***
– Когато ви напуснах, не можех да разбера какво толкова ме е изненадало? – започна замислено Отон, като се взираше внимателно във все по-зачервеното лице на госпожа Уинслоу – Едва когато наближих къщата на губернатора, изведнъж си спомних, че нито вие, нито госпожа Тортън ще пренебрегнете вечерята с нашия скъп пастор и неговата скъпоценна, приказлива съпруга и следователно няма да развалите апетита си преди яденето. – той направи пауза, като продължаваше да се взира в готвачката – Друго, което ме заинтересува, беше порцелановият сервиз от Вериан, който използвахте, за да подредите масата на лейди Уотърби. Виждате ли, госпожице Уинслоу, искрено се съмнявам, че бихте докоснали наследството на замъка Грейд за себе си или за някой друг от гарнизона.
Обърнах смаяния си поглед към изящната чаша и рисуваната със злато чинийка и сребърната лъжица за супа, които продължавах да държа в ръката си, и се възхитих на способността на лорд Грейд да забелязва дребни неща, които аз дори не бях забелязала. Мисълта, че не съм си направила труда да разгледам по-отблизо самия херцог, ме връхлетя неочаквано. Внимателно го погледнах, той мълчаливо гледаше госпожа Уинслоу, което ми даде възможност да го изуча без прекъсване. Черно-синята му коса беше подстригана късо, следвайки по-скоро военната, отколкото светската мода, а сребристосивото по слепоочията и по линията на косата, като слана, се спускаше към тила му. В лявото му ухо имаше малка ахатова обица, запазена марка на черните магове.
Но щом започнах да гледам лицето му, разбрах, че херцогът ме наблюдава внимателно и то от известно време. Рязко отвърнах поглед.
– Вие вече ядохте ли, лейди Уотърби? – зададе ми неочакван въпрос отон Грейд.
И без това се бях смутила, но сега ми стана още и страшно.
– Станете и ме последвайте. – каза херцогът.
Изправих се мигновено, сведох глава, приближих се до лорда и се спрях.
– Бонето и престилката са смешно облекло за една дама. – каза той подигравателно.
Госпожа Уинслоу вдигна поглед, за да отговори, но това беше излишно.
– На вас до колкото си спомням, не ви харесват непослушните деца и добре възпитаните монахини. – отвърнах с достойнство.
Херцогът се усмихна и каза:
– Образът на слугинята също не ме вдъхновява.
Мълчаливо свалих бонето си, развързах колана на престилката си и я подадох на госпожа Уинслоу. Почти веднага по гръбнака ми премина неприятна тръпка от внимателния поглед на лорд Грейд.
– Добре.. – гласът му стана замислен – трябва да призная, че не сте сложена като дете.
Погледнах в черните очи на херцога и попитах учтиво:
– Опитвате се да се освободите от морална отговорност ли?
Погледът на отон Грейд, последния член на династията, се присви, но той отговори по същия равен и подигравателен начин:
– Опитвам се да разбера какво те е накарало да обикнеш изобилието от дантели и волани, в които си се обличала, преструвайки се на дете.
Изведнъж ме обзе странното усещане, че светът не съществува и че сме само аз и херцогът. Как иначе бих могла да си обясня фразата, която излезе от устата ми?
– Вашето възпитание, лорд отон Грейд. Или по-скоро, пълната липса на такова.
Херцогът се ухили, кимна уклончиво и попита:
– Искате да кажете, че ми липсва възпитание ли, лейди Уотърби?
Почувствах се така, сякаш чувах звука от сблъсъка на стомана в дуел, сякаш чувах сблъсъка на мечовете. Чувствах се неловко, но не исках да отстъпя.
– Твърдя, – направих пауза – че вашата липса на възпитание ме кара да обичам дантелата и воланите като единствена защита!
Госпожа Тортън изстена тихо, госпожа Уинслоу се свлече на пейката, но не издаде нито звук, някъде зад стената нещо се разтресе, чуха се гласове и стъпки на готвачи и готвачки… и сякаш малката господарска кухня притъмня.
