* * *
Магазинът за рокли „Верг и Верг“ се намираше в центъра на града, отчасти на централния площад и отчасти на улица „Гарден“, като заемаше ъглова сграда с лице към алея от магазини и магазинчета от всякакъв вид.
Дори в този ранен час уважаваното място беше пълно с клиенти, повечето от които бяха драконици. Напрегнах се, готова да подсиля заклинанието си или да използвам друго, ако се наложи, но нямаше нужда.
– Ще влезем през задния вход. – забързано каза мисис Верг.
Кимнах, страхувайки се да отговоря, драконите наистина имаха отличен слух, но аз не бях променила гласа си, така че разбираемо се опасявах да не бъда разпозната.
Влязохме в магазина отзад, като се качихме направо на втория жилищен етаж по вътрешно стълбище, за да не ни видят клиентките.
Но последното нещо, което очаквах, когато стъпих на стъпалата, беше да стана неволен свидетел на силно емоционален разговор.
– Той ми е орязал издръжката! Той! До непоносим минимум! До позорна нищожност! И това е моят син!
Слухът ми беше далеч от възможностите на драконите, но веднага разпознах гласа, който издаде тази гневна тирада – Белатрикс Стантън-Арнел.
– Като начало, той не е твой син. – меланхоличният глас на лейди Алисент-Арнел, някогашната любовница на професор Стантън, също разпознах и, разкайвам се, спрях на стълбите, подслушвайки по най-нискоморалния начин – И за да завърша, това не беше той.
– Мис Вайърти?! – почти изкрещя Белатрикс Стантън.
– О, скъпа моя, как може да си толкова глупава! – възмути се леля Арнела – Ейдриън е предал всички дела на къщата на мисис МакАвърт, още ли не си го разбрала? Тогава осъзнай го. Отсега нататък нашата икономка взема всички решения, свързани с поддръжката. И това е твоя вина.
– Моя вина? – изпищя лейди Стантън.
– Точно така.. – тонът на лейди Арнел проблесна с раздразнение – изцяло твоя, скъпа моя. Защото именно ти, не успя да докажеш на доведения си син, че си достойна глава на семейството. Казах ти да бъдеш мила с мис Вайърти. Предупредих те. Обясних ти. Но ти не искаше да слушаш. Е, ето какво е заключението. Надявам се, че това е урок за теб. И не изпадай в истерия, само слепите не ни гледат.
– В този магазин няма слепи хора! – изсъска Белатрикс.
– Забеляза ли го най-сетне? – изръмжа лейди Арнел.
Лейди Белатрикс Стентън-Арнел явно преглътна отговора и хладнокръвно напомни:
– Ти щеше да влезеш при шапките, скъпа моя.
– Да, наистина. – тонът на лейди Алисент също стана почти леден.
– Върви, тогава! – практически поиска сестрата на професор Стантън.
Секунда мълчание и казаното съвсем тихо:
– Не ми харесва поведението ти, Белатрикс, а и този трескав блясък в очите ти не ми харесва. Надявам се, че не си замислила нищо… Знаеш ли, майка ми имаше същия блясък в очите, когато превишаваше границите си. Надявам се, че нейната съдба е била пример за теб и няма да направиш същата грешка.
– Разбира се, че не, скъпа, хайде. Ще останеш ли за дълго при шапките?
Отново пауза и почти заплашително:
– Ще те чакам там.
– Скоро ще дойда. – увери я лейди Белатрикс.
Какъв… любопитен разговор!
Можех да слушам и по-нататък, но мисис Верг вече беше стигнала до върха на стълбите и стоеше там, гледайки ме с очакване и надежда.
Потискайки нервна тръпка, се опитах да се съсредоточа върху това, което беше важно.
Търсеща магия…
„Отново слаба оценка, мис Вайърти.“ – гласът на професор Замфри дойде при мен като от миналото.
