***
Херцогът ме изправи внимателно на крака, изчака миг, после, пристъпвайки уверено, ме поведе към столовете, закрепени с болтове за палубата, и ме настани, без да иска да чуе възраженията ми. С ужас зачаках лордът да седне на стола отсреща, но не – отон Грейд отстъпи назад и с ръце зад гърба си застана до перилата и се загледа в далечината. Не го смущаваше люлеенето и неспокойното движение на ферибота. Не, херцогът стоеше неподвижен и уверен, като злокобен стълб на непримирима омраза. Единственото, което ме разстройваше в неговата позиция, беше, че лорд Грейд блокираше цялата гледка към корабите и аз нямах друг избор, освен да се любувам на залива.
Плавахме по-малко от половин час, но след това започнаха да се случват чудни неща – фериботът се приближаваше до следващия кораб, въжените стълби се хвърляха надолу и някои от моряците се втурваха нагоре, но в същото време три-четири дебели въжета, подобни на дървени трупи, падаха върху ферибота, разцепваха призрачния купол и корабният дух на вятъра се спускаше да вдигне товара. Всичко това не отнемаше и пет минути, след което отново отплавахме, за да повторим същото, когато наближавахме следващия кораб.
– Не можех да те оставя в „Орлово гнездо“. – внезапно каза лорд отон Грейд.
Като го погледнах, отново насочих вниманието си към корабите на южната армада.
– Какви бяха отношенията ви с майката настоятелка, на манастира на Дева Есмера?
Пренебрегнах въпроса и продължих да се взирам в приближаващия кораб, последния от армадата и очевидно този, на който щяхме да плаваме.
– Аз зададох въпрос. – напомни ми лорд отон Грейд.
– Майка Йоланта винаги е била втора майка за мен, както и за всички дами, за които се е грижила. – отвърнах сухо.
Лорд Грейд се огледа и каза:
– Предполагам, че тази много влиятелна монахиня ще бъде твърдо против брака ни?
– Разбира се, – потвърдих аз – веднага щом успея да я информирам за обстоятелствата и вашето скандално поведение.
По устните на херцога се плъзна усмивка и каза с насмешка:
– Не можех да те оставя в „Орлово гнездо“, Ариела, защото има реална възможност да не сте там, когато се върна.
– Искрено се съмнявам, че това би ви причинило някаква скръб. – казах аз.
– Грешите. – Лордът отново се обърна, загледан в приближаващия се баркентин. – Бих се натъжил от такава голяма загуба.
Беше тъжно, много тъжно да осъзная какво съм загубила и какво съм получила в замяна. Тъжно и наранено до степен на сълзи. Още по-тежко ми беше да осъзная, че нямаше да мине и година и де факто щях да стана съпруга на този мъж, който ме отвращаваше. След случилото се на кея изгубих всякакво уважение към херцог Грейд. Как мога да живея с човек, когото дори не мога да уважавам?!
– Лейди Уотърби, – лордът се обърна и ме погледна от значителния си ръст, скръстил ръце на гърдите си – вие …
Той не довърши, взирайки се в лицето ми. После каза:
– Забавно, но не виждам съвсем очаквания страх във виолетовите ви очи, Ари.
Усмихвайки се тъжно, аз отговорих тихо:
– Възможно ли е да изпитваш страх по отношение на някого, към когото си загубил уважение?
И се обърнах. Не можех да влизам в дискусия с човек, когото не исках да виждам. Само допреди няколко дни, гледайки приближаващата се крепост на скалата, бях мислила със страх за собственото си бъдеще… Сега бях отвратена. Ще трябва да раждам децата на херцога… Да го посрещам с усмивка с всяко едва появило се бебе в ръцете ми, очаквайки името, което по традиция трябва да бъде дадено от бащата… Да науча децата да почитат баща си… Да ги придружавам на светските приеми, изразявайки с всички сили най-дълбоката си любов, преданост и възхищение, както би трябвало да прави една примерна съпруга. Как?!
– Лейди Уотърби, – гласът беше приглушен – толкова ли сте… разстроена от случката с лейди ен-Аури?