– Забавно е. – лорд отон Грейд ме дари с язвителна присмехулна усмивка – Една благочестива ученичка от лицея има наглост… е, това ще бъде грубо. Моля ви, лейди Уотърби.
Подчинявайки се на жеста му, заобиколих херцога и излязох от кухнята, като се опитвах да не показвам урагана от чувства и емоции, който бушуваше в душата ми. Но щом се озовах в общата кухня, към всички чувства се прибави и чувство на объркване – всички ме гледаха, жени, мъже, тийнейджъри, а аз не знаех накъде да тръгна.
– Има ли нещо, което ви тревожи, лейди Уотърби? – подигравателният, гневен глас на лорд Отон Грейд се разнесе отгоре ми, съвсем близо.
Помръднах и изведнъж видях висок млад мъж в черна чиновническа камизолка с кифла в ръка. И този приятно изглеждащ млад мъж, уловил погледа ми, скришом посочи надясно. Следвайки подсказката му, намерих вратата и побързах да изляза от гарнизонната кухня.
Когато излязох, се озовах на тераса с три стълбища – нагоре, надолу и надясно.
– Надолу. – каза Отон Грейд, следвайки ме.
Спрях. Като се има предвид спираловидната стълба, по която слязох, сега би трябвало да се изкачвам…
– Долу, Ариела. – нареди херцогът доста грубо, хвана ме за лакътя и ме повлече надолу по стълбите.
Не можех да се сравнявам с един от най-великите воини на империята.
– Бих те взел на ръце, – изведнъж каза отон Грейд – но не желая да плаша жителите на Орлово гнездо с дивите ти свещенически викове.
Аз се огледах безпомощно, видях жестоката му усмивка и едва не паднах, спъвайки се по стълбите. Херцогът ме държеше почти на място, а щом отново стъпих здраво на каменната плоча, той смени тактиката си и сложи ръка около кръста ми.
– Лорд Грейд! – възкликнах възмутено.
– Опитвате се да намекнете, че съм невъзпитан? – попита хладно херцогът.
– Не, казвам ви директно, мога да сляза и сама!
Ръката около кръста ми се стегна, прегръщайки ме по-силно. И имах чувството, че топлината на допира му прониква през дебелия плат на роклята, през ризата…
– Пуснете ме.
Това не е вик, почти шепот, и ми е трудно да говоря, и не мога да мисля за нищо друго освен за дланта му.
– Моля ви…
Негова светлост ме пусна за миг, но после ме хвана над лакътя и ме принуди почти да тичам надолу по стълбите. А аз нямах нито възможност, нито време да кажа нещо друго. Надолу, надолу, надолу, надолу, рязко надясно, надолу по сивите камъни до спирането пред празната стена. Едно движение на ръката на херцога и камъните пред нас изведнъж се разпаднаха на пясък. Лордът пристъпи напред и ме повлече със себе си. Щом се озовахме в тесния проход, стената отново се превърна в това, което беше преди – споена от камъни.
И в същия миг тайният проход бе осветен от ярката мъртва светлина на магическите кълба, но не ми бе позволено да видя нищо. Херцогът ме повлече към края на тесния проход, който се издигаше нагоре без никакви стъпала, махна с ръка и ме избута в мрачното пространство веднага щом стената се срути.
С мъка се изправих на крака, обърнах се уплашено и погледнах въпросително лорд Грейд, очаквайки поне обяснение.
– Мм-хмм.. – усмихна се той – а какво става с припадъка?
– Какво? – попитах, без да разбирам.
Херцогът бавно се приближи и като ме погледна в очите, каза с усмивка:
– Вие се намирате на ужасно място, лейди Уотърби, развъдник на разврат, източник на пренебрежение към свещените норми и забрани…
– Сектантско светилище? – предложих аз.
С изненадана вежда лорд отон Грейд попита, внезапно развеселен:
– Има ли други предположения?
Замислено отговорих:
– Склад за контрабандисти?
Херцогът се усмихна широко и поклати отрицателно глава. Исках да се огледам, но по някаква причина се чувствах зловещо, затова реших да изключа най-лошите си страхове.
– Мм-хм, жертвен олтар?
Той се засмя.
– Съкровищницата на бунтовниците?!
