***
Още по-блед, макар че подобно нещо изглеждаше невъзможно, офицерът кимна, поклони се, обърна се и тръгна към вратата. Присъстващите придворни наблюдаваха с ужас всяко негово движение. Някаква достолепна възрастна дама в крещяща златна рокля, която седеше на дивана, заобиколена от също толкова величествени дами, започна тихо да вие.
Негово височество ми намигна весело и ми обясни шепнешком:
– Църковната гвардия е набрала мамини синчета от най-висшите кланове, а тези откачалки дори не могат да държат сабя.
И аз разбрах реакцията на нещастната жена. Е, явно се е предполагало, че подобна служба ще бъде приятна и почетна, а сега се оказва, че горките офицери ще се изправят срещу орди от мъртъвци!
– Това е ужасно! – прошепнах аз.
– А кой е казал, че да служиш на Империята е нещо приятно? – pопита един от черните магове, като извади пакет карти – Тези „офицери“, които играеха с мускулите си, се преструваха на опитни воини, никога не бяха участвали в битка, а сега им се предоставя уникален шанс да научат какво е истинска битка.
Маговете си размениха погледи и усмивки на разбиране, без капка съжаление. Дори и намек за съжаление. Изглеждаха типични черни – без страхове и съмнения, жестоки, арогантни, безкомпромисни, но забелязах как от време на време дясната длан на негово височество се стиска в юмрук, сякаш се опитваше да се насили да не мисли за нещо… вероятно за майка си, за това, което беше чул, за…
Лейди Дияна се появи четвърт час след като войникът си беше тръгнал, бледа като повечето тук, едва сдържаща се. На вратата се показаха няколко придворни дами, които очевидно бяха дошли с принцесата, но се страхуваха дори да влязат. Нейно височество решително прекоси салона и колебливо спря до Негово височество, който, както и останалите магове, напълно игнорираше пристигането на дамата. За няколко мига принцесата се надяваше на някакво внимание, но не дочака, а направи крачка по-близо до съпруга си и каза с треперещ глас
– Теодор, не може да не реагирате на създалата се ситуация.
Хъмкайки, принцът язвително отвърна:
– Ваше височество има рядката способност да изрича реплики, които са напълно далеч от реалността.
По бузите на принцесата се появи руменина и с голямо затруднение Диана продължи:
– Столицата е в опасност, невинни хора умират.
– Наистина? – Негово височество погледна подигравателно своята съпруга и продължи – Можете ли да потвърдите, че сте го видели лично?
Пребледняла, дамата не можа да се сдържи и гневно запита:
– И вие смятате ли, че трябваше лично да се уверя в това?
– Искрено съм убеден, че преди да правите каквито и да било изявления, трябва поне да се уверите в тяхната истинност. – каза поучително принцът.
Шумно издишайки, дамата ядосано каза:
– Но ако аз лично отида да се уверя в истинността на докладите на дворцовата стража, най-малкото ще бъда нахапана от неживите!
Смеейки се тихо, Теодор каза подигравателно:
– Какво искаш да кажеш, скъпа моя, дори мъртвите са много придирчиви по отношение на храната си и не ядат мърша.
А това беше директна обида, която аз като дама не можех да пренебрегна, затова тихо възкликнах:
– Ваше височество!
Теодор, който продължаваше да пренебрегва съпругата си, ме погледна, намръщи се и каза:
– Извинявам се, лейди отон Грейд.
– Не на мен трябва да се извинявате. – отбелязах хладнокръвно аз.
– Извинявам се само на онези, които са достойни за моето уважение! – отвърна ледено принц Теодор.
Лейди Дияна ме погледна с неочаквана благодарност, а после и това беше още по-неочаквано, ми зададе въпрос:
– Лейди отон Грейд, смятате ли, че черните магове и по-специално моят съпруг няма да се намесят в ситуацията?
В тази ситуация можех да дам само честен отговор:
– Доколкото разбирам, негово величество е направил това невъзможно с указа си да раздели армията на външна и вътрешна.
