Градът на драконите стиска нокти!
Градът, който е спал под вечните снегове в продължение на два века, се събужда, за да се изправи пред смъртоносна заплаха! Градът, който изглеждаше лесна плячка, разкрива истинските си черти.
И сега залогът е по-висок.
Ученичката на професор Стантън е една крачка по-близо до разгадаването на мистерията на убийствата в Уестърнадан, когато получава плашещо съобщение от Звяра: „Едно, две, три, четири… без пет, идвам да те намеря.“ Звярът е тръгнал на лов и вече не крие целта си. И така, кой е той – Звярът, който не осъзнава чудовищната си природа? Какво ще ни каже гостът, който чука на вратата в тъмната нощ? И вярно ли е, че серийните убийци произлизат от онези, които са истински лоялни на лорд Давернети?
Мис Анабел Вайърти решително продължава своето повече от опасно разследване.
* * *
Мразовита неделна сутрин, камбанен звън, викове на момчета вестникарчета, мирис на прясно изпечени продукти и… разговори, разговори, разговори…
– … появява се в имението на Арнел…
– … добра секретарка на уважаемата лейди Арнел…
– …какъв срам, че се е забъркала със стария професор Стантън, а сега е отстранила лейди Арнел от пътя си!
– О, тази мис Вайърти, тя ще стигне далеч. Ако кметът беше затворил главата на семейството в лудница заради нея!
Това бяха дракониците. Почтените дами, техните придружителки, дъщери, гувернантки, бавачки, икономки и останалите. Наистина съжалих, че освободих мистър Илнър с мистър Уолън на входа на парка, щеше да е по-добре да отида до църквата с карета.
– О, не са мързеливи? – попита риторично мисис Макстън.
– Уви, не. – бях потисната както от случилото се предния ден, така и от всичко, което трябваше да чуя сега.
Вдигна се още един порив на вятъра и чух още една нелицеприятна фраза:
– …и облечена в синьо! Как можеш да използваш такъв евтин трик, за да направиш добро впечатление?!
И в този момент сдържаността на моята винаги сдържана икономка се пречупи.
Обръщайки се рязко, мисис Макстън възкликна гневно:
– А на вас, мис, явно полата ви е зелена!
Всички дракони наоколо онемяха, но мисис Макстън ме хвана за лакътя и ме поведе напред, като ускори значително крачката си.
Едва когато минахме през парка и стигнахме до стъпалата на църквата, не се сдържах да не попитам:
– Когато казваш „зелено“, имаш предвид завист?
– О, не. – мисис Макстън се намръщи – Не е толкова очевидно, когато става дума за дракони, скъпа моя. Зеленото при тези нехора е цветът на загубата на невинност, а изразът „да дариш зелена пола“ буквално означава да лишиш от чест.
– О! – бях истински шокирана – А синьото?
– Синьото тук, както и в столицата, означава желание да направиш добро впечатление. – каза икономката.
Едва сега осъзнах защо всичките ми рокли бяха или сини, или светлосини!
– Е, знаете ли, мисис Макстън! – възмущението ми беше съвсем разбираемо.
– Скъпа мис Вайърти, какво лошо има в това, да искаш да направиш добро впечатление? – мисис Макстън на свой ред беше възмутена.
Наистина!
– А какво добро има в една лъжа? – възмущението ми все още беше голямо – Мисис Макстън, много добре знаете, че последното нещо, което исках да направя, когато дойдох в Уестърнадан, беше да привличам внимание или да правя някакво впечатление на когото и да било! Предпочитах да се изгубя сред скалите и снега, но не…
– По-тихо! – поиска икономката – Разбира се, службата още не е започнала, но да се говори в храма не е добра идея и ти го знаеш.
Е, скандалът трябваше да се отложи за по-подходящо време.
Обичах църковните сгради заради усещането за възвишеност, което носеха в архитектурата си, във всеки детайл от интериора. И отивайки на месата днес, търсех мир и покой. Нищо не лекуваше душата така, както четенето на молитвеник, и нищо не изпълваше сърцето със светлина и благочестие така, както посещението на месата. С мисис Макстън бяхме планирали да седнем на края на стаята, вглъбени в органа и молитвеника, и да почувстваме как напрежението от последните няколко дни се освобождава, заменено от спокойствие и убеденост, че всичко ще бъде наред.
Щом обаче се изкачихме по стъпалата на църквата, ни посрещна много напрегната тишина и ако не друго – абсолютно всички енориаши се обърнаха към входа и ние се оказахме под много по-внимателно наблюдение, отколкото преди малко в градската градина.
