***
Първо слязох в мазето и поставих инструментите и измервателните скали върху камъните. Активирах живачния метър и проверих собственото си показание – шест, както би трябвало да бъде. Експерименталният магометър даде същото показание, а стандартната скала на Съмърс също даде обичайната ми шестица… Но щом вратата на горния етаж се отвори и лорд Арнел слезе в мазето, всички инструменти полудяха. Скалата на Съмърс достигна максимума си от петнайсет, пропука се и ме принуди да употребя фиксиращо заклинание, живачната капка измери сто и седемнайсет и се качи още по-високо, така че се наложи да взема линийка и да измеря на ръка.
Аз свърших с тях, когато драконът слезе по стълбите и се приближи до мен, като се взираше с интерес в измервателните уреди.
– Петнадесет? – Невъзмутимо се заинтересува той.
– Сто седемдесет и две – казах и преглътнах конвулсивно.
Арнел постоя мълчаливо за миг и после, все така невъзмутимо, попита:
– Това някакъв нов начин на измерване ли е?
Поглеждайки го, и отговори тихо:
– Не, това е класическият начин, базиран на работата на Съмърс.
Градоначалникът на Уестърнадан извърна глава и погледна напрегнато към мен, а аз към него. Стояхме в мълчание.
– Има ли някакъв начин да… прикрием това? – Попита лорд Арнел възможно най-спокойно.
– О… сложно е – отвърнах, като отново погледнах измервателните уреди.
Манометрите твърдо показваха същите сто седемдесет и две. Безумно число. Немислимо.
– Значи си летял? – Попитах, взирайки се в капката живак, която блестеше върху знака, който бях направила на стената с тебешира.
Арнел, без да отговаря, отиде до камъка и седна на него, като гледаше замислено измервателните уреди. После обърна тъмните си, нечовешки очи към мен и заговори така, сякаш осъзнаваше всяка своя дума едновременно с нейното звучене:
– Ако това стане известно, от една страна, цялата драконова колония ще бъде атакувана от определено превантивно ориентиран император, а от друга… опитът ще иска да се повтори, разбираш ли.
Е, едва ли съм разбрала как човек може да повтори повече от четиристотин смъртни случая.
И ако трябва да бъда честна:
– Ако подобно нещо можеше да се направи, то можеше да се направи само в Уестърнадан – казах съвсем уверено. – Изолирана територия, никакъв изход, никакъв реален вход, дракони на ръководни постове и комуникации изцяло под ваш контрол, няма да се учудя, ако дори писмата, изпратени от Града на драконите, бъдат подложени на щателна проверка.
Арнел кимна мълчаливо и каза:
– Естествено, че се проверява, мис Вайърти. Освен това има много повече скрити неща, отколкото можете да си представите.
Пристъпих към камъка, седнах на една ръка разстояние от лорда и попитах:
– Например?
– Например, общото население на града отдавна е надхвърлило цифрата двадесет хиляди… дракона.
Издишах шумно и шокирано погледнах Арнел. Двадесет хиляди дракона?! Тоест само дракони, без хората?!
– Говорим ли и за полукръвните? – Попитах почти шепнешком.
– Чистокръвни – отвърна лорда студено.
– О, Боже мой – само казах аз.
В този момент издръжливостта ми отслабна и се надигнах, като започнах да обикалям от ъгъл на ъгъл, опитвайки се да проумея цялата ситуация. Значи нямаше две или три хиляди дракона, а десет пъти повече! И нивото на възможната сила не е петнайсет, а сто и седемдесет! Това също е повече от десет пъти повече! И в момента пред мен седи един дракон.
– О, Боже мой! – Издишах отново.
Арнел, безмилостен към моето объркване, за съжаление не спря дотук и продължи да разбива целия ми мироглед:
– Елиза – произнесе той – лейди Елиза Енсан. Аз щях да бъда повече от щастлив да отхвърля ентусиазираната и идея за брак, но се страхувам, че не ми оставиха избор – бащата на лейди беше херцог Карио Енсан.
Замръзнах, вдигайки крак за следващата крачка, от което ми беше трудно да запазя равновесие, но го направих, обърнах се обратно към дракона и попитах отново, без да вярвам, че изобщо задавам този въпрос:
– Херцог Карио? Братовчед на императора и негов пръв съветник!
