѝ. Тя мълчаливо се притисна към него, прегърна го, сгуши се в него. И въздъхна толкова изразително, скривайки лицето си на гърдите му, че строгия маг изведнъж се размърда и каза нещо съвсем различно от това, което бе възнамерявал:
– Поканена си в Западната гора като почетен гост.
– Какво? – Подскочи от изненада Айра.
– Виоран те покани – Викран отвърна неловко очи. – В личен план. Без никакви условия или ограничения.
– А теб?
– Мен също – въздъхна магьосника, вдишвайки с удоволствие аромата на косата ѝ. – Не като гост, а като пълноправен член на клана Елтария, към който някога принадлежеше баща ми.
– Ти си приет в клана?! – Момичето се отдръпна за миг, гледайки невярващо нагоре.
– Не. Е, да. Само че аз не знаех за това: Оказа се, че Виоран е извършил ритуала веднага след раждането ми. Тайно от старейшините и от останалата част от гората. Елфите – Викран странно потръпна с бузата си – каза един мой приятел, са много благоговейни към кръвните връзки. И Виоран, както се оказа, не прави изключение.
Айра леко се намръщи.
– Тогава защо го повдигна едва сега?
– Защото едва сега намери начин да ми предаде тази истина по начин, който да разбера.
– Какво му пречеше да го направи преди?
– Това е предложение, което се случва веднъж в живота, любов моя. И всеки друг път щях да го отхвърля.
– Защото той те е принудил да излезеш от гората?
Викран поклати глава.
– Немислимо е гората да приеме полукръвен в клана. И никой не би направил изключение за мен. Не и тогава. А ако старейшините бяха принудени да го направят, не мисля, че щях да доживея до зряла възраст. В тази светлина най-доброто, което можеше да се направи, беше да ме изпратят. Но Виоран не можеше да направи това просто така: Съветът вече беше решил, че съм длъжен да изучавам техните изкуства и да приема частично посвещение, когато достигна пълнолетие. Но не в собствения ми клан, а в един от най-слабите, за да могат да запазят благоприличие и да не нарушат обещанията си към баща ми. Ако бях обикновен елф, нямаше да се отнасят с мен с церемония. Но тъй като Елтария стои твърде високо, Виоран нямаше да се съгласи на това. Или по-скоро той още от самото начало се противопостави на волята на Съвета, като извърши съвсем различен ритуал, съчетавайки в мен не два елемента, както обикновено се прави, а всичките четири елемента. Виждаш ли, аз не съм наследил тази черта от родителите си! Не съм се родил с нея. Четирите елемента в дарбата ми са единствено негова идея и единствено негова заслуга! Той е похарчил собствената си дарба за нея! Това беше огромен риск за главата на клана и за един млад старейшина. Именно Виоран инициира обучението ми под предлог за необичайната ми дарба и за това, че тази дарба може да донесе много ползи на гората в бъдеще. А след това успя да ме накара доброволно да се откажа от тази чест преди второто ми посвещение. Разказа ми истини за родителите ми, които не можех да понеса. Умишлено направи така, че да изглежда, че ще напусна доброволно. Погрижи се напускането ми да остане незабелязано възможно най-дълго. В същото време изпрати призив до директора на академията да ме вземе под своя опека и плащаше за образованието ми през всичките години, в които учех, без никой да знае.
– Лер Виоран?!
– Да – кимна магьосника. – Той е бил този, който ми е дал името, тъй като по онова време баща ми нямал нито сили, нито желание да живее.
Айра поклати замислено глава.
– Значи той е спасил живота ти два пъти?
– Три пъти, скъпа. Третият път беше, когато ми помогна, заедно с Лоур, Алварис и Марсо, да поставят умствения блок, който ми пречеше да полудея. И тогава той те видя в спомените ми. Единственият магьосник, който можеше напълно да разбере спомените ми. Благодарение на същите кръвни връзки.
Тя леко се разтрепери.
– Той ме е разпознал.