В крайна сметка преминах. По-късно издържах изпита с блестящ резултат, но сега главното беше да не се проваля на изпита на самия живот, колкото и жалко да звучеше това.
Качих се на горния етаж. Вратите на стаите от двете страни на дългия коридор се отвориха едновременно и от тях надникнаха две еднакви лица със златисти къдрици.
– О, Тиалей, ти вече се върна? – възкликна едното.
– Мамо, Ан и Густав са се сбили в магазина. – каза другата – Мога ли да помогна?
И дори аз потръпнах при свирепия, ужасен писък на една майка:
– НЕ!!!
Откъде идваше такъв страх! Дори ужас?
И би ли реагирала по такъв начин една майка, която е загубила детето си съвсем неочаквано, на молба, която очевидно е била отправяна многократно преди това? Със сигурност не.
– Мисис Върг, не сте ми казали всичко, нали? – попитах, разкопчавайки палтото си.
Бледата жена се облегна изтощено на стената, погледна малките си близнаци и отговори тихо:
– Не, мис Вайърти, не всичко. Това не е първото дете под деветгодишна възраст, което изчезва в този проклет град. Далеч не е първото. Аз… не повярвах на слуховете. Смяташе се, че това се случва само в покрайнините, в бедните квартали, аз… Момичета, в стаите си!
Момичетата веднага затръшнаха вратите, а нещастната майка се облегна на стената, закри лицето си с ръце и горчиво заплака.
О, колко много ми липсваше мисис Макстън в този момент!
– Мисис Верг, може би малко чай? – предложих, опитвайки се да се измъкна от тази неловка ситуация.
Не бях добра в утешаването, а думите на съчувствие… заседнаха в гърлото ми. Това не беше съчувствие, а помощ, ако помощта все още беше възможна. Все пак два дни в мразовит град са много време.
– Да, чай. Съжалявам, напълно забравих правилата на добрите маниери. Вие… – мисис Верг пристъпи напред, запъвайки се – сигурно ви е студено от пътя, вие сте почти като дама, разглезена. Простете ми, аз-аз ще се върна веднага.
А тя се суетеше, разкопчаваше наметалото си, опитваше се да се съвземе, но аз нямах нужда от чай, имах нужда от извинение, което да я разсее от ужасната ѝ скръб.
– Къде е стаята на момчето? – попитах предпазливо.
– На Илиас? Там.. – тя посочи към вратата, до която почти беше загубила разсъдъка си – не е подредена, но…
– Всичко е наред, мисис Верг. – уверих я аз и като свалих палтото си, ѝ го подадох, а тя замръзна, за да може да отвори вратата и да влезе в стаята.
Стаята беше много малка. Малка, с наклонен таван, едно небрежно разхвърляно легло, изоставени вещи и…
– Без обувки. – мисис Верг застана неподвижно в тесния коридор – Виждате ли, те не са изчезнали. Набързо са го опаковали и са се измъкнали от къщата през нощта. Защо? Накъде? Грижех се за него, доколкото можех. Аз… Как мога да живея сега?
Направих внимателна крачка в стаята, без да слушам оплакванията ѝ, спрях и се огледах по-внимателно. Обувките не са евтини, особено в Града на драконите, където студът изисква добри топли обувки, а това е скъпо, затова на децата купуваха по един чифт за цялата зима, понякога, вероятно, за израстването и…
А проблемът беше, че обувките бяха тук.
Бяха точно до стола, грижливо поставени, както в строгите семейства, където майката или гувернантката проверяваше преди лягане дали дрехите на детето и стаята са подредени. Аз живеех по същия начин. Да, обувките ми се почистваха от прислужница, но в спалнята си имах същия стол, сутрешните ми дрехи бяха спретнато сгънати на него, обувките ми – отдолу, една до друга, в съвършена симетрия, а аз трябваше да коленича пред леглото и да казвам молитвите си преди лягане. „Моето малко ангелче“, казваше винаги гувернантката. И аз въздъхвах с облекчение, че ако ме хвалят, това означава, че съм постъпила правилно. Но това съм аз, израснала съм в заможно и почтено семейство и на сутринта винаги имах готови обувки, блузка, рокля и панделки за коса.