Бях изненадана, че херцогът повдигна този въпрос. Но все пак, без да го поглеждам, отговорих:
– Разочарова ме желанието ви да накажете мен за собствената си погрешна преценка, някой, който априори е по-слаб. Много показателно лорд отон Грейд. И ви характеризира като слаб, невъздържан и страхлив човек. Разочарована ли съм? Да! Особено от перспективата да стана ваша съпруга.
Не очаквах разговорът да продължи, още по-малко да прояви откровен цинизъм:
– Повярвайте ми, лейди Уотърби, разочарованието съпътства всички бракове. Всяка девойка копнее за любов и когато не я намери…
– Тук не става дума за любов! – прекъснах херцога и като спрях да гледам шарката на собствените си ръкавици, вдигнах глава и погледнах в черните му, гневни очи – Става въпрос за уважение, лорд отон Грейд. Уважението е в основата на всеки успешен брак. А аз… – гласът ми внезапно се прекъсна.
Наближавахме баркентината, огромната ѝ кърма се извисяваше, а фигурата на херцога се губеше на фона на потъмнялото дърво и изглеждаше зловеща.
– Вие какво? – поиска да узнае последният представител на военната династия на Грейд.
– Аз изгубих всякакво уважение към вас. – казах почти шепнешком. – И аз не се страхувам, на мен ми е крайно неприятно да мисля за бъдещето.
Фериботът направи мек контакт със страната на „Ревящия“ и в същия миг въжените стълби и въжетата бяха изхвърлени от кораба. А после от платното на най-високата мачта се изхвърли тъмно петно и Янир престана да бъде сянка. Горещото лятно слънце изведнъж започна да пече безмилостно, вятърът задуха по-силно и фериботът се люлееше много по-силно. А два духа товареха бали и оръжия, докато моряците и войниците се качваха на борда… по въжена стълба и… нямаше друг начин да се качат.
Лорд Грейд се приближи бавно към мен, протегна ръка. Не каза нито дума, знаех, че ще трябва да го придружа в това плаване, волно или неволно. Но да протегна ръка и да докосна дланта му с пръсти ми се струваше… признание за поражение.
– Аз ще ви вдигна – каза херцогът хладнокръвно – или Янир ще го направи. Ръка, Ариела!
Бавно протегнах ръка… Твърдите пръсти на лорд Грейд ме стиснаха почти болезнено, не ме вдигнаха – издърпаха ме от креслото… но херцогът не показа повече от яростта си, съпроводи ме до ръба на ферибота, до мястото, където двама моряци държаха въжената стълба и чакаха да се приближим.
– Само ме прегърнете, ще се вдигна сам. – предупреди лорд Грейд, като спря пред стълбите.
– Извинявам се, – освободих дланта си от вкопчените му пръсти – но не виждам как ще е трудно да се кача сама. – казах, без да поглеждам херцога.
– Лейди Уотърби! – яростта проблясна ясно.
Отдръпнах края на полата си и пристъпих напред, но бях спряна от негово височество. Не му беше трудно да го направи, физическото превъзходство със сигурност беше на негова страна, но ако се надяваше да промени нещо, като ме прегърне, това не се случи.
– Ваша светлост, аз наистина съм в състояние да се изкача сама. – напомних му твърдо.
В следващия миг прегръдката на херцога беше много по-силна, а после вятърът се усили, гръмотевици прогърмяха в безоблачното небе, мълнии удариха почти до нас… и в следващия миг вече летяхме нагоре.
Чак до страната на Ревящия и още по-високо, докато херцогът не се хвана за въжето. Едно дръпване и ние се плъзнахме към палубата… И като ме пусна, лорд отон Грейд изведнъж падна на едно коляно, дишайки тежко и хрипливо. А внезапната гръмотевична буря просто изчезна в сиянието на лятното слънце, сякаш не е имало нищо. Нищо, освен задъхания адмирал на Южната армада.
– Лорд отон Грейд! – издишах уплашено.
– Лейди Уотърби, бих ви помолил да продължите към каютата си. – гласът на херцога беше дрезгав, прекъснат – Джереми!
