***
– Каутус! – Сигурно изрекох това заклинание за стотен път тази нощ.
Арнел седеше с кръстосани крака на скалата, подпрял лакти на коленете си, и гледаше капката живак с откровена омраза.
– Каелум! – Заповедта за намаляване на нивото на излъчваната магия.
– Мис Вайърти, бихте ли могли да спрете да разбърквате проклетия чай с проклетата си лъжица?! – Определено губеше нервите си Арнел.
– Не – отвърнах невъзмутимо. – Виждате ли, лорд Арнел, след като ме целунахте, чаят е единствената храна, която стомахът ми може да поеме. Освен това това е моето малко, изискано отмъщение за прекомерното ви любопитство и намеса в спомените ми. Не сте си мислили, че ще го оставя да си отиде, нали? Съсредоточете се върху живака, лорд Арнел.
Драконът ми хвърли изпепеляващ поглед и отново се загледа в живачния индикатор. Между другото, бяхме постигнали напредък, така че сега два от трите измервателни уреда показваха дванайсет вместо сто седемдесет и два, и това само по себе си беше победа, но живакът за Арнел беше провал – материалът беше твърде чувствителен към драконовата магия.
– Както би казал професор Стантън, „отпусни се и осъзнай, че целият ти живот зависи от това“ – казах меланхолично.
– Мислите ли, че това ще помогне? Какъв е смисълът на тази фраза, все пак? – Лорд Арнел се пообърка.
– Нямам представа – казах безгрижно – но професорът я повтаряше доста често, особено когато наистина ставаше дума за живота на субектите.
Драконът ме погледна мрачно. Усмихнах се мило в отговор и му напомних:
– Живакът, лорд Арнел.
Той неохотно върна погледа си към устройството. Изпих чая с искрено удоволствие; уви, не бях излъгала лорда, така че сладкият чай беше единственото нещо, което не предизвикваше спазми в измъчения ми от драконова магия стомах.
– Дълбоко вдишване, бавно издишване, общо взето можеш да си представиш, че това не е живак, а капка вода, замръзнала във въздуха.
– И също така мога да си представя, че това си ти – изсумтя драконът – очарователно момиче, което е било от неприлично много време във вертикално положение.
Погледнах го възмутено, основателно засегната от двусмислието на фразата, но… живачната капка, която упорито демонстрираше непостижимото, изведнъж се разтрепери и…
– И аз ви вдигам на ръце – продължи Арнел, без да откъсва поглед от измервателя – и бавно ви спускам на леглото, много бавно, наслаждавайки се на очакването да притежавам тялото ви, на много дълго обладаване…
Аз бих казала всичко, което мисля по този повод, но живакът бавно се спусна до нивото на „дванайсет“ и замръзна там. Погледнах към Арнел. Драконът седеше с най-гнусна победоносна усмивка на лицето и определено се гордееше с постигнатия напредък.
– Да, не е лошо – трябваше да призная.
– Смятате ли? – Очите на дракона мигновено се преместиха върху мен.
И в този поглед имаше нещо, което ме възмущаваше до краен предел, и да, явно включваше бавното ми спускане на леглото.
И… това беше последната капка.
– Какво пък, вие си го изпросихте сам. – Поставих чашата с чай обратно на стола, изправих се, въздъхнах, погледнах в тъмните очи на лорд Арнел, разперих ръце и казах: – Уиоларе ет франгере морсу!
Хриптенето и проклятията през стиснати зъби дойдоха при мен, когато отново взех чая си и се запътих нагоре по стълбите с триумфален вид.
– Между другото, оттук нататък ви забранявам да се доближавате до мен или до къщата ми – казах и спрях до изхода на мазето. – Направих всичко, което можех за вас, а вие можете да сложите някой друг в леглото. Всичко най-добро и на вас, лорд Арнел.
***
Следващите три дни бяха блажено спокойни. Прекарвах времето си като романтична героиня от любовно-лиричен роман в проза, седнала на перваза на прозореца с одеяло, чай и книги. Книгите, за мое искрено съжаление, трудно можеха да бъдат отнесени към споменатия жанр, защото аз… четях за публични домове. Да, не е най-приличното четиво, но излагането на тази тема изглеждаше като нещо много необходимо за мен точно сега. И затова мистър Илнър ми я донесе от библиотеката, книги, които беше взел от свое име и които едва ли биха били предоставени на жена, някои от които получих чрез младшия следовател Гордън, като изпратих писмо до лейди Арнел, и така напълно се потопих в разврата.
Развратът беше, честно казано, впечатляващ.