Бедните семейства нямаха обувки, но имаха ботуши и… те бяха тук.
– Вие казахте: „Грижех се за него, както можех.“ Какво имахте предвид под това? – попитах, като оглеждах стола предпазливо.
Жената, стиснала палтото на дъщеря си, преглътна трудно и каза с труд:
– Деца са изчезвали и преди, мис Вайърти. Затова с мистър Верг престанахме да изпращаме Илиас да разнася покупките, ние… той… И сложихме звънец на входната врата, вълшебен, скъп, за да може, когато децата излизат от къщата, да го чуваме, ние… Къде може да е отишъл посред нощ, мис Вайърти?
– Никъде! – отговорих тихо и като протегнах ръка към стола, казах отчетливо: – „Куод вера имаго!“
Заклинанието за истинския вид разтърси пепелта, на която веднага обърнах внимание, и като истински видях и обувките, спретнати под стола, и топлото яке, и топлия пуловер, и шапката, и дори шала и ръкавиците. Момчето не беше отишло никъде! Вещите бяха изгорели. Бяха изгорели така, както само драконите могат да горят – майсторски контролираха пламъците, така че нито столът беше изгорял, нито пък имаше сажди по пода.
А мисис Верг се свлече на пода и ме погледна с шокирано изражение към призрачната илюзия на нещата, които се бяха надигнали от пепелта.
Преминах бавно през стаята, стигнах до леглото, намерих върху сивия ленен чаршаф един косъм, тъмен, не като на близначките, а по-скоро със същия нюанс като на по-голямата им сестра, и като го държах, прошепнах:
– „Не ме!“ – Води ме!
А косата потрепна и затрептя със синя светлина, след което излетя от пръстите ми и излезе от стаята, а аз се втурнах след нея, както и мисис Верг, която беше оставила палтото на дъщеря си на пода, без дори да го забележи.
С лекота се спуснах по стълбите, но мисис Верг едва не падна, така че се наложи да спра и да ѝ помогна, а после, държейки се за полата, потеглих на бегом.
Косата, искряща със синьо сияние, летеше, летеше, летеше – прелиташе над посетителите, ролките с плат, щандовете с готови рокли и се втурваше… към щанда за продажби, където падна, изгубила цялото си сияние, директно върху една голяма картонена кутия. В този момент тя беше завързана с алена панделка от едно момиче, което бих могла да нарека огледален образ на дъщерята на мисис Верг, която вече познавах.
– Тиалей, къде, по дяволите, си била? – попита възмутено тя.
После, усмихвайки се покорно на надменната Белатрикс Арнел, тя прошепна набързо:
– Момент, лейди Арнел, сега ще доведа Густав и той ще занесе кутията до каретата ви.
– Побързайте! – изсъска драконицата – Тази вечер си отвратително бавна, Ан, сякаш цяла нощ си била по кръчмите, за да си изкараш зестрата!
Момичето почервеня от възмущение, в очите ѝ блеснаха сълзи, но тя веднага сведе глава, скривайки емоциите си пред благородния посетител.
И аз си спомних за една забележителна дреболия, която мисис Верг беше казала: „А на входа сме сложили звънец, вълшебен, скъп, така че когато децата са извън къщата, да го чуваме. И така се оказва, че ако сега Густав излезе от вратата, звънецът ще звънне, но едва ли някой ще му обърне внимание, защото и Густав е син на мисис Верг, а такива магически маяци се правят с кръв като ориентир. Кръвта на семейството, което е поръчало фара.
И така, малкият Илиас сега не е само в тази кутия за рокли, както показваше заклинанието за търсене. Той е в кутията на някой, който е планирал това престъпление перфектно и е щял да се измъкне ненаказан и неидентифициран!
