* * *
Оливия се опита да ме заговори, когато влязохме в галерията, но аз не бях в състояние да кажа нито дума. Не исках да казвам нищо точно сега. Не можех. Просто не можех. Нахлух в стаите, които ми бяха отредени, и се мятах като птица в клетка от един решетъчен прозорец на друг, без да мога да намеря място, където да седна, да се успокоя, да спра. След известно време, очевидно доволна, че не се очертава истерия, камериерката ме остави сама и щом излезе, ключът се завъртя в ключалката. Бях заключена!
С последното завъртане на ключа изтръгнах втория предсватбен подарък от врата си и го хвърлих на масата…
И се почувствах по-добре. Не с много, но все пак.
Следващото нещо, за което се сетих, беше вчерашното цвете слез.
Заключих вратите на спалнята, затворих прозореца и дръпнах завесата, потапяйки спалнята в полумрак. Покрих двете възглавници с одеяло, обувките ми бяха скромно поставени до леглото, а роклята ми беше захвърлена на стола до него. Всичко изглеждаше ясно и естествено – съвършена манастирска ученичка, която си ляга след пристъп на гняв. Така щеше да си помисли камериерката, а аз не се съмнявах, че Оливия щеше да провери. Облякох сивата си рокля и платнените пантофи и запалих свещ – човекът, който ми беше донесъл слеза, не беше влязъл през вратата, така че имаше таен проход, а огънят беше идеалният начин да го намеря.
Опитах се да си спомня ясно това посещение:
… стъпки, които се отдалечават – това означаваше, че е някъде в далечния край на спалнята;
… шумолене на плат – очите ми се спряха на гоблен, изобразяващ морски пейзаж;
… скърцане на дърво – от двете страни на гоблена имаше шкафове – гардероб и скрин.
Първо разгледах стената зад гоблена – солидната зидария изглеждаше единна, нечуплива и нямаше никакъв намек за таен проход. Обиколих я три пъти, но светлината на свещта оставаше непоклатима, значи не беше тук. Отидох до гардероба и го разгледах по същия начин, но отново нямаше никакви улики, никакви движещи се части, а светлината оставаше непоклатима. Погледнах въпросително към скрина; беше странно да подозирам таен проход в тази мебел с изящни крака. Но политиката ми не беше да отстъпвам и започнах да проверявам всяко чекмедже, всяка част от декора, всяка позлатена извивка – нищо. После прекарах свещта, от край до край, и цялата стена зад скрина – нищо. Веднъж, още веднъж, на петия, когато приближих свещта до ъгъла между скрина и гоблена, светлината трепна. Отначало едва доловимо, а после достигна до мястото, където явно имаше пукнатина. Невидима, изобщо не можех да я видя, но светлината сочеше ясно! И след като вече бях преместила свещта на повърхността на скрина, започнах да изучавам този ъгъл по-отблизо. Отново си спомних шумоленето на плата и скърцането на дървото. Няколко дълги мига мислех как да съчетая двата звука, а после издърпах горния шкаф – дървото скърцаше, преминавайки досадно по жлебовете. То скърцаше много познато! Но шумоленето на плата! Разгледах гоблена – той просто висеше там, прикован към стената с помощта на широка, изящно изработена и позлатена дъска. Замислено хванах плътния плат, дръпнах го, за да проверя здравината му, и като издърпах кутията, с изненада усетих, че се клати! Не вярвайки на собствените си усещания, дръпнах гоблена отново – и кутията, която държах, потрепери!
Със свито сърце плъзнах чекмеджето назад, след това дръпнах ръба на гоблена към себе си и след това плъзнах чекмеджето на скрина навън – стената в ъгъла се разтресе, докато се отдалечаваше!
Взех свещта и безстрашно се отправих към приключението си, защото най-лошото вече ми се беше случило, а от останалото би било глупаво да се страхувам.
Щом влязох в тъмния, тесен коридор, входът на спалнята ми се затвори. Останах в тъмнината, подхранвана от трептящия пламък на свещта. Постоях известно време и се заслушах, после приклекнах внимателно, а светлината разкри отпечатъци от стъпки в праха. Следи от женски обувки. Очевидно тя беше дошла и после си беше тръгнала. Проследих следата, сигурна, че тя ще ме отведе до изхода.