Арнел кимна мълчаливо.
Опитах се да съпоставя високия, смугъл, чернокос мъж с профил на орел и прозвище Коршун Карио със светлокожото, светлокосо момиче, което беше умряло почти в ръцете ми.
Лейди Елиза Енсан… кой би си помислил?
– И така, още един път. – Върнах се при камъка, отпуснах се върху него озадачено и попитах: – Бяхте принуден да се ожените за дъщерята на братовчеда на императора, правилно ли да разбирам?
– Думата „принуден“ звучи малко обидно, но като цяло… не ми оставиха друг избор.
– Принуден! – Заявих. А после веднага уточних: – И с какво ви заплашиха?
Драконът ме погледна, изразявайки колко безчувствена съм била във въпросите си, но той отговори:
– Без особена конкретика, но посещението на императора в Желязната планина вече е… доста сериозен проблем.
Издишах шумно. Неусетно си представям как императорският кортеж и падащия от небето дракон в стремителна атака… С Имперската служба за сигурност ние с професор Стентън се познавахме отблизо, но до мен седи маг със прекалено високото ниво сто седемдесет и две точки… Нещо ми подсказва, че дори естествената магия не би помогнала на трансформиращите.
Това, което не можах да разбера, беше:
– Защо се съгласихте?
– Протаках – отговори Арнел честно.
Добре, да кажем, но…
– Как се оказахте насаме с лейди Енсан в нощта след годежа? – Попитах откровено.
Арнел присви очи, явно не много доволен, че разполагам с такава деликатна информация, седна и погледна измервателните уреди, които все още излизаха от скалата, и каза:
– Това беше по нейна молба. В замяна на това щях да мога да отложа сватбата с още една година.
Не че нямам търпение да науча пикантните подробности, но все пак:
– И какво се случи, след като останахте сами?
Драконът бавно извърна глава, погледна ме внимателно и издиша едва чуто:
– „Трансформацио“.
Той не изпълни думата със сила, не я изрече чрез призоваване на магия, но порив на леден вятър профуча по кожата ми.
Изправих се рязко и отново започнах да обикалям мазето, опитвайки се… усилено опитвайки се да го осмисля.
В съзнанието си видях земята между камъните, брулена от ледения вятър, умиращото момиче и думите, които излизаха от окървавените му устни: „Звярът… Звярът се събуди… Звярът… бягай…“.
Честно казано, освен жертва, невинна жертва на ужасно престъпление, не бях се замисляла за нея, но Трансформацио?! Тя беше маг. Без съмнение, иначе едва ли би могла да направи заклинанието правилно. А ако беше маг, какъв беше смисълът от всичко това? Какъв беше смисълът да се опитваш да събудиш звяр в някой, който действително може да се събуди?!
Спрях, обърнах се към Арнел и го попитах:
– Какво се случи след това?
Драконът ме погледна мрачно и отговори:
– Не си спомням.
Закръглих изразително очи, обиколих с ръка стаята и изразих разумно мнение:
– Но вие си спомняхте какво се случи тук, когато произведох заклинанието за първична трансформация!
– Помня – каза приглушено драконът, – но не мога да си спомня какво се случи онази нощ, колкото и да се опитвам.
Когато отново се приближих до камъка, рухнах върху него, не по женствен и грациозен начин. Седях известно време там, взирайки се втренчено в нищото, а после изказах разумна мисъл:
– Значи е имало поне още едно заклинание, иначе щяхте да си спомните.
Или той все пак си спомня всичко и просто си играе с главата ми. Това са дракони – тук всичко е възможно! От друга страна, спомних си първоначалната реакция на Арнел на „Трансформацио“ – беше невъзможно да я изфабрикуваш, а човекът нямаше никакви актьорски умения.
– Какво ви накара да мислите, че има още едно заклинание? – Попита хрипливо драконът.
Повдигайки рамене, отговорих уморено:
– Защото Трансформацио предизвиква промени, които нямат нищо общо с умствените способности. Така че се е случвало още нещо.
И с това друго нещо щеше да се наложи да се справим. Но, както казваше професор Стентън, „проблемите трябва да се решават по приоритетен ред“.