С конвулсивна въздишка принцесата едва чуто каза:
– Императорът се е затворил в покоите си, императрицата не отговаря на въпроси и се е изолирала от другите, негово височество принц Хенри, който по някаква неизвестна причина тази вечер напълно се е лишил от косата си, отказва да напусне пределите на собствената си спалня, докато не му донесат перука, имитираща остриганата коса, в двореца цари паника а столицата е измъчвана от нашествие на неживи. А единственият способен член на императорското семейство напълно игнорира ситуацията!
Бях шокирана от това, което чух, но Теодор, с подигравателна усмивка, предложи:
– Поеми отговорността за организирането на отбраната, скъпа моя, с твоята способност да лъжеш и да се преструваш със сигурност ще успееш да убедиш неживите, че яденето на цивилни е лошо, а блатото, в което се вливат мръсните отпадни води на столицата, е гъсто населен град с маса вкусни жители.
Изчервявайки се от ярост, принцесата възкликна:
– Както винаги съм казвала, вие сте напълно лишен от чест, достойнство, смелост и готовност да поемете отговорност! И изобщо не се интересувате от нещастните хора и хората в неравностойно положение и никога не сте се интересували!
Теодор сложи картите, които държеше пред себе си, обърна глава, погледна подигравателно съпругата си и подигравателно попита:
– Наистина? – той се усмихна – Тогава нека да попитам какво правите вие тук?
Стиснала юмруци и вдигнала брадичка, дамата отговори:
– Опитвам се да ви призова да защитите столицата!
– Скъпа моя, – Теодор поклати укорително глава – вие сама нарекохте това невъзможно, като изтъкнахте, че съм напълно лишен от чест, достойнство, смелост и готовност да поема отговорност. Следователно появата ви тук и виковете ви „Спасете столицата“ са напълно лишени от логика. Не смея да ви задържам повече.
И негово височество се върна към играта на карти с вид на човек, погълнат от процеса, оставяйки съпругата си напълно съкрушена от думите му и изплашена от развиващата се ситуация.
С безпомощен поглед към вратата и онези, които чакаха принцесата да се върне, Дияна отиде до моето канапе и се спусна до мен. Принцесата вече не поглеждаше към онези, които я чакаха и не можех да я виня за това – винаги е трудно да разбереш, че не си оправдал очакванията.
Известно време седяхме в мълчание, после нейно височество заговори:
– Майка Йоланта ми предаде писмо, в което ме информира както за отвличането ти, така и за факта, че църквата не е в състояние да спре нашествието на неживите.
Фактът, че магьосниците подслушват разговора ни, беше известен на мен а несъмнено и на принцесата.
– Страхувам се, че ваше височество е била подведена, аз не бях отвлечена, а спасена. – казах тихо.
Диана ме погледна, после, изправяйки гърба си и свивайки рамене, доколкото е възможно, попита:
– Вие смятате това за спасяване?
– Абсолютно.
Обръщайки се към мен, нейно височество изведнъж се усмихна горчиво и каза язвително:
– Погледнете ме, лейди отон Грейд, и ми кажете наистина ли смятате, че можете да очаквате нещо добро от черните магьосници! – в думите ѝ ясно се усещаше болката и тежестта на грешките от този несполучлив брак.
Но би било погрешно да не го отбележим:
– След целия океан от лъжи и преструвки, в който бях потопена, една добродетел на черните магове е неоспорима: честността.
Усмихвайки се тъжно, нейно височество каза тихо:
– Понякога лъжата е много по-желана от истината, лейди отон Грейд.
– Няма да споря, ваше височество. – казах тихо и добавих – И все пак искреността ми е по-симпатична. По-малко разочарование и болка.
Принцесата ме погледна за няколко мига, после каза уморено:
– Вие сте много млада, лейди отон Грейд, а на вашата възраст е присъщо да разделяте света на черно и бяло и да игнорирате всички нюанси на сивото, откъдето идва и неоправданото възхищение от черните магове.