Изпитах паническо желание да направя крачка назад, а след това и да напусна храма, защото поведението на всички присъстващи ме плашеше. Но беше твърде късно, вече бяхме влезли и неволно изтръпнахме, когато вратите се хлопнаха зад нас с грохот, а пасторът веднага побърза да ни успокои и възкликна, слизайки към нас от амвона:
– Влезте, влезте, очаквахме ви!
Пренебрегвайки дружелюбния му тон, мисис Макстън, която беше загубила всякакво доверие в този град, дискретно бръкна в ретикула си за ново бурканче с оловния си прах. Но аз, уверена в собствените си сили, знаех, че мога да защитя и двете ни при всякакви обстоятелства, а на всичкото отгоре тук нямаше дракони. Нито един дракон. Драконите си имат своя собствена, различна религия и би било странно да ги открием в човешки храм. Затова стоях неподвижно, преструвайки се, че не намирам за необичайно това, че спътницата ми трескаво проверяваше чантата си за опасни отровни вещества.
– Влезте! – повтори пасторът, отец Ризлин. Той беше видимо развълнуван.
Но ние бяхме не по-малко развълнувани, когато видяхме, че са ни определили места на първия ред вляво от олтара, две места, сякаш наистина бяхме… очаквани.
След като преминахме през целия молитвен дом, мисис Макстън и аз плахо се настанихме на определените ни места. Съседите ни дадоха молитвеници и аз огледах малката, скромна църква, толкова различна от столичните катедрали, че службата се водеше от пастор в бели одежди и служител, който запали свещи и като всички останали на това място хвърляше предпазливи погледи към икономката и мен.
Службата започна. Отправихме молитви към Господ, прочетохме абзаца от Светото писание „За целомъдрието и нравственото поведение“, останахме в мълчание, като почетохме паметта на всички загинали, и отново се помолихме за благоденствието на всички живи. След това пасторът захлопна молитвеника със силно „тряс“ и като опря ръце на амвона, постоя няколко минути с наведена глава, сякаш събираше сили. Пасторът беше възрастен човек, в гъстата му коса преобладаваха сивите коси и тя изглеждаше така, сякаш по кичурите беше замръзнал сняг. Лицето на духовника носеше отпечатъка на вътрешно достойнство и твърдост, устните му бяха стиснати и… стана съвсем очевидно, че точно в този момент суровата действителност ще попречи на святото ни общение с Бога.
Така и стана.
– Паство, дъщери и синове на този ужасен град, позволете ми да ви представя единствения достоен магьосник на Уестърнадан – мис Анабел Вайърти!
При последните думи пасторът вдигна глава, а погледът му беше насочен право към мен. Почувствах се неловко, както и мисис Макстън и тя се приближи, готова да ме прикрие със себе си в случай на най-малка необходимост.
– Повярвайте ми, не е необходимо. – каза отец Ризлин и се усмихна тъжно, забелязвайки маневрата ѝ – Ние не заплашваме девойката, която вие така грижливо пазите, а търсим помощ от един маг, който е отблъснал драконите на този град.
И в храма стана толкова тихо, че ясно се чуваше как вятърът вие в Уестърнадан.
Тишината бе нарушена от мисис Макстън, което бе много необичайно за нея – религиозната жена ме затискаше, когато имах желание да обсъждам каквото и да било по време на службата, тя слушаше проповедта с почти отворена уста, сякаш самият Господ ѝ говореше, и всяко действие на пастора се смяташе за свещенодействие, но… не и този път. Сега, вместо очакваната кротост и покорство, мисис Макстън, намръщена, захлопна с трясък молитвеника си и попита заплашително:
– Да разбирам ли, че ще възложите на едно бедно момиче, прогонено в този проклет град, задължението да налага справедливост?!
Гневът ѝ беше толкова силен, че отец Ризлин беше смаян и нямаше какво да ѝ каже, но… не той имаше нужда от помощ.
– Моето момче.. – явно напълно отчаяна жена се надигна от самия край на първия ред и каза с едва доловим глас: – Момчето ми е изчезнало от два дни. От две нощи не спи в креватчето си, аз стоя будна, седнала безсънна до него, а бедният ми съпруг се мотае нагоре-надолу по пътища и алеи в търсене на сина ни.
И тя се олюля, но някой, който седеше до нея, я задържа.
– Полицията бездейства, – тихо ни съобщи отец Ризлин – имат много по-важни… неща за вършене. – пасторът не сдържа горчивата си усмивка – Ако трябва да се търси момчето, това ще стане след три дни, такова е правилото. Но след три дни може да е твърде късно.
И ме погледна по начин, който даваше да се разбере, че аз наистина съм последната им надежда. Дори мисис Макстън нямаше какво да каже срещу това.
Затворих внимателно молитвеника, подадох го на мълчаливата икономка и ѝ казах:
– Мисис Макстън, вие се прибирате у дома.