Пътят беше дълъг – около стотина стъпки, покрай празни стаи, от които не се чуваше никакъв звук, спираловидно стълбище, достатъчно тясно за едър мъж, надолу по много етажи, на които бях изгубила бройката, и изход, отвъд който чувах шума на вълните. Това беше шумът, който чух първо, и едва когато се приближих, видях морския бряг в далечината, пустошта, обрасла с храсти от слез, и пясъчния хълм, водещ към континента. Не смеех да напусна замъка. Първо, защото не бях сигурна, че ще мога да намеря входа, когато го напусна, и второ, там също имаше стена. Не я видях веднага, но разбрах, че по този начин мога да изляза от замъка, но не и от крепостта.
Трудно ми беше да се върна – ако слизането беше сравнително лесно, то по средата на стълбите започнах да се задушавам. Принудена да спра, седнах на стъпалата, почивах си и изведнъж усетих аромата на чай от цветя. Такъв леко сладък, изпълнен с летни билки чай. Такъв, какъвто леля ми го правеше в селото. И почти веднага ароматът на горещи, току-що извадени от фурната канелени кифлички. Нямах никакво желание да се връщам в спалнята си, а сега…
Изкачих стъпалата, слязох на етажа и пристъпих в тъмния коридор, от който идваше вкусната миризма. Четиридесет стъпала с бавно горяща свещ и чух гласове, шум от чинии, смях на две жени, леко обиден мъжки глас. Скоро в коридора стана светло и като загасих свещта, се втурнах към процепите, през които проникваше слънчева светлина.
Там, зад стената, се намираше кухнята. Тя беше голяма, просторна, изпълнена със светлина. В огромните медни котли и масивни тенджери нещо се вареше и пържеше, готвачите вадеха хляб от фурната, а помощниците им бързаха между масите. Изглеждаше така, сякаш приготвяха вечеря за гарнизона. Изведнъж осъзнах, че съм много гладна, а също така искам чай и кифлички.
Затова започнах да търся начин да изляза. Отне ми много време да намеря изхода, тази стена беше монолитна въпреки пролуките в нея, продължих нататък и разбрах, че вече съм зад стената на склада, но нямаше как да вляза. Няколко крачки по-нататък и се озовах в много по-малка кухня, където сред мръсните чинии видях сребърния декантер и останалата посуда. Почти веднага пръстите ми усетиха, че един от камъните се измества. Замръзнах, страхувайки се да помръдна. Междувременно кухнята беше почти празна и в нея беше останала само госпожа Уинслоу, която почистваше морските обитатели, изваждаше бялото месо и го слагаше в една купа.
И тогава се реших и натиснах леко камъка.
Стената се отвори без звук, но жената, която беше видяла движението, се обърна и изкрещя, когато ме видя, покрита с прах и паяжини.
– Само не викайте. – прошепнах аз.
Госпожа Уинслоу разпери ръце, стана набързо, извади две чисти кърпи и се приближи до мен. Не минаха и пет минути, измита, с чисти ръце, престилка и боне на главата, аз седях на малка масичка в ъгъла, скрита от погледите на всеки, който влезеше, и пиех чай с кифлички! Под оплакванията на готвачката:
– Безсъвестни гадове, бедното дете е гладно, а те!
Имах чувството, че отново съм си у дома, в нашата кухня, скрита от всички и всичко под крилото на бавачката.
– Какво ще кажете за малко супа със сирене? – предложи госпожа Уинслоу.
– С удоволствие бих я хапнала. – казах аз, довършвайки кифличката си.
Жената отиде до втората кухня и се върна с пълна чиния и филийка ръжен хляб. Липсваше ми простата и вкусна храна.
– Благодаря ви! – благодарих ѝ искрено и си взех една лъжица – Това е любимата ми супа.
– Вие яжте – яжте. – тя седна до мен – О, милейди, мислехме, че сте като всички останали, свикнали на изисканост. Ние с госпожа Тортън бяхме измислили това-онова, но вие изобщо не ядете, чиниите се връщаха ту пълни, ту празни, а ние мислехме, че сме ви ядосали. Вчера толкова много се стараехме за вечерята, но вие не опитахте нищо.