Докато в порядъчното общество момичето се появява на бял свят на шестнадесет или седемнадесет години, а бракът не се сключва преди осемнадесет, в живота на нещастниците от толерантните къщи срещата с възрастната част от връзката се случваше много по-рано. Те всъщност бяха продавани на търг на дванадесет или тринадесет години. Онези, които не били придобити като постоянни наложници, плащали на собствениците на публичните домове с невинност, която се ценяла над всичко друго, и след това работели, като получавали само двадесет процента от прекия доход от клиентите. Момичетата от публичните домове продавали и децата си. Те просто нямали друг избор – или отглеждали и продавали, или новороденото било изхвърляно в канавката.
Всички тези подробности изплуваха като щрихи от основната картина, едни дискретни като линия, начертана с графит на молив, когато информацията беше записана от думите на свидетелите, едни като мазни петна от черна маслена боя, когато се появиха тъжните признания на онези, които не се примириха с насилието и вдигнаха ръка срещу изнасилвача, собственика на публичния дом, трафикантите на деца. Вдигане на ръка и изваждане на оръжието за убийство… Да, това беше някаква ужасна безкрайна война, в която на всеки сто безропотни жертви имаше поне една, която не беше готова да приеме чудовищната съдба.
Аз търсех именно такава.
Някой, който е станал жертва може би още при раждането си, а може би е бил лишен от дете. Ръждив дракон, момиче, което искаше да си отмъсти. Отмъщение, в това не се съмнявах, защото ако целта и беше да убие, нямаше да използва Гехеннам.
– Как сте, скъпа моя? – Мисис Макстън влезе с нова чаша чай за мен.
Откъснах се от друга изповед „жесток, безпринципен, загубил своята човечност убиец.“, аз погледнах икономката и тихо си признах:
– Колкото повече научавам за всичко това, толкова по-малко искам да знам.
– Тогава може би трябва да спрете, мис Вайърти? – Попита мисис Макстън, настанявайки се удобно на стола до мен.
– Може би – съгласих се аз. Взех чаша чай, погледнах през прозореца, където отново бушуваше снежна буря, и добавих тихо: – Но някъде там има едно момиче, много силен ръждив дракон, което е било продадено при раждането си, вероятно дадено в публичен дом, брутално изнасилено, а после… после се е върнало и ще си отмъсти, но… ако мога да я виня за това, то е само отчасти.
– Не знам как да ви утеша, скъпа моя – призна мисис Макстън.
– О, мисис Макстън, след като прочетох всичко това – посочих купчината папки и писма – ясно осъзнавам, че съм последният човек, който може да бъде утешаван по принцип.
И ние мълчахме известно време, аз гледах замечтано през прозореца, а икономката ме гледаше тревожно.
Няколко секунди не знаех как да говоря за това, което изискваше обсъждане, и накрая казах:
– Мисис Макстън, ако по някакъв неизвестен начин херцог Карио Енсан се озове на прага ни, поднесете ми чай от върбинка.
Икономката пребледня, но като понесе удара с достойнство, само попита:
– Мис Вайърти, смятате ли, че… това е неизбежно?
Прегърнах чашата със студените си длани, погледнах в снежната нощ и тихо отговорих:
– Предполагам, че е очаквано.
Отново мълчахме, след което мисис Макстън изведнъж каза:
– Мис Вайърти, тези дни няколко пъти видяхме лорд Арнел да се качва до портата на къщата ни, а после… да се връща, биейки коня си.
Усмихнах се.
– Имате твърде многозначителна усмивка – каза мисис Макстън.
– За нея има основание – усмихнах се малко по-широко.
Мисис Макстън ме погледа с очакване известно време, но без да чака подробности, каза:
– Надявам се, че той изпитва цялата гама от чувства и усещания, с които ви е удостоил.
– О, не съм толкова жестока, мисис Макстън. – Погледнах я, усмихнах се и добавих: – Но почти.
Почукването на вратата дойде неочаквано и нямах представа кой би могъл да се осмели да дойде в толкова късен час, така че двете с мисис Макстън погледнахме към мистър Уолън с еднакъв интерес.
– Мистър Толок, архиварят в кметството на Уестърнадан, настоява незабавно да се срещне лично с вас, но в същото време… той се държи изключително странно, мис Вайърти.
– Пиян ли е? – Разтревожи се мисис Макстън.
– По-скоро уплашен – отвърна управителя.
И двамата ме погледнаха.
Вдигнах полите си, спуснах се от перваза на прозореца и попитах:
– Нека мистър Онър сервира чая.
Да, беше малко странно и едва ли в традициите на гостоприемството, но един бивш пират си е сила, а и не знаехме с какво е дошъл мистър Толок.