Първият приоритет сега беше да науча лорд Арнел как да скрие нивото на магията си, а това като минимум. Все пак засегнах максимума и попитах по непринуден начин:
– Кога е погребението на лейди Енсан?
И чух нещо, което всъщност не исках да чуя:
– Елиза… в момента е в болницата, под грижите на лекарите.
Погледнах шокирано дракона и възкликнах възмутено:
– Но тя е мъртва!
Драконът ми отговори със студен равнодушен поглед.
– О, Боже мой – въздъхнах аз.
– Мислите ли, че той ще ни помогне? – Попита ехидно Арнел.
– Трябва да има някой! – Останах без думи.
Или по-скоро бяха, както и въпроси, но всички те щяха да бъдат отправени най-вече към лорд Давернети, който всъщност ме беше направил виновен за смъртта на лейди Елиза Енсан! Така че магическият фон на момичето беше поправен от мен. Кръвта и беше намерена в наетата от мен карета! А кочияшът не можеше да свидетелства в моя полза, защото паметта му беше изтрита! Така че, ако смъртта на лейди Енсан бъде разкрита, аз ще бъда виновникът!
– О, Боже… – измърморих отново.
Седях известно време, чувствайки се като съучастник в убийството, после си поех дълбоко въздух, издишах и предложих:
– Да се опитаме да систематизираме информацията, с която разполагаме. И така, Градът на драконите е населен район с бързо нарастващо население, правилно ли ви разбирам?
Арнел кимна.
– Освен това – продължих с мълчаливото му одобрение – в Уестърнадан има общност от конспиратори, които са способни да скрият някои явления от погледа на дракона.
Арнел ме погледна със съмнение.
– Ездачът на сребърния дракон – напомних му за пътуването ни през катакомбите от къщата на мисис Томпсън – вие не сте го виждали. Между другото, колко са човешките магове в Уестърнадан?
Не чух отговор. Драконът известно време мислеше за нещо, опитваше се да си спомни, но или пропускаше нещо, или не разполагаше с цялата информация, или…
– Нямаме никого с вашата особеност, мис Вайърти – каза накрая той.
– По-скоро с моята специализация – не се съгласих аз.
– Мисля, че думата „особеност“ е много по-приложима към тази ситуация и към вас като цяло.
И после той каза:
– Значи вие смятате, че в града има достатъчно… места и неща, които са скрити от погледа на драконите?
– Предполагам, че е така. – Повдигнах рамене: – Във всеки случай е много странно, че след покушението срещу мисис Томпсън полицията не е открила нищо странно в къщата и или под сградата като цяло. А и вие сте виждали стаята за срещи на заговорниците – към нея водеха много проходи.
Отново замълчахме и аз добавих:
– На всичкото отгоре имам основание да вярвам, че хора като мисис Томпсън търгуват с новородени дракони, и въпреки привидната загриженост не намирам нищо милостиво, правилно или не, в това.
Драконът мигновено обърна глава към мен, съсредоточи нечовешкия си немигащ поглед върху моя, а аз направих всичко възможно да обясня:
– Два пъти: и в вашето имение, и в момента, в който лорд Давернети извика образите в къщата на мисис Томпсън, се появи едно момиче. Лицето и не се виждаше, но движенията и, жестът на ръката ѝ и фактът, че в ръкавицата и сигурно имаше сребърни нишки…
– Вие предполагате ли, че това момиче има някакви свои претенции към мисис Томпсън? – Прекъсна ме Арнел.
– Лорд Арнел – станах развълнувано, – това момиче е използвало Гехеннам. Има стотици други заклинания, които биха могли да бъдат използвани за убийство, но тя използва Гехеннам, карайки жертвата си да отброява последните секунди от живота си в ужас и планирайки да изгори всичко, което…
И тогава спрях.
Защо не се бях сетила за това преди?!
Наистина, нашият непознат убиец искаше да изгори всичко в къщата на мисис Томпсън! Абсолютно всичко! И ако в началото почти не се бях замисляла за това, сега осъзнаването ме осени с пълна яснота: момичето беше дракон! Дракон, който знаеше, че мисис Томпсън води регистър на незаконните деца, но не можеше да го открие.
– Мис Вайърти, изглеждате бледа – каза лорд Арнел.