– Мис Вайърти! – икономката скочи възмутено – Разбирам, че определено ще поемете делото, и не мога да ви упрекна за това, но по никакъв начин и под никаква форма няма да ви оставя сама, не се надявайте!
– Ще се наложи! – казах съвсем тихо аз.
На свой ред се изправих, обърнах се към паството, скрито от полумрака на горящите свещи, и попитах:
– Ще ми трябва момиче с моето телосложение, с моя ръст и, ако е възможно, с моя цвят на косата.
Едно момиче се приближи от същия десен преден ред и заговори развълнувано:
– Вероятно ще се впиша.
– Е, хайде тогава! – мисис Макстън, макар да разбираше какво се случва, не пожела да скрие раздразнението си.
Момичето се приближи, направи плах и неловък реверанс и се представи като сестрата на изчезналото момче – Тиалей Верг.
„Верг?“ Спомних си, че това изглежда беше името на магазин за готови рокли и шивашки изделия и това се потвърди, когато мисис Верг, бледа като призрак и едва стояща на краката си, се приближи до нас.
– Ще направя всичко възможно да помогна. – казах на майката – Преоблечи се! – казах на сестрата.
Но това не беше краят на нарежданията:
– Мисис Макстън, приберете се вкъщи, прекарайте там поне четвърт час, а после ме чакайте в магазина на мисис Верг.
Суровата родена на север жена стисна устни, но кимна. Междувременно с мис Верг си разменихме палтата, шапките, чантите и аз направих две заклинания.
Първото, „Мутатис“, промени чертите на лицата ни, превръщайки мис Верг в мен, а мен в нея, второто, „Фулгоре перстрингунт“, използвах единствено за застраховка – от къщата ни следваха полицаи, както цивилни, така и униформени, и знаех, че „Мутатис“ така или иначе ще подейства, но „Фулгоре перстрингунт“ щеше да отвлече вниманието от мен и мис Верг, ако се наложи.
– Мис Вайърти, скъпа, моля ви, да се погрижите за себе си! – каза мисис Макстън.
– Ще направя всичко по силите си. – уверих я аз.
И като се обърнах към пастора, попитах:
– Свърши ли вече службата?
Пасторът веднага удари камбаната, паството отвори вратите и побърза да излезе от църквата, а отец Ризлин, бъркайки в одеждите си, попита:
– Мога ли да ви помогна и да ви придружа?
– Това ще събуди подозрение. – разсъждавах аз – Мисис Верг, да тръгваме ли? Мисис Макстън, вие след нас.
И аз, държейки „майка си“ под лакътя, я последвах, бледа и трепереща, към изхода, с цялата си външност, изразяваща увереност, която… просто я нямаше. О, единственото нещо, което знаех, беше, че лесно мога да заблудя драконите. „Фулгоре перстрингунт“ се основаваше на силата на Арнел, така че не очаквах никакви трикове от тази страна, но намирането на изчезнали хора… Аз никога не съм се сблъсквала с подобно нещо преди!
Ние слязохме по стъпалата на църквата и завихме надясно по пътя, водещ към къщите. Пътят беше дълъг, но за мое щастие скръбта на мисис Верг не изискваше разговори, така че… напрегнах сили, за да си припомня целия материал, който бях научила в университета, преди да попадна под опеката на професор Стантън.
Търсеща магия, търсеща магия, търсеща магия, търсеща магия…
Знаех малко за нея, неприемливо малко.
Но в цялата ситуация имаше едно хубаво нещо. Когато спряхме за момент, защото връзките на обувките на мисис Верг се бяха развързали, имах възможност, докато моята условна „майка“ се справяше с неприятностите, да наблюдавам как мисис Макстън и фалшивата аз излизаме от църквата, слизаме по стълбите, каретата ни пристига и двете дами, моята икономка и фалшивата аз, се качват в нея, а после напускат площада, обикаляйки парка. Полицейският ескорт ги последва. Униформените ездачи и всички онези, които бяха в цивилни дрехи. Е, това беше успех и поне можех да не се притеснявам за икономката си.
– Колко ужасно е това! – kаза мисис Верг, която почти плачеше, докато ставаше – Имат полицаи, които да ви ескортират, но нямат полицаи, които да намерят момчето ми.
– Дракони. – казах аз и ѝ помогнах да се изправи, без да се подхлъзне на заледения тротоар.
– Толкова ги мразя всички! – изстена нещастната майка.
– Съгласна съм с вас, абсолютно и изцяло. – признах аз – Но не забравяйте, че драконите имат страхотен слух и макар да мога да заблуждавам зрението, едва ли мога да заблудя слуха.
Жената кимна, оправи топлия шал около раменете си и побърза да продължи мълчаливо, наистина нямахме много време.