Глава 2
КАСИДИ
Деймън ме поведе към основната част на клуба с ръка на гърба ми, а аз притиснах Емили до себе си. Една руса жена влезе в клуба заедно с президента на клуба, Купър, и се смееше на нещо, което той каза.
– Пени – обади се грубо Деймън. Тя го погледна, очите ѝ се преместиха към мен за момент, преди да погледне обратно към Деймън.
– Ти и Купър все още ли имате едно от детските креватчета? – Попита я той.
Тя кимна.
– Някъде в склада, да. Ще трябва да отидеш да го намериш – предупреди го тя. Купър изхърка при това и тя го бутна с лакът.
– Готино. – Деймън нежно ме побутна към Пени с ръка на малкия ми гръб. Аз нервно се придвижих напред. – Пени, това е Касиди. Тя ще остане при мен за известно време. Имаш ли нещо против да ѝ правиш компания и да я настаниш тук, докато аз завлека съпруга ти да ми помогне да намеря това проклето креватче?
Пени се засмя на намръщената физиономия на Купър.
– Да. – Тя ми се усмихна и нещо в усмивката ѝ успокои нервите ми. – Хайде. Сигурна съм, че Скайлър има на горния етаж, в която твоето малко може да спи – увери ме тя.
– Братче, няма да ровя из склада – изръмжа Купър на Деймън, когато Деймън се приближи към него.
Деймън сви рамене.
– Мислиш си, че не, но да. Хайде, През. – Деймън погледна към Пени. – Имаш ли случайно някакви момичешки дрешки, които да пасват на Емили?
– Много – каза му Пени, без да се смущава от въпросите му, нито пък изглеждаше объркана. – Вземи каквото ти трябва за бебето, Деймън. Харесва ми да купувам нови неща.
Той повдигна вежди към нея.
– Бременна ли си? – Попита я той.
Пени се засмя и поклати глава, но намигна на съпруга си, който само се усмихна и се поклати на петите си.
– Все още не.
Деймън и Купър излязоха от клуба. Пени ми се усмихна.
– Знам, че е нервно да си тук, но повярвай ми, ти си в добри ръце, особено с Деймън. – Тя ме поведе към една маса. – Седни тук. Изглеждаш така, сякаш не си яла от цяла вечност. Ще ти донеса нещо за ядене, а Скайлар може би дори има някакво адаптирано мляко тук, която можеш да използваш.
– Всъщност аз кърмя – казах аз, а руменината потъмни бузите ми. Това, че бях затворена в малка стая, не ми даваше лукса да си купя адаптирано мляко. Джеферсън се беше погрижил да ме храни точно толкова, колкото е необходимо, за да изхраня бебето си. Осигурен беше дори необходимият минимум от памперси.
Пени сви рамене.
– Е, когато огладнее, кажи ми и ще те заведа отзад, за да можеш да я нахраниш насаме. Деймън има стая тук, в клуба, и можеш да я използваш.
– Благодаря ти – казах тихо. Уединението щеше да е благословия. Не познавах уединението от деня, в който се случи пожарът.
Пени ме дари с мека усмивка, сякаш разбираше през какво преминавам. После се завъртя на пета и изчезна през вратата зад бара.
Емили избра този момент, за да се събуди, а силният ѝ, пронизителен вик се разнесе във въздуха и почти спука тъпанчето на ухото ми. Помръкнах и бързо се изправих, като я подкарах из стаята.
– Шшш – успокоих я, като нежно я потупах по гърба. Пени излезе иззад бара. Погледнах към нея, леко паникьосана. Не исках да вбеся никого, който може да е тук, като позволя на Емили да продължи да плаче. – Трябва да я нахраня.
Пени ми махна с ръка към задния коридор. Бързо я последвах в една стая, в която имаше само най-необходимото. Единствените признаци, че е обитавана, бяха дрехите в коша за пране, ботушите до вратата и миризмата на Деймън, която, честно казано, не се беше променила от последния път, когато го бях видяла.