Това прозвуча като упрек, но тъй като не исках да се състезавам в остроумието, само отвърнах искрено:
– Нямам абсолютно нищо, в което да упрекна лорд Грейд, нещо повече, в светлината на информацията, която чух наскоро, съм принудена да осъзная, че през повечето време той е бил съвсем прав, докато човекът, на когото съм се доверявала, не само се е възползвал от мен, но и е лъгал и заплашвал доста жестоко.
Нейно височество сви леко очи, след което тихо отбеляза:
– Вие се заблуждавате, Ариела.
– По какъв начин, мога ли да попитам?
Принцесата замълча за няколко мига, после прошепна слабо:
– Вие нямате бъдеще с лорд Грейд.
Изказването беше изключително неприятно, както и продължението му:
– Родът Грейд е прокълнат. Да, той несъмнено е благороден, титулуван и разполага с прекрасно състояние, но откакто черните магове превзеха мините, посветени на Пресветата в памет на делото на старейшината Истарк, целият клан е прокълнат.
На устните ми се появи усмивка напълно против волята ми.
– Нима не знаете за това? – изуми се Нейно височество.
– Напротив, знам много повече от вас.
Лейди Даяна ме погледна със съмнение и попита:
– И това е нещо коренно различно от истината, която е общоизвестна?
– Съвсем правилно.
– И вие вярвате в това?
– Видях неоспоримите доказателства. Имено доказателства, а не необосновани твърдения, подправени с легенди за свещени дела.
– Говориш с убеденост. – трябваше да признае принцесата.
Аз замълчах по въпроса и като снижих гласа си до едва чуваем шепот, попитах тихо:
– Ваше височество, замисляли ли сте се какво би се случило с вас в случай на смърт на негово височество?
Принцесата не отговори веднага, а отговорът ѝ, както и въпросът ми, беше чут само от нас двете:
– Ще бъда свободна, лейди отон Грейд. Вече няма да бъда обиждана и унижавана публично, аз…
Дияна се спря на половин дума и затаи дъх, овладявайки емоциите си. Неволно погледнах към негово височество, който беше чул казаното от нея. Сигурна съм, че го е чул, иначе как да си обясня чашата с вино и дясната му ръка, свита в юмрук. Теодор, сякаш усетил погледа ми, остави чашата си настрана, после се върна към картите, изражението му бе невъзмутимо.
След миг мълчание аз тихо отбелязах:
– Майка Йоланта неведнъж е казвала, че истинската дама прилича на Пресветата само по едно – тя умее да прощава.
– Прошката трябва да се заслужи! – отвърна раздразнено принцесата, а после, като стисна юмруци и погледна гънките на роклята си, добави – Говоря с теб, Ариела, и виждам себе си преди няколко години. Същата наивност, отдаденост на идеалите и превъзпитанието. Съжалявам, че ще те разочаровам, ти си мило дете, което помня като ученичка в първи курс на лицея, когато тичаше със смешни панделки, но трябва да те предупредя, че те очаква суров живот, изпълнен с разочарования, болка, безсилни думи и омраза. И повярвай ми, ще настръхваш, когато чуеш стъпките на Грейд! И…
Не чух повече думи, докато се взирах в лорда, който се появи в отворената врата. Негова светлост все още беше облечен в черно, а черната му обеца сякаш предизвикваше мълчаливото общество, докато погледът му беше изненадващо тъмносин. И Дезмънд се усмихна. Към мен.
И пренебрегвайки всички присъстващи, черните магове, които бяха спрели да играят, и принцесата, която седеше до мен, херцогът премина през дневната, наведе се, взе дланите ми, целуна нежно и двете и попита тихо:
– Как си, ангел мой?
– Чаках те с нетърпение! – без да откъсвам поглед от очите му, едва чуто отговорих на съпруга си.
– Бързах, колкото можех. – искрено каза Дезмънд.
Усмихнах се благодарно в отговор, чувствайки се с херцога напълно защитена от придворните и от света.
– Хайде – помогна ми негова светлост да се изправя – уморена си и трябва да си починеш.
Обърнах се към нейно височество, поклоних се в реверанс и казах:
– Моля да ме извините.