– Да – съгласи се тихо Викран. – Той не видя нищо прекалено в твоето огледало: Ти успяваше да скриеш най-важното, но Виоран е наоколо от векове. Това му е било достатъчно, за да те разпознае. Не беше трудно да се досети за останалото.
– Какво сега? – Момичето се поколеба, сякаш от студен вятър.
Магът я прегърна по-силно и я целуна по слепоочието.
– Казах ти, че сме поканени на гости. За елфите това означава единствено, че Виоран се е ангажирал да те задържи във владенията си, дори с цената на собствения си живот. Означава, че докато приемаш гостоприемството му, всяко действие срещу теб ще се смята за лична обида. Това означава, че целия клан Елтариа ще застане в твоя защита, където и да се намираш. А аз, като признат племенник на главата на клана (а той ме призна публично преди два месеца), имам право на всички привилегии, произтичащи от рождението ми.
Тя въздъхна тихо.
– Той знае за Сърцето…
– Отчасти – съгласи се Викран. – Или по-скоро той знае за теб. Но все още няма представа за мен.
– Какво те кара да мислиш така?
– Виждал съм спомените му: Совенар ми показа огледалото си. А то му е било дадено от самия Викран преди месец, за да е сигурен, че няма да го счупя веднага.
Айра вдигна поглед изненадано.
– Значи той се е грижил за теб? Бил е до теб, помагал ти е, както може, защитавал те е, без да казва на никого!
– През целия ми живот – слабо се усмихна мага. – Толкова силно, че дори не го усетих. Той го криеше от старейшините, от останалата част от гората, от Алварис, от стражите, от мен… И през всичките тези години ме чакаше да стана достатъчно мъдър, за да го осъзная.
– Аз на негово място щях да го кажа отдавна… Това е толкова естествено, нали?
– Елфите не са хора – прошепна магьосника, прикривайки горящите си очи. – Понякога е трудно да разбереш истинските причини за действията им. Не знам какво щях да направя на негово място. Не знам дали трябваше да чакам толкова дълго. Но видях мислите му и чух гласа му, когато ме взе в прегръдките си вместо опечаления ми баща. Благодарение на огледалото си спомням начина, по който ме погледна тогава. И си спомням как се закле на гроба на майка ми да направи всичко възможно, за да ме запази жив.
Айра изпусна прекъсната въздишка.
– Тогава може би трябва да го посетим. Той ще ни чака, нали?
– Оказа се, че ме е чакал дълго време. През всичките двадесет години, в които бях далеч от дома. И ще чака, колкото е необходимо, защото… Както каза огледалото, аз не съм му чужд.
– Така че ще отидем – каза твърдо момичето и стисна ръката на магьосника. – Веднага щом видя родителите си и им кажа, че съм жива.
– Вдругиден – тихо прошепна Викран. – Вече съм осигурил разрешение за теб и Вейр. Ще имате една седмица, за да се справите с това.
– Каза ли му за тази нощ? – Тя изведнъж се разтревожи.
– Разбира се, че го направих.
– И… Как реагира той?
– Като истински мъж – каза с усмивка бойния маг. – Каза, че не е нужно да се страхува от някакво глупаво посвещение и че ще го направи както трябва.
Айра се усмихна против волята си.
– Той винаги е бил решителен.
– Вейр е достоен син на баща си. Той ще се справи отлично. Между другото, за какво говорихте с Кеола днес? Само на мен ли ми се стори, или тя започва да се страхува малко от теб?
– Извиних се – призна тя. – За това, че я изплаших толкова много. И и обясних защо виарите не трябва да се бият с вампири.
– Много полезно – засмя се тихо мага. – В светлината на факта, че след няколко десетилетия ще имаш верни приятели и в клана, и в глутницата, скоро ще можеш да забравиш за войната.
– Имаш предвид Керг и Дакрал?
– Разбира се. За какво друго бяха изпратени тук? По същата причина, поради която бяха поставени в напълно равностойно положение, а ние имахме трудната задача да ги предпазим от нарушаване на договора. Въпреки това с твоя помощ… Хм… Вярвам, че скоро ще можем спокойно да кажем, че враждата между двете нации е в миналото.
