* * *
– Лейди Уотърби, съжалявам, че не съм приготвил миризливите соли, но ако настоявате, те ще бъдат тук на сутринта. – гласът на херцога се чу някъде от тъмнината и след това нещо студено и влажно отново се допря до бузите ми – Ари, мисля, че вече би трябвало да си будна. – раздразнено каза отон Грейд.
Отворих бавно очи. Сега имаше две магически светлини – и двата глобуса трептяха на тавана, застинали в неподвижност… Следващото, което разбрах, беше, че съм полулегнала, не много удобно или по някакъв начин неприлично. Предпазливо извърнах глава и погледнах към раздразнения лорд, като не осъзнах веднага какво се случва… Но тогава! Открих, че съм полулегнала в ръцете му, а самият херцог седи на леглото и ме държи… докато все още е полугол! Но най-лошото беше, че корсажът на роклята ми беше развързан!
– Да… да… как смеете? – звучах патетично с дрезгав глас – Как вие…
На устните на херцога проблесна мрачна усмивка и той ме прекъсна спокойно:
– Надявам се, че осъзнавате, че шамар в лицето няма да бъде толериран.
Подскочих неловко, изправих се на крака и за мой ужас осъзнах, че отново падам… в ръцете на недолюбвания херцог, който ме вдигна и ме настани на предишното ми място. Той се усмихна, като погледна притиснатия ми гръб, и каза замислено:
– Съблазняване по монашески.
Поколебах се и се опитах да се изправя, но отон Грейд ме задържа и ме положи на леглото, за да добави:
– До вечерята няма много време, лейди Уотърби, проявете легендарната си сдържаност и бъдете така добра да спрете това хаотично лишаване от сетива. Аз съм гладен, сигурен съм, че и вие сте. Но през нощта можете да припадате колкото си искате.
А след това лорда отиде в стаята с удобствата и оттам се чу плясък на вода…
След минута излезе, избърса се, отиде до гардероба и извади нова риза. Захвърли кърпата, обърна се към мен и започна да закопчава ризата си.
– Колко дълго смятате да почивате, Ариела? – въпросът прозвуча, ако не подигравателно, то с известна доза насмешка.
– Ще имате ли нещо против да излезете навън? – попитах тихо.
– Лейди Уотърби – херцогът скръсти ръце на гърдите си, докато довършваше закопчаването на копчетата – ние с вас ще делим една стая за известно време, така че свикнете, че няма да имате приличието, наложено ви в манастира. Освен това очаквам, че ще имате нужда от помощ при обличането си.
– Благодаря ви, – казах аз и се изправих – сестрите наистина ме научиха да бъда независима.
– Радвам се. – каза подигравателно лорд отон Грейд и се отправи към гардероба.
Докато той прибираше някои документи и се настаняваше на бюрото си, аз обмислях усилено какво да облека и необходимостта да се освежа.
– Банята е само за вас и срамът е напълно излишен. – каза херцогът, без да откъсва поглед от документите.
– Поставете паравана, моля. – помолих аз, без да се надявам на нищо.
Влязох в стаята с надеждата да намеря желанието си изпълнено, когато се върна.
* * *
Свещите горяха ярко – десет, по пет във всеки тежък свещник. Масата беше поставена на горната палуба и ние можехме да видим призрачната армада в цялото ѝ великолепие. В момента обаче обръщах много по-малко внимание на нея, отколкото на огромното членестоного, яркочервено на цвят, кацнало в чинията ми, обрамчено от зелени салатни листа.
– Това е рак. – каза херцогът, като счупи щипката на собственото си чудовище.
Един лакей се приближи и напълни чашата му с вино, но щом се опита да налее и за мен, лордът каза
– Лейди Уотърби е твърде млада, за да има право на вино по време на вечеря.
Наляха ми вода и лакеят отново се оттегли в полумрака. Тихо скърцане отбеляза края на крайника на морското същество.
– Не разбирам, – отвърнах аз – нормална храна ли е…?
– Лейди Уотърби – прекъсна ме херцогът – това са крайбрежните райони на юга и морските животни са част от храната. И трябва да кажа, че раците са един от най-добрите морски деликатеси.
От всичко това можеше да се направи само един разочароващ извод, останах без вечеря. Подходящ край на един неприятен ден. Смачках салфетката си, махнах я от скута си, поставих я внимателно на масата и станах, като възнамерявах да оставя лорд Грейд да изяде чудовището сам.
– Седнете! – острият вик на херцога ме накара да потръпна.
Но аз дори не се опитах да изпълня заповедта му. Не и до момента, в който думите бяха изречени:
– Лейди Уотърби, колкото и ниско да съм паднал в очите ви, трябва да помните, че не хвърлям думи на вятъра.