Адютантът, ако се съди по нашивките на униформата му, дойде веднага при нас, поклони се учтиво, изправи се, посочи с ръка посоката и ме погледна очаквателно. Аз пък погледнах към лорд Грейд, на когото полета се отдаде с очевидни затруднения, защото в този момент херцогът продължаваше да диша хрипливо и беше толкова изтощен, че не можеше да се изправи.
– Лорд отон Грейд, има ли лекар на кораба? – попитах разтревожено.
Знаех какво ще чуя в отговор! Защото херцогът изведнъж скочи и ми изкрещя:
– Върви си в каютата, разчорлено чудовище с манастирско възпитание и максималистично отношение към себе си и другите!
Погледнах херцога, чието чело беше мокро от пот и тялото му трепереше от напрежение. Но все пак!
– Ваша светлост, – започнах възмутено аз – искам да ви помоля да не повишавате глас, когато говорите на една дама. Бих могла да се изкача и сама, както изрично съобщих на ваша светлост, и… ако не сте чули, това е единствено ваш пропуск… и…
– В името на всички богове, милейди! – изръмжа херцогът – Чух всяка дума, която казахте. Всяка проклета дума! Но това, което отказваш да разбереш, е, че на практика си моя съпруга, Ариела. И не ми пука дали искаш да спазваш съпружеските си задължения, или не. Това е, което аз решавам, и аз вече съм го решил! Вървете в покоите си, лейди Уотърби, и се научете да се подчинявате безпрекословно, защото самото небе не ви е дало друг начин!
Сякаш ме бяха плиснали с леденостудена вода. Гърбът ми се изправи до болка, брадичката ми беше горда, погледът ми… Не можех да откъсна очи от палубата, дори и да исках – все пак ме беше безкрайно срам.
– Не обвинявайте небето за собствените си грехове, лорд отон Грейд. Небето, за разлика от вас, не налага граници.
Едва забележим реверанс към адютанта изрази съгласието ми да го последвам. Джереми, на когото, за съжаление, не знаех фамилията му, прояви изключителен такт и ме придружи мълчаливо до трапа, помогна ми да се кача, придържаше ме под лакътя ми, а след това, когато бяхме на горната палуба, ме поведе към каютата на адмирала, поклони се отново и ме остави сама.
Бавно, много бавно отворих вратата, влязох плахо и спрях на прага. Имаше един голям, широк прозорец, през който виждах морето, малка тераса и на практика цялата палуба на „Ревящия“. Парадоксално беше, че последното нещо, което исках да видя, беше херцогът, но сега имах честта да го видя как се изкачва на капитанския мостик. А в снежнобелите платна, като заплетени от вятъра, духовете набираха сила. Три духа на вятъра. Два тъмни, като движеща се капка, и един призрачно витаещ Янир, който ме гледаше от голяма височина. Махнах с ръка, духът направи церемониален поклон, а аз неволно се усмихнах и клекнах в реверанс. После, без да искам да откъсвам духа от работата му, продължих да оглеждам каютата – бяла дървена маса до прозореца, шкаф с цяла стена, в който през стъклените врати се виждаха книги, свещи, единични магически лампи, документи, купища хартия за писане, няколко чертежа и чертожни инструменти, както и дрехи, подредени на купчини. Мъжки дрехи. Поглед към широкото двойно легло… усещам как дланите ми моментално се намокрят, а по гърба ми преминава хлад. Тук имаше само едно легло. Широко, двойно легло. И никакво друго легло! До вратата имаше закачалка за дрехи, един стол… Единственото нещо, което изглеждаше някак не на място, беше дървеният параван. Чисто нов, блестящ от прясно издълбано дърво, сгънат и стоящ в ъгъла.
– О, Пресвета, това не може да е истина. – въздъхнах, без да мога да се сдържа.
Неочаквано на вратата се почука.
Отстъпих крачка назад и казах с тих глас:
– Влезте.