– Нищо чудно – повторих аз.
Стоях там, кършех ръце мислех трескаво за това, и попитах:
– Лорд Арнел, а съдбата на момичетата попаднали в къща на търпимостта може ли да се нарече завидна?
– Зависи какво разбирате под къща на търпимостта. – Драконът наблюдаваше моето лутане с внезапно и нескрито удоволствие.
Удоволствието му беше оправдано от факта, че се канех да задам много деликатен въпрос.
– Публичен дом? – Попитах, като се изчервявах отчаяно.
Драконът се усмихна, кимна и отговори:
– Е, в такъв случай е сложно да наречем съдбата на нашата престъпница завидна.
Стоях там, гледайки го въпросително, в очакване на… поне на подробности. Лорд Арнел, осъзна, че ще трябва да продължи, въздъхна тежко и каза:
– Мис Вайърти, нека просто кажем – нормалните мъже даже и да посещават публичните домове, то е изключително рядко и най-вече в зората на пробуждането на… всъщност на желанието за красота.
И той спря да говори. Но това едва ли ме задоволи, имах нужда от разяснения, затова поисках отговор на въпроса:
– Какво се опитвате да ми кажете с това?
Арнел въздъхна и се опита да бъде откровен:
– Мис Вайърти, публичните домове са убежище за определена категория мъже. Някои от тях са извратеняци, които намират удоволствие в това да бият своите… временни партньорки, други предпочитат да бъдат бити, макар и с много по-меки методи, но по-голямата част от тях са грозни както вътрешно, така и външно и почти не се различават от жабите, но… пак повтарям, собствениците на публичните домове едва ли се интересуват от мнението на момичетата относно избора на сексуални партньори. Достатъчно ясно ли се изразих?
Шокирана, аз само издишах:
– Това е ужасно.
– Животът като цяло не е приятно нещо – философски каза Арнел.
Прегърнах раменете си, постоях така, хапейки нервно устни, после, издишвайки конвулсивно, казах:
– Да предположим, че нашата нещастна убийца на мисис Томпсън, е момиче, което е било в публичен дом, а сега се е върнало в града и иска да отмъсти на тези, които са я обрекли на такава незавидна съдба.
– Това не е лоша теория – съгласи се замислено лорд Арнел. – Но в такъв случай съм любопитен да разбера кой е човекът, който се опита да ме… призове – последната дума той произнесе с голямо затруднение.
– О, ами вие нали видяхте броя на местата за заговорниците, страхувам се, че в Уестърнадан те са не по-малко от двеста – въздъхнах аз.
Помълчах и добавих:
– И се страхувам, че можете да добавите херцог Карио Енсан към недоброжелателите си.
Арнел стисна челюстта си така, че от скулите му се показаха жлези.
– Боже, не се ядосвайте, това е очевидно – казах разочаровано аз. – Коршун Карио никога не прави нищо даром, а целият този ангажимент по своята същност е… съмнителен.
– Познаваш ли херцога? – Попита лорд Арнел с много равен тон.
– О, да – трябваше да призная аз – и този факт едва ли ме кара да се чувствам добре.
Върнах се на камъка, седнах, оправих полите си и неохотно му казах:
– Лорд Карио Енсан беше основният клиент на повечето изследвания на професора. Той беше и причината, поради която професорът трябваше да включи студентите, и по-специално мен, в работата на живота си, защото… работата за Империята отнемаше твърде много от времето му.
– Работа за Империята? – Тонът на лорд Арнел ставаше все по-студен с всяка секунда.
С укорителен поглед към него отговорих:
– Наистина ли мислите, че изпитанията, на които ви подложих, са плод на собственото ми въображение?! Хиляди пъти не, лорд Арнел.