Айра се изкашля неловко.
– Е… Не бях помислила за това.
– Но пък аз се сетих. И трябва да кажа, че подхода ти дава отлични резултати. Къде другаде, ако не в академията, се изковават зачатъците на бъдещите владетели? Да… Исках да те попитам какво реши за предложението на Совенар?
– Както кажеш, така ще направим. Ти го познаваш добре, а аз почти не го познавам.
– Совенар е най-добрия избор, който можеш да направиш – призна честно мага. – Не бих желал нищо друго за теб.
– Ще вземеш ли Вейр при себе си?
– От него ще излезе отличен майстор на бойни изкуства. И се съгласи да започне да тренира с мен през новата година.
– Тогава и аз ще направя същото – сви рамене тя. – При условие че майстор Совенар не ни забрани да се виждаме.
Викран се усмихна тайно.
– Какъв е той, глупак? Само идиот или пълен самоубиец може да застане на пътя на Ейтале, а Совенар не е нито едно от двете. Освен това самия той вече не е застрашен от това, а познанията му за Сърцето само ти придават уважение в очите му.
Айра се усмихна лукаво.
– Няма да ревнуваш?
– Ще ревнувам – каза Викран угрижено. – Но аз винаги ще имам едно неоспоримо предимство пред него.
– Какво е то?
– Обичам те – въздъхна нежно той, а устните му докоснаха руменината на ухото ѝ. – И сърцето ми бие в ръцете ти. И ще остане там толкова дълго, колкото ти пожелаеш.
– Това е добра гледна точка – прошепна Айра, като го погали нежно по бузата. – Толкова е силно, че нямам други възможности. Сърцето ми сега също бие в гърдите ти. Докато ти си жив, ще бъда и аз. Нямам нужда от никой друг. И не искам да се разделяме.
– Няма да си тръгна – обеща Викран. – Не и докато не го кажеш.
– Няма да го направя.
– Дори тази вечер?
Тя се загледа в празните му пожълтели очи, които сега горяха толкова много, а после бавно поклати глава: Не, не искаше той да си тръгне. Особено не тази вечер. Особено в такава красива нощ – топла, приканваща, вълнуваща, просто създадена за магия и взаимно опознаване.
„Тя е твоя – прошепна отново същия непознат съветник в главата на Викран. – С тяло и душа. Никога досега не се беше отваряла пред никого. Никога не се бе доверявала на никого и не бе позволявала да я докосват. Само на теб, глупако… Каквото и да си мислиш или да се страхуваш. Защото тя го каза правилно: Сърцето ѝ не търпи лъжи. И ако тогава те е приела, значи наистина те е обичала. Ако е простила онази измама, значи наистина не смята, че това е било предателство. Тя не те обвинява за нищо. Не изпитва съжаление. А сега просто чака да осъзнаеш, че си се колебал напразно. И да кажеш на глас какво наистина искаш.“
– Завинаги, Викран дер Солен – каза тихо Айра, докато очите му се разширяваха. – Ще остана само с теб. Толкова дълго, колкото ти пожелаеш.
„Добре?! Разбра ли го най-после?! Или трябва да ти кажа какво трябва да правиш точно сега?!“
– Тогава искам да ти задам един въпрос – магьосника със силата на волята си принуди нахалния хлипащ глас да замлъкне, наведе се и се вгледа внимателно в зачервеното и лице. – Елфите нямат сватби, любов моя. Те не искат ръката на някого за брак. Те не празнуват годишнини, не се женят, не почитат чуждите родители и не подаряват цветя на празници. Но аз не съм точно елф. Току-що днес разбрах, че съм приет в техния клан. Почитам вашите закони и уважавам всяко ваше решение. Обичам те, моя Ейтале. Затова не мога да не попитам: Айра, ще… Танцуваш ли с мен?
Тя се усмихна слабо, с готовност се протегна към него, а после се вгледа в свирепо горящите му очи и безмълвно издиша единственото важно нещо:
– Разбира се…
Край