– Тиалей, отдръпни се! – разтърси ме високият мъж с руса коса, заобиколи ме и вдигна кутията.
Погледнах Белатрикс Арнел и усетих как гневът кипи в мен. Ожесточен, справедлив, неконтролируем гняв! Тя беше извършила престъпление посред бял ден! Пред очите на всички! С хладнокръвие, невероятна наглост и абсолютната убеденост, че ще остане ненаказана!
– Мистър Верг, спрете! – казах, като се взирах в лейди Стентън-Арнел.
Момчето, което ме смяташе за своя сестра, се смая от официалния ми тон, Ан се разтрепери, всички посетители замълчаха и за един кратък миг само тежкото, учестено дишане на мисис Верг надделя над свистенето на ледения вятър извън стените.
– Какви са тези заповеди?! – изсъска ми лейди Белатрикс Арнел с гневен поглед – Мисис Верг, едната ви дъщеря се разхожда по нощните кръчми на града, а другата е извън себе си?!
Можех да понеса обидите, отправени по мой адрес, но не исках тази… Бог да ме прости… гад да нанесе съкрушителен удар върху честта на тези две достойни момичета.
Затова вдигнах ръка и казах:
– „Квод вера имаго“!
В същия миг скромната черна рокля изчезна, заменена от тъмносинята ми, сивите ми обувки – с черни, за да подхождат на кърпата ми, а шапката, която не беше моя, просто беше свалена от косата ми и поставена на плота.
– Вие! – изсъска лейди Белатрикс, изненадана.
– Вие сте напълно права – това съм аз.
И с какво удоволствие щях да възнаградя тази жена със стотици други не толкова приятни заклинания, но докато продължавах да гледам драконицата, попитах младия мъж, шокиран от моята трансформация:
– Мистър Верг, ако сте така любезен да отворите кутията. Но моля, бъдете много внимателен. В края на краищата, според това, което показа заклинанието за търсене, тази кутия съдържа малкия ви брат.
И сега тишината в магазина беше такава, че се чуваше само воят на вятъра и нито звук повече.
Ръцете на лейди Белатрикс се стиснаха силно, така че ръкавиците издадоха жалък скърцащ звук, но тя не спря дотук.
– Как смеете? – драконицата повиши глас – Кутията вече е платена, тя е моя собственост! Както и панделките, които я оплитат! И ако мистър Верг се осмели да наруши неприкосновеността на личната ми собственост с нелепи обвинения, ще бъде обвинен в кражба. И повярвайте ми, няма да се поколебая да се обадя в полицията!
Аз можех да уверя лейди Арнел, че кутията ще бъде отворена, дори ако се наложи да използвам цялата забранена магия, която познавах, но в този момент зад гърба ми се чу треперещият, но решителен глас на мисис Верг:
– Кутията е собственост на магазина, дава се на клиентите като подарък и вие не сте платили нито за нея, нито за панделките, с които е украсена.
В следващия миг в ръката на мис Ан Верг, която стоеше зад щанда, блесна ножица и тя отми сълзите си, като вече не се сдържаше и не се страхуваше от осъждането на арогантния клиент. С няколко движения панделките бяха разкъсани, с голямо внимание Ан махна капака, а после, грабвайки луксозно изгладените, сгънати с пласт папирусова хартия тоалети, ги хвърли направо обратно на щанда, за да изкрещи, притискайки длани към устните си, когато последната рокля напусна кутията.
– О, Боже мой, Илиас! – момичето залитна назад.
Лейди Белатрикс бавно премести поглед от почти бездиханното дете, към определено разярената мен. И ако се беше опитала да направи нещо, каквото и да било, щях да отговоря с огромно удоволствие, давайки воля на целия си гняв. Но драконицата имаше голяма издръжливост.
– Едно нещастно момченце в кутията ми за рокли. Какъв ужасен пропуск от страна на магазина! Може би след такъв… пропуск никога повече няма да препоръчам този магазин на приятелите си!