Веднага си припомних страховитото му „Ако посмеете да откажете отново вечерята, независимо по каква измислена причина, ще дойда в спалнята ви, ще ви вържа ръцете и ще ви нахраня лично. И не ви гарантирам, лейди Уотърби, че след това ще ви оставя да спите сама“.
Потънах бавно в стола. След това взех салфетка, разстлах я в скута си и се обърнах към лакея, който беше скрит от тъмнината:
– Извинете.
Удивително е колко добре са обучени слугите на кораба и лакеят веднага се появи пред мен. Усмихвайки се мило на мъжа на средна възраст, аз попитах учтиво:
– Кажете ми, всички присъстващи на „Ревящ“ ли имат неудоволствието да се хранят според вкусовете и предпочитанията на адмирал Грейд?
Върху безизразното лице все още имаше израз на недоумение, но лакеят бе удостоен с честта да се владее и попита небрежно:
– Дали лейди Уотърби желае да смени ястието?
– Вие сте много проницателен. – потвърдих аз.
– Веднага. – лакеят се поклони, а ракът изчезна заедно с ястието и зелената салата.
Лорд Грейд замръзна, загледан в мен. Сложих ръце в скута си и зачаках смирено, като най-благочестивата монахиня.
– Лейди Уотърби – тъмните очи на херцога блеснаха светкавично – мога ли да попитам, винаги ли се лишавате от желанието да опитате нещо ново?
Отговорът ми, в известен смисъл, прозвуча доста сурово:
– Моля за извинение, лорд отон Грейд, но трябва да призная, че вашите маниери ме възпряха да опитам каквито и да било морски обитатели.
– Двусмислен израз. – каза херцогът, като взе чашата.
Той изпи виното на една глътка и без да ме погледне, се върна към вечерята си. Аз откровено се възхищавах на гледката на огромния кораб, на снежнобелите платна и на духовете, които танцуваха танца на вятъра.
Скоро един лакей излезе от полумрака и пред мен беше поставена чиния с най-традиционното ястие – печено говеждо, печени картофи и салата от пресни зеленчуци. Донесоха ми и чай, чийто вкус ми липсваше.
– Благодаря ви! – казах с чувство.
Лакеят се поклони учтиво и се оттегли в мрака. Започнах да се храня с удоволствие и не се изненадах особено, когато чух казаното от херцога:
– Тороп, ще бъдеш ли така любезен да ми донесеш същото?
И все пак, когато сме далеч от родината си, ние ценим познатото повече от всичко друго.
Едва успях да потисна усмивката си, но дори не погледнах негова светлост, защото храната тук беше отлична, а аз нямах желание да развалям храненето, като съзерцавам неприятен спътник.
Вечерята премина в пълна тишина. Лорд отон Грейд не се докосна повече до виното си, макар че лакеят му напълни чашата на връщане, но херцогът не се отказа от принципите си и щом донесоха тортата за чай, заговори с леден тон:
– Лейди Уотърби е наказана и затова е лишена от сладкиши.
Чинията едва не изпадна от ръцете на лакея, който беше шокиран от чутото, но самообладанието му позволи да скрие недоумението си, поклони се и си тръгна. А когато масата беше разчистена, аз отпих замислено от чая си, наслаждавайки се на тръпчивия му вкус, без да имам десерт, което беше най-малкото, за което съжалявах.
Изведнъж се чу звукът от експлозия във въздуха. Зловещо, сякаш някъде наблизо летеше оръдейна топка. Изтръпнах, едва не разлях чая си, и чух ленивото:
– Това е само поща, лейди Уотърби.
И въздухът зашумя от напрежение, а в следващия миг на масата пред херцога падна овъглено руло кожа. Един лакей изникна от тъмнината, ловко покри рулото с мокра кърпа, като го направи на пара, после се оттегли на мястото си с вече изцапаната кърпа.
– Тороп, свободен сте. – каза херцогът, без да го поглежда.
Лакеят излезе от мрака, поклони се и забърза да се отдалечи от терасата. Лорд отон Грейд погледна към мен, която се интересувах от случващото се, а после се усмихна лукаво и каза:
– Това е моментът на истината, лейди Уотърби.
– Моментът на истината? – попитах, като гледах как херцогът извади ножа си и преряза въжето, което държеше пакета.
– Точно така! – въжетата паднаха и лордът започна бавно да размотава дебелата, необработена кожа – Осъзнавам, че нямате представа колко ценна информация успях да получа за вас.
– Със сигурност сте събудили любопитството ми. – признах аз. – Какво има в този пакет?
– Гледайте ми ръцете. – отвърна лордът и се усмихна загадъчно.