Въпреки съвършеното си възпитание и правилата на етикета, които беше научила в лицея, принцесата остана безмълвна и шокирано погледна от мен към негово височество. Херцогът само леко наведе глава, по-скоро в знак на придържане към изискванията на придворния етикет, отколкото като демонстрация на уважение, след което подхвърли на негово височество:
– В столицата цари паника. Наистина е жалко, че нямаме право да се намесим.
Теодор кимна, после зададе въпрос:
– Ще има ли време за мен?
Негова светлост поклати отрицателно глава.
– Ясно! – усмихна се принцът – Лека нощ, лейди отон Грейд.
Поклоних се, после повлечена от херцога го последвах навън и не мога да кажа, че видях нещо или някого, освен него. Всичко сякаш плуваше – няколко галерии, няколко стълбища, украсени в червени и златни цветове, здрави лакеи в черни ливреи, чиито строги лица определено привлякоха погледа ми.
– Крилото на негово височество, слугите, подбрани лично от Тео. – обясни херцогът – Съответно тази зона е достъпна само за малцина.
Забелязах черна обеца на един от лакеите и това имаше смисъл.
Единственото нещо, което не разбрах, беше, че следващата врата се отвори, когато се приближихме и именно в тази стая негова светлост ме въведе.
Още щом се огледах, се почувствах като у дома си. Строго обзавеждане, минимални мебели, никакви декорации, сини и бежови цветове и незаличимото влияние на военна казарма.
– Това са вашите покои. – казах уверено.
Вратите се затвориха, после се чу щракване на затваряща се ключалка, а лорд отон Грейд ме заобиколи и спря, като ме погледна от височината си с усмивка, след което каза тихо:
– Нашите.
Смущението оцвети бузите ми с руменина и като сведех поглед, не можех да измисля какво да кажа. Дезмънд продължи:
– И ако желаете да направите промени в интериора, нямам нищо против.
С объркан поглед наоколо попитах с тих глас:
– Ще прекараме ли много време в двореца?
– Не, – успокои ме негова светлост – утре до обяд ще се върнем в родовия замък Грейд, а оттам към южните морета, където ни очаква армадата.
Усмихвайки се, кимнах, без да намирам за необходимо да крия радостта си от предстоящите планове.
Лорд отон Грейд ме погледа известно време, после попита:
– Плаши ли ви перспективата отново да делите каюта с мен?
Може би трябваше да кажа, че за висшето общество е неприемливо съпрузите да са в една спалня, че такова нещо не бива да се случва и че е осъдително, но… Погледнах херцога, който чакаше отговор, усмихнах се смирено и отговорих
– Ако желаете, нямам нищо против.
Дезмънд вдигна вежда, като ме изгледа внимателно и се канеше да зададе въпрос, когато добавих:
– Но що се отнася до престоя в замъка Грейд, настоявам за собствени покои, а това не подлежи на обсъждане.
Черната вежда бавно се върна на мястото си, поддържайки леко извито състояние, негова светлост се усмихна и попита:
– Ами ако аз съм против?
Като го погледнах укорително, възкликнах:
– Дезмънд, това е неприлично!
Хвърляйки глава назад, херцогът се засмя гръмко и с нескрито облекчение, но дори не можах да се възмутя, тъй като негова светлост ме вдигна на ръце, притисна ме към себе си, завъртя се, а след това, отново притискайки ме, конвулсивно издиша и прошепна:
– Моят благовъзпитан ангел, започнах да се тревожа от внезапната ти податливост.
Без да ме пуска, лорд отон Грейд ме отнесе в съседната стая, като ритна вратата с крак. Свих се назад, уплашена от внезапния му импулс, за да разбера, че се намираме в спалня. Но без да забелязва емоциите ми, херцогът ме отнесе до непостланото легло, сложи ме на възглавниците, легна до мен на своята страна, подпирайки главата си на ръката, и след това, все още игнорирайки пламналите бузи на съпругата си, практически ме командваше:
– Разкажи ми. Всичко с подробности. Вечерята ще бъде сервирана до един час, а дотогава искам да знам всичко, което ти се е случило, откакто си напуснала замъка, Ариела.