Драконът все още ме гледаше мълчаливо и взискателно, така че се наложи да обясня:
– След покушението срещу императорската двойка Дайрел, в резултат на което загинаха императорът и императрицата, на трона се възкачи император Вилхелм Дайрел, а по-малкият му брат Карио Енсан, повикан от военното училище на границата с Латерна, пое службата за сигурност. Херцогът, който дълги години се е сражавал редом с трансформиращи, смята за разумно да повери сигурността на императора на тях. Той пристигна в столицата с почти три напълно окомплектовани полка. Трансформиращите са отлични телохранители. Обонянието, зрението, рефлексите и усещането им за опасност са превъзходни, но имат една слабост: податливи са на влиянието на магии, както човешки, така и драконови, и под нейното въздействие се превръщат мигновено. А трансформиращите в животинската си форма на съществуване са зверове, просто зверове с два основни инстинкта – оцеляване и размножаване. Както осъзнавате, това беше недопустимо. И така, херцог Карио постави на професор Стантън задачата да се справи с тази досадна… дреболия. Бяха привлечени много специалисти, бяха разработени над двеста техники, бяха идентифицирани най-ефективните от тях и в резултат… Това проработи.
Поех си дъх и продължих:
– В момента всички трансформиращи, охраняващи Негово императорско величество, са способни да се противопоставят на всяко психическо въздействие, както и да контролират безупречно формата си. Техниките са внедрени в работата на специалистите по обучение на специалните сили и варират в зависимост от вида, породата и личността на трансформиращите, но… има едно „но“.
И аз отново оправих гънките на полата си, прехапвайки нервно устните си и не знаейки дали имам право да говоря за такива неща. От една страна, никой не изискваше мълчанието ми; от друга, херцогът не знаеше, че съм присъствала на този разговор, и както беше казал професор Стентън: „Така е по-добре, мис Вайърти.“ Той несъмнено беше прав, но аз бях чула достатъчно, за да си направя някои нерадостни заключения… и сега се чудех дали да споделя тази информация с лорд Арнел, или ще е по-безопасно да си мълча. От друга страна, вече се намирах в Уестърнадан без ни най-малък шанс да напусна Града на драконите, така че нямаше смисъл да го пазя в тайна.
– Това се случи през нощта – продължих, като изглаждах подгъва с нервни движения. – Както казах, участваха много специалисти, но само групата на професор Стентън показа резултати. Успяхме да създадем тренировъчна програма, която действително работеше, и това беше задачата, която ни беше поставена. Но тази нощ.
– Той направи ли нещо с вас? – Попита внезапно лорд Арнел.
Тя погледна дракона недоверчиво и възкликна:
– О, не, вие какво… – Въздъхнах и обясних: – Професорът нямаше да го допусне. Нещо повече, той скри присъствието ми от херцога, а по-късно съжаляваше, че изобщо не ме е изгонил, защото… – Прехапах устни, поех си дъх и с труд казах: – Защото херцог Карио не беше доволен от резултата ни.
Арнел повдигна въпросително вежда.
Ох как не исках да говоря за това, но:
– Негова светлост искаше да придобие власт над трансформиращите и изискваше освен да практикуват механизма на устойчивост към магията, трансформиращите да развият и пряка зависимост от заповедите на херцог Карио.
За негова чест драконът ме изслуша мълчаливо и внимателно. Много внимателно.
– Забавно – каза Арнел след няколко минути, изпълнени с тежки спомени за мен.
– Уви, професорът и аз мислехме същото – признах с тъга. – Нещо повече, професорът беше положил много усилия, за да докаже, че исканията на негова светлост са невъзможни, и го беше направил с убеденост, а аз бях напълно привърженик на гледната точка на професора, но ето че се намирах в Уестърнадан, град, в който на драконите се въздейства дистанционно, а под самия град има паметник на драконовите ездачи. Драконови ездачи, лорд Арнел.
Драконът кимна замислено, приемайки притесненията ми, и после внезапно попита:
– Мис Вайърти, случайно знаете ли подробности за смъртта на императора и императрицата?
– Едва ли знам повече от това, което ми казват сутрешните вестници – тъжно му се усмихнах. – Императорският параход потъна насред Темира пред очите на стотици хиляди зрители, събрали се да празнуват, и за съжаление потъна на неудачно място и толкова бързо, че се спасиха само няколко души… Денят на единството се оказа ужасна трагедия.
Денят на единството, в който не дойдох на кея, за да поздравя императорската двойка, защото се увлякох. Бях твърде погълната от работата си и научих за трагедията едва на следващата сутрин, от сутрешните вестници.
– Мм-хм – каза лорд Арнел, като привлече вниманието ми към него. И когато улови разсеяния ми поглед, попита тихо: – „Параходът, както разбирам, е бил железен?