Аз се разплаках. Беше неволно, но не можех да се сдържа.
– Какво става? – разтревожи се готвачката.
– Снощи не вечерях. – признах тихо на любезната жена.
Госпожа Уинслоу ме погледна със закръглени очи и някакъв шок:
– Тази сутрин едва ли сте изяли и две лъжици овесена каша!
Изведнъж осъзнах, че по бузите ми се стичат сълзи. Много горчиви сълзи.
– Ох, милейди, какво ви се случва?
И аз сложих лъжицата, покрих лицето си с ръце и заплаках, без повече да се крия.
Изведнъж в кухнята влезе една жена на същата възраст като госпожа Уинслоу и прошепна уплашено:
– Негова светлост!
Сълзите пресъхнаха мигновено. Готвачката, която ме успокояваше, скочи, огледа се уплашено и посочи вратата на килера. Втурнах се натам, като по пътя си преобърнах един стол, и се шмугнах вътре, затваряйки вратата. В килера миришеше вкусно – на пушена наденица и шунка, чесън и билки – и за миг се почувствах отново у дома, в онова далечно детство.
Докато не чух гласа на отон Грейд:
– Госпожо Уинслоу, Ирек спомена, че сте настоявали да ме видите.
– Аз… – започна готвачката, но бе прекъсната от раздразнен глас:
– Занапред бих искал да ви помоля да проявявате повече уважение към моите секретари и адвоката ми. Заплахите, че ще пребиете и тримата с черпака, биха били хубаво нещо за децата, госпожо Уинслоу, но това е всичко. Още един подобен инцидент в крепостта и ви гарантирам, че ще бъдете на първия кораб към имението на семейство Грейд.
И тогава се чуха възмутеното:
– Дезмънд!
Гласът принадлежеше на втората жена.
– Госпожо Тортън! – изсъска разяреният лорд – Искам да ви помоля да не се намесвате!
Доколкото разбрах, втората готвачка се обърна към херцога по име. Със сигурност не очаквах това. Нещо повече, не очаквах, че жената няма да се уплаши ни най-малко и ще продължи фамилиарността си:
– Дезмънд, не мога да не се намеся. И госпожа Уинслоу не можеше да не се намеси. Не знам дали осъзнавате, но детето е на път да припадне!
В стаята настъпи тишина. В общата кухня все още дрънчаха тенджери и се чуваха гласове, но не се чуваше смях, защото не можеха да не видят херцога, и тук…
– Госпожо Тортън, – гласът на лорд отон Грейд прозвуча заплашително – лейди Уотърби не е дете, тя е на шестнайсет години…
– О, боже, – възкликна госпожа Уинслоу – бедното дете, всичките ѝ рокли са все още къси. Как можете да…
– Госпожо Уинслоу.
Готвачката замълча.
– Дезмънд, – каза госпожа Тортън, като говореше бързо и същевременно успокояващо и примирително – разбира се, че сме притеснени, момичето е в „Орлово гнездо“ от два дни и не е яло много, а ако е наша грешка и храната не подхожда или не се харесва на лейди Уотърби, това е едно…
– Но ако един безсърдечен магьосник докарва едно момиче до сълзи…
– Госпожо Уинслоу! – изкрещя госпожа Тортън и продължи спокойно – Дали милейди е недоволна от качеството на сервираната храна?
Този път нямаше рязък тон, нямаше раздразнение и гняв, херцогът отговори уморено:
– Дамата е недоволна единствено от компанията, няма нищо общо с менюто, Лесия. Но аз разбирам вас и уважаемата госпожа Уинслоу. Във всеки случай можехте да дойдете сами при мен, вместо да изпращате авангарда с готвача.
Неволно се усмихнах, госпожа Уинслоу изхърка, госпожа Тортън тихо отвърна:
– Не беше моя инициатива, не съм имала честта да видя вашата булка, милостиви херцоже, но госпожа Уинслоу се грижи за дамата с цялото си сърце.