Същият Джереми отвори вратата, поклони се, после внесе… два от моите куфари и един, черен, скъп кожен, който не можеше да бъде мой. Адютантът отнесе и трите багажа до гардероба, после отвори куфара на херцога и с бързина и значително умение ги подреди на шестте налични рафта. Той застана неподвижно. И набързо постави всички вещи върху два, като остави четири напълно свободни. След това, страхувайки се дори да ме погледне, се поклони, каза: „Приятна почивка, лейди Уотърби“ и напусна каютата.
Искаше ми се да умра. Да падна на леглото и да заплача. Исках да изляза от каютата и да се хвърля в морето… Исках… Но мълчаливо отидох до куфарите си, извадих гребена си и като спрях до прозореца, започнах бавно да подреждам косата си, която Локард беше разрошил.
А там, в платната, два вятърни духа се движеха ритмично, сякаш се подчиняваха на ударите на непознат барабан, сякаш следваха контура на знака за безкрайност. И корабът се втурна през вълните, отправяйки се към залеза – Южната армада напускаше залива.
Лично на мен моментът на отплаването ми се стори малко странен, като се има предвид скорошното настъпване на нощта, но със сгъстяването на здрача всички кораби като един се превърнаха в светеща зелена мъгла. „Призрачен флот“ беше прозвището, дадено на корабите на Империята в хрониките на завладените кралства… сега разбрах защо. Мога да си представя какво са си помислили жителите на пристанищните градове, когато корабите, обвити в зелена светлина, са се появили в морската мъгла… Сигурно са изглеждали красиви отдалеч… отдалеч.
Вратата се отвори, изтръгвайки ме от сомнамбулизма на странни мисли и образи…
– Вие през цялото това време сте стояла на прозореца? – прозвуча донякъде обърканият въпрос.
Разтреперана, погледнах косата си, която беше не просто блестяща, а почти искряща. Мълчаливо сложих гребена, а ръцете ми неволно се спуснаха.
– Дори не сте запалили свещ. – продължи Отон Грейд – Това е жалко.
Шумът от затварянето на вратата, завъртането на ключа, мъжките твърди стъпки към гардероба и скоро вълшебната лампа засия ярко в каютата, хвърляйки мека, мъртвешка светлина върху всичко. После капаците се хлопнаха, отрязвайки ни от останалата част на кораба, и херцогът отново заговори:
– Стаята с удобства.
Неволно погледнах назад към него, видях една незабележима врата близо до шкафа, към която лордът не просто посочи – мина през нея, отваряйки я и продължи:
– Пестене на вода. Естествено, душ кабина има само в моята каюта, но корабът разполага с ограничени запаси от прясна вода, така че моля да имате това предвид. – вратата отново се затвори – Сигурен съм, че манастирското възпитание може да ви помогне да развиете полезни умения. Вечеря след петнайсет минути, това е всичко.
Гребенът изпадна от отслабените ми пръсти и се приземи на пода с трясък.
– Нещо не е наред ли? – попита лордът, като разкопча униформата си.
Поех повече въздух и казах твърдо:
– Лорд отон Грейд, искам отделна каюта, аз…
– Ари, това е изключено.
Той свали униформата си, хвърли я на облегалката на единствения стол, после с едно движение над главата си свали ризата, хвърли я върху униформата и приближавайки се към мен, зашеметена от безсрамието му, продължи:
– Това е единственият приемлив за вас вариант, лейди Уотърби. Капитанската каюта е три пъти по-малка, офицерите ползват обща стая, а войниците и моряците – обща стая в трюма. Разбирам, че „Ревящ“ ви се струва огромен кораб, но това е военен кораб, милейди, последното нещо, което го интересува, е удобството.
Направих предпазлива крачка назад, отдръпвайки се от полуголия херцог, но не можех да не опитам:
– Защо да не взема капитанската каюта, след като вашата е достатъчно просторна за двама и…
– Ариела – прекъсна ме отон Грейд – и тук ще бъдем двама, ти и аз. И повтарям, че това не подлежи на обсъждане. Надявам се, че си забелязала двойното легло, което е поставено тук. То беше доставено по обяд единствено за ваш комфорт.
Изведнъж ми се стори, че корабът се люлее особено силно… И също така изведнъж стана тъмно.
Назад към част 21 Напред към част 23