Смехът спря, а погледът му стана замислен.
– Не, Ариела. – беше отговорът.
– Но вие веднага станахте сериозен. – отбелязах аз.
Той се усмихна, като все още ме гледаше втренчено. Изведнъж осъзнах, че сме недопустимо близо, и направих крачка назад. Напук на всички правила за благоприличие, отон Грейд пристъпи напред, сякаш искаше да каже нещо… Отстъпих още една крачка, блъснах се в нещо, не можах да се задържа и полетях надолу! Най-невероятното беше, че херцогът дори не се опита да предотврати падането ми – стоеше там и се усмихваше.
А аз паднах върху нещо меко, което подскочи, изхвърча нагоре и отново ме пое в мека прегръдка. Отворих уплашено очи и видях… балдахин. Няколко мига се взирах в златните руни, които блестяха в полумрака, и едва тогава осъзнах къде лежа!
– Лорд Грейд! – викът ми беше недостоен за добре възпитана дама, но не можех да мълча.
– Не, – отвърна херцогът, смеейки се – това е само легло, то няма нищо общо с лордовете на Грейд.
Скочих толкова бързо, сякаш бях изгорена от коприва, и спрях едва когато бях на десет крачки от място, за което не исках да знам. Едва тогава се огледах. Да, това беше спалня! Три незатворени прозореца, дебели тъмносини завеси, огромна бяла кожа на пода, толкова огромна, че не можех да определя на какво животно е принадлежала преди, стол, скрин, гардероб. Всичко. Никакви лични вещи, никакви картини, никакви фигурки, никакви книги, никакъв дневник, нито най-малката дреха. Леглото беше постлано, завесите бяха спуснати, спалнята беше в идеален ред. А любопитството беше по-силно от смущението.
– Извинете, – погледнах херцога, който ме наблюдаваше – това вашата… спалня ли е?
Загадъчна усмивка и въпрос:
– Не прилича ли на такава?
– Знаете ли, по-лесно е да свържа това място с всичко гореизброено, отколкото с лично жилищно пространство. – признах тихо.
Този път изражението на неразбиране се отрази върху аристократичното лице на херцог Грейд и лордът огледа спалнята. В продължение на няколко мига той мълчаливо преценяваше ситуацията, след което спокойно обясни:
– Казармата оставя незаличим отпечатък върху възприемането на личното пространство.
– В смисъл, че напълно го обезличава? – попитах с половин уста.
Херцогът отново се огледа, сви рамене и каза:
– Една лична вещ присъства тук.
Мълчаливо погледнах кожата, после лорда. Херцогът кимна, потвърждавайки предположението ми. Неволно се усмихнах – мъже. Нямаше да се учудя, ако кожата беше получена от отон Грейд в неравностойна битка, в която звярът е бил от едната страна, а херцогът – от другата… отряд от ловци, кучета, оръжия, разузнаване, стратегия и склонност към взимане на трофеи.
– Лейди Уотърби, имате забележително живо изражение на лицето. – каза внезапно херцогът и щом го погледнах, обясни – Обзалагам се, че току-що сте се усмихнали снизходително на трофея и присъствието му тук.
Донякъде смутена, аз се осмелих да отговоря:
– Вие… грешите.
– Ммм, – усмивка – в такъв случай ще трябва да направя невъзможното и доста болезнено за егото ми и да припиша на снизходителността ви моето постижение в залавянето на този звяр.
Набързо сведех глава, надявайки се да скрия „забележително живото си изражение на лицето“ от проницателния поглед на лорд Грейд. Той се засмя и каза с внезапна загриженост:
– Да, бих дал много, за да ви опозная искрено и открито, без грубото манастирско възпитание.
Аз така и не разбрах какво имаше предвид. Погледнах предупредително към лорда, но той отново беше надменен и каменен, студен и безчувствен. Това беше тонът, с който ми беше задал въпроса:
– Къде е вторият ви сватбен подарък, Ариела?
Поколебах се, сведох глава и признах:
– На масата в спалнята.
Тишина. Уморена да гледам върховете на собствените си обувки, погледнах херцога и се стреснах, откровено ужасена от твърдия му, гневен поглед.