И като се обърна, тя се канеше да си тръгне, надменно и гордо, като се преструваше, че няма нищо общо с нарушението.
Но не и този път!
– Имах възможност да разгледам стаята на Илиас Верг, лейди Арнел. И пепелта, която намерих там, няма да е трудно да се провери за съвместимост с вашата аура!
Думите ми я накараха да спре на пет крачки от вратата.
– Освен това – продължих аз, все така гръмко – няма да ми е трудно да определя аурата на мага, който е поставил стаза на детето.
Обръщайки се бързо, дамата изсъска само едно нещо:
– Вие нямате право!
– Аз нямам право?! – запитах се, като имах чувството, че ще закрещя още малко – Нямам право на какво? Да искам съдебна експертиза? Повярвайте ми, имам. Имам пълното и безусловно право да го направя като пълноправен гражданин на Империята, като жител на Уестърнадан. Вие, лейди Арнел, изглежда сте забравили, че живеете в правова държава, в която отвличането на деца е престъпление!
И тишината в магазина стана почти звънлива.
Вратата се отвори, впускайки мразовития въздух, моето копие и скъпоценната ми мисис Макстън.
Секунда пауза и нейното патетично подигравателно възклицание:
– О, Боже мой, тази змия е тук!
Във всеки друг момент дамата щеше да отговори на това изказване, но в този момент само аз и моята икономка бяхме способни да говорим. Лейди Белатрикс сякаш си глътна езика, мисис Верг се втурна към кутията, но в последния момент припадна, вдигната от най-големия си син, двете сестри Верг стояха бледи като саван в пълен шок, а аз трябваше само да доразвия:
– Мисис Макстън, вие с мистър Илнър ли пристигнахте?
– Да, скъпа моя! – отвърна икономката – Ще имаме ли нужда от полиция?
– Първо, доктор Еньо. – казах аз, колкото и да ми беше трудно да го кажа, защото да, исках да изкрещя с пълен глас: „Полиция, тук!“ – Момчето се е намирало в стазис повече от два дни. Но ние имаме нужда и от полиция.
– Ще дойдем веднага. – увери ме мисис Макстън.
После отвори вратата на магазина и извика:
– Хей, момчета, нашата мис Вайърти я убиват!
Тогава бях принудена да се отместя от пътя, защото „младежите“ едва не събориха вратата след такова изявление.
И първият човек, който влезе в магазина, беше лорд Гордън, младши следовател, когото вече познавах. Младият дракон пробяга през половината магазин, преди да спре, да замръзне, да погледне назад към „мис Вайърти“ в палтото и шапката си, а после към мен. И той бе проявил голяма проницателност в обръщението си към мен:
– Мис Вайърти?
– И на вас добър ден, лорд Гордън. – казах учтиво, а после попитах: – Имате ли белезници в себе си?
Лицето на лейди Стантън-Арнел стана толкова яростно, че купувачите веднага се опитаха да се направят на възможно най-незабележими.
– Вие няма да посмеете! – изсъска тя към мен с омразен поглед.
– Аз? – попитах отново, като едва сдържах гнева си – Лейди Арнел, мразя ви от все сърце и искрено, откакто многократно се опитахте да отровите моя научен ръководител. Не бих ли посмяла? Аз ли не бих посмяла?! О, повярвайте ми, аз повече от смея! Ще заведа това дело в съда, кълна ви се. И то ще бъде голямо. Лорд Гордън, белезниците!
Младият следовател замръзна, явно не знаеше какво да прави. Е, аз го подтикнах към правилното решение:
– Ще кажете на лорд Давернети, че изпълнявате личната ми молба, в края на краищата аз все още съм негова годеница, нали?
Когато лейди Арнел бе окована с белезници, тя ме погледна. Докато я извеждаха – Белатрикс продължи да ме гледа шокирано. Но… аз чувствах ли се зле? Не! Справедливостта трябва да възтържествува, трябва. Както и законът.