– Можеш да я кърмиш тук – каза ми Пени над звука от плача на Емили. – Просто излез навън, когато приключиш.
Тя бързо излезе от стаята, за да ми осигури лично пространство. Сложих Емили на матрака и бързо издърпах ризата си през главата и свалих сутиена си. Тя млъкна веднага щом се закрепи, а аз въздъхнах с облекчение, благодарна, че не съм успяла да вбеся никого.
Там, където се бях скрила, когато Джеферсън ме беше отвлякъл, на Емили не ѝ беше позволено да плаче, а беше ад, ако я чуеха.
– Тук сме в безопасност, момиченце – прошепнах аз, опитвайки се да успокоя себе си, както и нея. – Всичко ще бъде наред.
***
Деймън влезе в стаята точно когато приключвах с преобличането на Емили. Пени беше достатъчно любезна да ми донесе чантата с пелени – единствената чанта, с която бях успяла да избягам.
Бях останала сама, когато нещо се случи навън, а вратата ми беше останала отключена. Беше чист късмет, че успях да се измъкна оттам жива. Бях тръгнала през гората, докато не намерих път, а оттам бях стигнала на автостоп чак дотук.
– Всичко наред ли е? – Попита ме Деймън.
Кимнах. Емили се захили и запляска с ръце, а сините ѝ очи потърсиха Деймън. Тя изпищя, когато очите ѝ попаднаха върху него.
Шокирайки ме адски много, тъй като това беше толкова необичайно за мъжа, когото винаги бях познавала, устните на Деймън се наклониха най-малкото и той вдигна Емили, веднага щом закопчах последното копче на суитчъра ѝ.
– Здравей, принцесо – прошепна той. Сърцето ми се сви в гърдите от красивия образ, който направиха, и ме обзе гняв към Джеферсън за това, че ги държа разделени. Разбира се, бях ядосана и разстроена още от първия ден, в който бях откъсната от Деймън, но той никога не беше заслужавал да не познава детето си.
Емили хвана ръба на разреза му, издавайки грухтящ звук. Той погледна към мен.
– Пени има обяд за теб. След като се нахраниш, ще те заведа вкъщи.
– При теб? – Изпищях. – Предполагах, че ще остана тук. – Не бях сигурна как се чувствам, когато напускам клуба. Дали в неговата къща ще бъдем в безопасност? Дали Емили щеше да е в безопасност?
Деймън поклати глава.
– Не. – Той отвори вратата и ми направи жест да изляза пред него. – И докато живееш при мен, ти и Емили ще живеете в моята стая с мен. Единственото време, в което вие двете ще бъдете сами, е тук, където можем да заключим портите на клуба и имате защита.
Гърлото ми се сви, а ръцете ми станаха лепкави.
– Това звучи ужасно много като затвор – казах тихо, а тревогата ми се засили само при този звук.
– Хей – дишай – нежно нареди Деймън, като ме хвана за ръката, принуждавайки ме да спра. Той наклони главата си надолу, приковавайки очите ни един към друг. – Никога няма да те нараня и никога няма да те хвана в капан, Ем – Касиди – поправи се той. – Може и да е минало известно време, но аз все още съм същият.
Очите ми пробягаха по лицето му, попивайки чертите му.
– Това звучи едновременно еднакво привлекателно и ужасяващо – признах накрая.
Той се засмя – звук, който беше толкова рядък, колкото и богат. Направи вътрешностите ми топли и пухкави, точно както правеше преди. Той се протегна нагоре и погали врата ми, докосването му беше топло и силно, но някак успокояващо.
– Винаги помни кой съм бил с теб, скъпа – каза ми той. Изправи се отново в пълния си ръст и пусна ръката си, слагайки Емили по-високо на бедрото си. – А сега иди да ядеш, за да можем да продължим – каза ми той.
Да; въпреки времето, той си беше все същият Деймън. Командващ, властен и малко груб.
Само че сега той беше баща. Погледнах през рамо към него, докато той се усмихваше на Емили, когато тя пляскаше с ръце по бузите му.
Адски секси баща.
Назад към част 1 Напред към част 3