Кимнах в потвърждение и добавих:
– Гордостта на императорската корабостроителница, тържествено спуснат на вода в същия ден.
Очите на дракона бавно се присвиха.
Погледнах го с известно възмущение, но после… Официалната версия беше терористична атака, но самият император беше могъщ маг, както и императрицата, която беше втората му съпруга и носеше дете, както и кралската гвардия, магическият специален корпус, амулетите, защитата, наложена на самия императорски кораб…
– Не може да бъде… – прошепнах аз – просто не може да бъде… А дори и да е имало Ръждив дракон, невъзможно е да потопи такъв внушителен параход.
– Мис Вайърти – каза лорд Арнел твърдо, като ме накара да се вгледам в него – вие виждате моето ниво на магия, а сега си представете, че някой Руфъсдрако има приблизително същото ниво. Само си представете и ми кажете колко бързо един ръждив дракон с моето ниво на магическа сила би могъл да превърне дъното на имперски параход в ръждиво сито?
„Мигновено!“ – Помислих си с ужас.
– Можете да не отговаряте и така разбрах – каза Арнел язвително.
А аз едва ли бях в състояние да кажа нещо сега. Параходът беше претърпял корабокрушение и дори при едновременното участие на половината столични магове от дъното можеха да бъдат извадени само отломки. Отломки както от кораба, така и от човешките същности. Императрицата загина на място, а императорът, който до последно се опитваше да я спаси, почина няколко часа по-късно в двореца от „прекомерно изтощение на магическите сили“. На престола се възкачи нежеланият и от двете парламентарни партии Вилхелм Дайрел, а бастардът херцог Карио Енсан беше върнат от изгнание. Императорската двойка е погребана поотделно: императорът до първата си съпруга, която не е била негова любимка, а императрицата с нероденото си дете в манастирската градина.
След това дойде коронацията на Вилхелм Дайрел, две непопулярни сред народа войни, екзекуции на опозиционери, увеличаване на данъците… и може би това беше краят на моите познания за политиката. След като станах асистентка на професор Стентън, заживях в своеобразен вакуум, отделена от света и неговите тревоги, изцяло погълната от работата си, заедно с професора, негодувайки срещу намесата на херцога в нашите изследвания, а последната капка беше разговорът, който чух – негова светлост не се стесняваше в изразите си и заплашваше професора с много незавидна съдба, но какво можехме да направим? По много причини е невъзможно и немислимо да се управлява трансформиращ във вид на звяр, но… но Арнел летеше, запазвайки самосъзнанието и яснотата на мисълта си.
– Между другото, от каква работа ви отвлече заповедта на херцог Карио? – Попита лорд Арнел.
– „Гласът на кръвта“ – отвърнах, мислейки за нещо съвсем друго, научен труд, публикуван малко преди смъртта на професора и носещ неговото име.
Драконът се намеси изненадващо:
– „Гласът на кръвта“, сериозно ли?
– Да – кимнах замислено – професор Стентън смяташе, че много от нашите традиции и правила имат основателни причини и част от паметта за тях се съхранява в кръвта ни. Нещо подобно на рефлекторния страх от огън, змии, тъмна вода, самия мрак – това са основни страхове, които придобиваме още в утробата на майката. Ние – тоест човешките същества. Професор Стентън смяташе, че драконите имат много по-силна кръвна памет от хората и съхраняват много повече информация, отколкото обикновено се смята.
Уви, теорията беше несъстоятелна, но… аз не бях по-сигурна в нея, отколкото в деня, когато предадох готовия ръкопис на професора. Никога не бях виждала дракон с магическо ниво от сто седемдесет и две! А сега трябваше да науча този дракон как да прикрива собствените си сили.
– Ще бъде дъъълга нощ – казах аз, като се надигнах от камъка. – Събличайте се, лорд Арнел.
– Харесва ми начинът, по който го казвате, мис Вайърти – каза той.
– Страхувам се, че няма да ви хареса нито това, което казвам, нито начинът, по който го казвам, нито нещо от него, нито каквото и да било друго. Събличайте се, събличайте, а аз ще отида да донеса чай и ще им кажа да не ни безпокоят.
Назад към част 35 Напред към част 37