– Ще съжаляваш за това! – заговори една от дракониците в магазина.
Лорд Гордън остана безмълвен, но аз не го направих:
– Вие сте съучастница в престъпление? Мога ли да знам името ви?
Никой не сметна за нужно да ми отговори.
Поглеждайки към мисис Верг, която стискаше картонената кутия с бели пръсти, но не смееше да докосне сина си, непознатата дама добави:
– Подписахте собствената си присъда, като се поддадохте на чара на тази лъжлива жена…
– Достатъчно! – чу се гласът на лорд Давернети откъм вратата.
И дамата замълча.
Всичко се промени с появата на лорд главния следовател: клиентките напуснаха магазина набързо, Густав се отдалечи от кутията, сякаш готов да се изправи на живот и смърт, Ан Верге се опита да измъкне майка си, но мисис Верг не беше в състояние да изпусне от поглед едва намерения си син и буквално го държеше под око.
– Откога е изчезнало детето? – попита Давернети, като се приближи и погледна в кутията, но без да докосва мисис Верг или да ѝ нареди да се отдалечи.
Секретарят на полицейското управление се оказа наблизо и докладва:
– Мистър Верг е подал сигнал за изчезването на сина си преди двадесет и четири часа.
Давернети ме погледна, мълчаливо възмутен, и сведе поглед.
– Надявам се, че се срамуваш от себе си! – казах аз, като едва сдържах гнева си.
Но старши следователят отговори с насмешка:
– Надеждата е единственото малко нещо, което е естествено дадено на една жена.
– Аз съм религиозна! – информирах го хладнокръвно.
С крива усмивка лорд Давернети вдигна шапката си в знак на уважение и каза:
– Както желаете, мис Вайърти. Тогава надеждата е малкото, което Бог ви е дал.
Искаше ми се да отговоря с реплики, но изведнъж осъзнах, че лорд Давернети ме ядосва умишлено. Повече от умишлено.
Огледах се нервно и разбрах, че всички присъстващи – петима униформени полицаи, двама цивилни и част от семейство Верг – с нетърпение долавят всяка наша дума. И… ако на Давернети явно не му пукаше за полицаите, опасявам се, че вниманието на семейство Верг беше умело манипулирано. Явно с намерението да се запази цялата случка в тайна. Но аз нямаше да позволя това да се случи и нямаше да угаждам на Давернети.
– Мисис Макстън – казах аз, като погледнах старши следователя – ще ми трябва адвокат, така че изпратете мистър Илнър да доведе мистър Авенър.
Старши следователят присви бавно и изключително заплашително очи.
Но аз само вдигнах брадичката си по-високо и заговорих:
– Всеки полицай с минимална магическа дарба би разкрил това престъпление почти мигновено! Всеки! Да не говорим за вас, с вашата необикновена способност да реконструирате местопрестъплението. Бихте могли да го направите за по-малко от минута, лорд Давернети! По-малко от минута! Но вие прекарахте часове, часове и часове, за да ми тровите живота, докато тук, в кутията, умираше едно дете!
А лицето на полицая изглеждаше вкаменено. С изключение на това, че очите му светнаха с лош, предупредителен блясък.
– Мис Вайърти – лорд Гордън пристъпи по-близо – по-добре да си тръгнете.
Поглеждайки назад към младшия следовател, аз поклатих глава отрицателно и отговорих тихо:
– Момчето е в стаза повече от два дни. Страхувам се, че доктор Еньо ще има нужда от моята помощ.
На моите думи реагира не лорд Гордън, а лорд Давернети – драконът се обърна мълчаливо и си тръгна. Някъде там, на площада, гръмотевицата се разнесе, последвана от нечий вик: „Дракон! Виж, дракон лети!“
– Приятно пътуване! – изсъсках аз, знаейки отлично кой е този, който е отлетял.
– Не можеш да отлетиш от съвестта си. – каза многозначително мисис Макстън.