Естествено, гледах с жив интерес. В пакета имаше куфарче от облечена и защитена кожа и като отвори капака му, херцогът извади няколко документа, запечатани с восък, около десетина писма и… Сърцето ми прескочи един удар! Защото дебелата тетрадка с подвързия от сива кожа познаваше не само мен, познаваше всички ученици от лицея на Дева Есмера! На корицата на тетрадката беше изобразена именно нашата свята закрилница с дълга клонка коприва в ръце! Но хайде, това беше личният дневник на майка Йоланта! Личен, защитен с магически средства, дневник със списък на имената на най-добрите ученички на лицея!
– Лорд отон Грейд! – възкликнах, като скочих възмутено.
Викът ми отекна в целия кораб и беше толкова тихо, че само платната скърцаха от вятъра. Но в този момент дори не се замислих за това. Бях възмутена до дъното на душата си, бях шокирана от това, което беше направил, аз…
– Не бихте посмели! Вие… това е кражба, лорд Грейд! Вие…
В отговор на възмущението ми херцогът се засмя, а после изведнъж каза лукаво:
– Лейди Уотърби – продължаваше да се смее той – винаги сте искали да погледнете под този сив капак, нали?
Замръзнах, взирайки се с ужас в човека, който не се притесняваше да краде. Нямах нито думи, нито сили да възразя, нито решителност да се съпротивлявам. И единственото нещо, което ме успокояваше в тази ситуация:
– Вие не можете да го отворите. – казах хладнокръвно и отново седнах на стола – Майка Йоланта е магьосница.
Черните му очи блеснаха, на устните на лорд Грейд заигра леко хулиганска, момчешка усмивка, той се наведе напред и издиша:
– Да се обзаложим?
На това аз съвсем разумно отговорих:
– След всичко, което се случи, нямам никакво желание дори да говоря с вас, камо ли да се обзалагам!
С весело намигване лордът изведнъж каза:
– Зубърка.
И простря дланта си върху тетрадката.
В същия миг се случи това, което се случваше с всеки от учениците на майка Йоланта, дръзнал да докосне артефакта – над тетрадката се появи синя мъгла и в нея се появи Дева Есмера, която според легендата прогонила либертините от планинското село с помощта на коприва. В ръката на светицата ясно се виждаше клонче от коприва… Обикновено след това момичетата бягаха с писък, а само аз знаех какво се случва, ако не се вслушаш в предупреждението – копривата изгаряше, а после трябваше да държа ръката си под студена течаща вода половин ден. Но в този момент много исках херцогът да задържи ръката си… А призрачната фигура вече се размахваше, за да накаже нечестивеца…
– Ари, – оказа се, че вместо да следи предстоящото възмездие за откраднатата тетрадка, лорда следи мен – знаеш какво ще се случи по-нататък, нали?
Знам. Ясно. Може би единствената в Лицея. Но никога няма да го призная и в момента със скрита усмивка наблюдавах зеленеещите се листа на копривата, чийто удар съвсем нямаше да е призрачен. Замахване. Удар!
Но веднага щом светилото се удари в дланта на херцог Грейд, се случи невероятното – копривата започна да потъмнява и да се завива! После фигурата на Девата Есмера се сви, чу се писък и… тетрадката се отвори и около нея се разпиля призрачен сив прах…
– Това е всичко – усмихна се черният магьосник – а вие се страхувахте, лейди Уотърби.
Аз изпитвах смесени чувства. От една страна, това беше мечтата на моята младост, да не говорим за детството ми, защото всяко момиче в лицея искаше да прочете тази тетрадка, в която майката описваше най-добрите от своите ученици. И всяка се съмняваше, че нейното име ще бъде намерено в тетрадката… Чудя се дали името „Ариела Уотърби“ е там? Но от друга страна…
– Както казах, имате забележително живо изражение на лицето, лейди Уотърби. – каза херцогът с усмивка и обърна първата страница на тетрадката.
Едва дишах, борейки се с две чувства: да спра това кощунство или да се включа в четенето. Противоречията ме разкъсваха на парчета, макар че…
– Забавно! Лицеят е открит преди дванайсет години – внезапно каза лорд отон Грейд – обучението трае десет, но странно, на първата страница на този дневник с лични записи срещам познати имена.
Сега вече просто не можех да си поема дъх, заинтригувана неимоверно.
– Лейди Даяна Елридж… – черните очи на херцог Грейд ме погледнаха – познавате ли я?
Стройната, висока, перфектно възпитана дама беше една от най-добрите ученички и беше любимка на майка Йоланта, но Даяна беше повече от достойна за това, а сватбата ѝ с престолонаследника на Империята Теодор Лаенер беше радост за всички нас.
– Значи я познавате – каза херцогът по своя преценка – и как е тя?
– Истинска, възхитителна дама. – отвърнах уверено аз.