ГЛАВА 5
AСA
Опитвайки се да се отърся от Езмита, прекарах остатъка от деня на гости на приятели. Беше малко преди единадесет, когато се върнах на паркинга на хотела. Неш беше поканил няколко души в дома си, поръчахме китайска храна и седнахме на дървени столове „Адирондак“ в задния му двор около метално огнище, пиейки бира като мъже на средна възраст. Беше хубаво.
Райкър и Аурора бяха пристигнали в града миналата седмица, за да се подготвят за събитията този уикенд. Тъй като Райкър сега играеше за „Каубоите“, му беше по-трудно да се връща редовно в Лоутън, но планът му не беше да остане дълго в НФЛ. Само няколко години, а след това искал да се върне и да се установи в Лоутън. Аурора не беше дошла в „Неш“ с Райкър. Никой не водеше приятелка със себе си и аз се зачудих дали това не се дължеше на статута на Неш като свободен, но не попитах.
Вървях през паркинга, когато видях фарове да влизат в „Бърза спирка“ и след това да паркират отзад до къщата. Не ме интересуваше кой е, пък и беше късно. Езмита имаше сестри, които вече можеха да шофират. Повтарях си това, наред с други неща, но вместо да продължа да вървя към входа на хотела, се обърнах и тръгнах през улицата.
Светлините на колата все още светеха, докато пресичах празната улица, и видях, че от шофьорската врата излиза определена жена. Направих по-дълги крачки и тъкмо когато стигнах на няколко метра от колата, чух гласове и разбрах, че шофьорът не е сам.
– Ако ни хванат, няма да могат да ме накажат. Осъзнаваш ли това? Всичко това е за твоя сметка – каза Езмита.
– Бяхме на кино – отвърна другият женски глас.
– Не, аз бях на кино. Не знам какво сте правили вие – каза Езмита.
Тя беше със сестра си, разбрах аз. Не знаех коя е тя. Преди да заговоря, пристъпих под охранителната светлина, за да могат да ме видят ясно.
– Надявам се, че поне е бил добър филм.
Двете глави се завъртяха и ме погледнаха с широко отворени очи. Езмита не изглеждаше уплашена, а само изненадана. Тя щеше да разпознае гласа ми. Сестра ѝ обаче започна да псува на испански, след което попита Езмита дали съм бил там, за да я видя.
– Влез вътре, Тереза – отвърна Езмита на сестра си. – И се опитай да не те хванат – добави тя този път на испански.
Тереза ме проучи внимателно за момент, после се усмихна, сякаш одобряваше, преди да направи това, което и каза сестра и. Преди да влезе вътре, тя извика:
– Трябва да направиш така, че този да остане. Той е много по-добър от предишния. Той е секси стена от тухли! – Каза го на испански.
Езмита извъртя очи и махна с ръка на сестра си, сякаш за да я отблъсне. После върна погледа си към мен. Тези очи не се бяха променили. Начинът, по който можеше да ме погледне, и аз имах чувството, че ме познава.
– Излязъл си късно – каза тя, след като останахме сами.
– Току-що се върнах от Неш. Как мина филмът?
Тя сви рамене.
– Пуканките бяха най-добрата част. Винаги слагат прекалено много масло – отговори тя.
– Не съм ходила на кино от… ами от онова лято – признах.
Тя се усмихна и сви рамене.
– Аз също, до тази вечер. Изглежда, че сестра ми е влюбена в куотърбека. Явно момичетата в този град не могат да стоят настрана от футболистите.
– Трябва да я предупредиш – казах аз.
– О, повярвай ми, опитах се – отвърна Езмита, след което ми се усмихна.
По дяволите, това беше приятно.
Беше и адски объркващо.
– За колко време си тук? – Попитах я, като се нуждаех от някакво приключване или причина да спра да мисля за това, че тя е част от Лоутън.
Тя въздъхна, а раменете ѝ се повдигнаха и паднаха заедно с това действие. Погледът ѝ се върна към къщата ѝ, после отново към мен.
– Не знам – каза тя накрая.
Това не беше от полза. Ни най-малко. Не се нуждаех от изкушението, че Езмита Рамос е в Лоутън. Трябваше да взема решение за бъдещето си. За кариерата ми.
– А ти? Заминаваш ли след този уикенд? – Попита ме тя.
Това беше обикновен въпрос. Надявах се, че ще ми е по-лесно да отговоря на него.
– Все още не знам – отговорих аз.
Тя ми се усмихна, а после се засмя тихо.
– Как е възможно да сме завършили колеж и да сме толкова объркани относно сегашните си ситуации? Не би ли трябвало вече да сме се установили на работа и да знаем какво искаме? – Попита тя.
Кимнах.
– Да, така бихме си помислили – отговорих, без да искам да призная, че имам две предложения за работа и че именно аз стоя на пътя на това установяване. Моята неспособност да взема решение.
– Никога не съм очаквала да се върна тук, знаеш ли? Мислех си, че щом изляза, няма да искам да се връщам, освен за посещения. Но сега, когато съм тук, се чувствам много по-стабилно и комфортно от известно време насам. – каза тя, докато ме гледаше, а очите ѝ бяха пълни с толкова много емоции. Няколко от тях разбрах.
– Мисля, че има една кънтри песен за това – подразних я аз.
Тя отново се засмя.
– Сигурно са няколко – отвърна тя, след което погледна към магазина зад себе си. – Не искам да работя тук. Не е това. Просто не се чувствам толкова изгубена, когато съм близо до семейството си, когато съм в Лоутън. Мисля, че от известно време съм изгубена, а дори не го осъзнавах.
Когато пресякох пътя, за да разговарям с Езмита, този разговор не беше такъв, какъвто очаквах; въпреки това не бях против него. Може би провеждането му щеше да помогне и на двама ни.
– Лоутън винаги ще бъде твоят дом. Семейството ти е тук. Логично е нещата да се случват тук – казах и аз.
Няколко мига тя ме гледаше мълчаливо.
– А ти? Това твоят дом ли е? – И двамата знаехме какво питаше с неизречените думи. Моят живот тук не беше като нейния. Единствените топли спомени, които имах, бяха създадени от една жена, която беше погребана шест фута под земята. Майка ми ми беше дала каквото е могла, докато не е могла повече. Дори тези кратки мигове на щастие сега бяха изчерпани от истината за това, което беше преживяла от жестокостта на баща ми.
– Не знам – отвърнах накрая. Защото имаше моменти, в които това беше домът. Приятелите ми бяха тук, детството ми беше тук, в този град, но дали това беше достатъчно, за да се превърне в дом?
Тя кимна, сякаш разбираше.
– Надявам се един ден да намериш своя дом, Аса Грифит – каза тя тихо, а после ми се усмихна толкова мило, че го усетих в гърдите си. Проклятие. Иска ми се тя все още да не притежаваше тази способност. – Трябва да вляза вътре, преди мама да излезе тук да ме търси – каза тя. – Лека нощ.
Не исках това да свършва. В продължение на пет години тя беше единственото нещо, което оставаше в съзнанието ми. Единственото момиче, което не можех да забравя. Да я видя отново не ми помагаше.
– Лека нощ, Езмита – отвърнах аз и стоях и я гледах, докато не влезе безопасно вътре, преди да се върна в хотела.
Назад към част 5 Напред към част 7