– Не храни детето, а аз имам лошо сърце. – промърмори жената.
– О, да, как можах да забравя за състоянието на сърцето ви. – каза отон Грейд, без да крие иронията си – Всъщност моят старши секретар няма да го забрави оттук нататък, като се има предвид нажежената червенина и перспективата за светещо синьо черно око, които му причини вашият незабравим черпак.
– Семейството ми бяха твърди воини! – гордо заяви готвачката.
– И всички те имаха много лошо сърце. – каза лордът. Но не продължи разговора, а се обърна към втората жена – Лесия, имаш ли още въпроси към мен?
– За сладкишите… – започна предпазливо госпожа Тортън.
– Никакви сладкиши. – каза херцогът – Тя е наказана.
И херцогът си тръгна. В продължение на минута нямаше никакво движение и тогава госпожа Уинслоу отвори вратата и прошепна:
– Излез, дете.
– Лейди Уотърби. – строго и напомни госпожа Тортън за етикета.
– Не – не, не е необходимо, по-добре е просто Ариела. – излязох от склада и с интерес погледнах към онази, която се обръщаше към херцог Грейд с първото му име.
Госпожа Тортън изглеждаше на около четиридесет и пет години, косата ѝ беше скрита от боне на икономка, тъмнокафявата ѝ рокля се отличаваше с бяла престилка и дантелени маншети. Лицето ѝ беше широко и селско, очите ѝ бяха сиво-сини, дълбоко разположени, носът ѝ беше малко голям, а устните – тънки, но въпреки това лицето ѝ изглеждаше добро и приятно. Може би заради усмивката.
– Майка ми беше бавачка на херцога, – задоволи любопитството ми госпожа Тортън – така че съм се грижила за него от детството му и се грижа за него и сега.
Грижа за него?! Сигурно съм се усъмнила, защото двете жени се спогледаха и се засмяха.
– Грижа се и още как! – госпожа Тортън също ме погледна с интерес и след като ме разгледа с усмивка, каза – Вие сте много красиво момиче, лейди Уотърби.
– Ариела. – поправих я аз.
– На масата! – заповяда госпожа Уинслоу – И изяж супата си, а аз ще ти донеса малко сладкиши.
Дори не си помислих да възразя,разказът край готварската печка раздвижи ума и заглуши всякакви прояви на недоволство. Седнах на масата и отново взех лъжицата си – супата беше прекрасна. Леко кисела, умерено гореща, с парченца пилешко месо и сухари и приятен, деликатен аромат на сирене…
С бързо потропване с токчета на вратата се появи задъханата госпожа Уинслоу с цяла чиния сладкиши. Имаше разпръснати шоколадови бонбони, малки бисквити и някои други южняшки деликатеси под формата на захаросани ядки. Заобикаляйки ловко все още стоящата госпожа Тортън, готвачката постави цялото това изобилие на масата.
– Наказал е детето, – промърмори тя – довел е толкова младо момиче, ръмжи по нея, поверил я е на степния си изрод, който нищо не струва! И аз щях да му хвърля една пирожка, как щях да…
Аз слушах с усмивка госпожа Уинслоу, докато ядях супата си, а госпожа Тортън, която седеше на една пейка до масата, също се усмихваше, без дори да си помисли да се намесва в грубото нарушаване на заповедите на херцога. Така че аз погледнах към готвачката и първа видях лорд Грейд да влиза мълчаливо.
Херцогът се спря на три крачки от суетящата се госпожа Уинслоу, погледна ме с лъжицата пред устата ми, после погледна госпожа Тортън с откровено неприязнен поглед. Жената, сякаш усетила това, извърна рязко глава и застана неподвижно. И само готвачката продължи, без да забележи нищо:
– По-възрастните дами могат да гладуват и не им пука за фигурата им, но ето едно дете, с растящо тяло, и то… – и тогава госпожа Уинслоу забеляза широко отворените ми очи.
Тя преглътна рязко и бавно се обърна. Херцогът я гледаше, а ъгълчето на устата му се извиваше в леко презрителна усмивка. В комбинация с белега, това беше зловещо.
Назад към част 13 Напред към част 15