***
Дамата се протегна в права линия и каза:
– Разрешете ми да говоря!
Едва след това херцогът благоволи да удостои дамата с внимание, както и да отговори.
– Слушам ви, офицер ен-Аури.
„Ен“ означава роден в извънбрачно съжителство. Не извънбрачно, а родено от свободни хора, които не са благоволили да се оженят. И може само да се гадае дали става дума за случайна връзка, временен брак или уговорено майчинство, защото „ен“ априори принадлежи на бащите. Определено, сега слушах дамата с голям интерес, но да я разглеждам внимателно би било грубо.
– Командир на армадата „Отон Грейд“, мога ли да чуя причините, поради които корабът ми е отстранен от наказателната експедиция?
В гласа ѝ се долавяше звънък гняв. А погледът ѝ беше насочен единствено към мен и мога да предположа защо – дамата, както и аз, ясно разбираше, че в мое присъствие херцогът няма да си позволи да се държи фамилиарно.
– Офицер ен-Аури! – лорд Отон Грейд благоволи да се обърне към дамата и продължи, като я гледаше втренчено в очите – Мога ли да чуя причините, поради които сте стигнали до такава наивна идея, че съм длъжен да ви отговоря по този въпрос?
Това прозвуча подигравателно и високомерно. На ръба на обидата. А дамата едва се сдържаше. Стиснала пълните си устни, тя въздъхна конвулсивно и мигновено промени поведението си.
– Скъпи – плавна стъпка, изпълнена с изяществото на истинска аристократка – мислех, че имам малко повече привилегии, като се има предвид…
Това беше грешка. Фаталната ѝ грешка.
– Господин Ирек! – гласът на лорда беше доста силен и адвокатът се втурна към нас. Но още преди да се приближи, херцогът заговори също толкова силно – Дисциплинарно производство срещу офицер ен-Аури за неподчинение.
Адвокатът беше видимо изненадан, но се спря, кимна и обърна поглед към лейди ен-Аури. Всъщност в този момент почти всички, които бяха чули думите на херцога, гледаха към нея. Единственият, който не удостои офицера с поглед, беше самият лорд, обаче…
„Настойчивостта – това е несъмнената добродетел на всяка интелигентна дама“ – многократно ни повтаряше майка Йоланта. Но не можех да очаквам, че в този момент ще видя пример за женска упоритост.
– Лорд отон Грейд, – гласът на лейди ен-Аури стана мек, мек, сладък като ванилова меласа – не мога ли да задам един въпрос като офицер от вашия флот?
Ситуацията се превръщаше в патова ситуация. Несъмнено херцогът, а аз вече бях наясно с тази негова черта, би могъл да отговори достатъчно твърдо и без да се съобразява с правилата на етикета, но… Нещо пречеше на последния член на семейство Грейд да го направи. Нещо, което той не искаше да покаже в мое присъствие.
– Лейди Уотърби, – обърна се херцогът към мен – скъпа моя… – това беше казано все още на мен, но направи трайно впечатление на лейди ен-Аури – Янир ви очаква.
Не ми се искаше да го оставя в компанията на дама, която чувстваше властта си, но казаното не оставяше никакъв шанс. Лек реверанс и аз протегнах дланта си практически във въздуха. Невидими пръсти я хванаха здраво и ме поведоха към ръба на кея, към мястото, където морето се плискаше на десетина метра от мен. Пристъпих уверено към ръба и едва там спрях.
– Страхувате ли се, лейди Уотърби? – попита духът на вятъра – Не би трябвало да се страхувате, достатъчно силен съм, за да вдигна кораб, повярвайте ми.
Повярвах, но все пак. Един остър завой и аз се обърнах обратно. За да видя как, също толкова стремително, лейди ен-Аури прегръща лорд Грейд и притиска целувка към устните му. И разяреният мъж се дръпна, опитвайки се да спре такова грубо нарушение на всякакви правила на морала и етиката, но… ръцете му, които бяха обгърнали кръста на дамата, за да я отблъснат… изведнъж се плъзнаха по униформата ѝ и в следващия миг вече бяха прегърнали плътно жената, която го целуваше… очевидно все още безумно обичана жена.
Чувствах се отвратително!
– Лейди Уотърби. – духът на вятъра се опита да ме издърпа.
Мълчаливо изтръгнах ръката си от вкопчените му пръсти. Наистина се чувствах изключително отвратително! Какво друго може да почувства човек, който е бил унижен публично?! И докато гледах как херцогът стяга хватката си върху тази, която вече целуваше жадно и страстно, не можах да разбера само едно – заради какво този човек е разбил живота ми! И с какво право той, който всъщност ме принуди да приема титлата на негова годеница, се осмелява да ме унижава, като показва публично обичта си към тази дама! Как смее! Да ми направи такова нещо! Как…
– Лорд отон Грейд! – гласът ми беше неприемливо силен.
И това без съмнение принуди влюбените да се отдръпнат един от друг. Херцогът се отдръпна пръв. Погледът му беше някак смаян, очите му бяха замъглени. Но аз не дочаках момента, в който лордът напълно осъзнае какво се случва, и не по-малко гръмко казах:
– Хубаво е да видя, че вие толкова обичате своето… положение.
Това беше скандал! Определено. Смутените офицери напуснаха набързо кея, моряците, напротив, слушаха с жив интерес, но на лицето на лейди ен-Аури за миг проблесна досада и погледът ѝ не предвещаваше нищо добро за мен. Нейните чувства обаче бяха най-малката ми грижа – с усмивка очаквах ответния ход на бързо възстановяващия се херцог. И дочаках – замъгленият поглед стана смислен и гневен.
– Лейди Уотърби! – изсъска разяреният отон Грейд.
– Лорд отон Грейд! – отвърнах аз на свой ред, доста саркастично.
Погледът на херцога потъмня. Този път от дълбоко и непреодолимо чувство на омраза и нямаше съмнение, че омразата е насочена към мен.
– Лейди Уотърби, веднага се отправете към ферибота! – видях колко трудно беше на лорда да се сдържи да не изрече дори частица от изразите, които се съдържаха в яростния му поглед.
Само че това вече беше война!
– Лорд отон Грейд, простете ми, ако ви прекъсвам. – обясни, Пресвета, защо усмивката не слиза от лицето ми – Невероятна нетактичност е от моя страна да реагирам така остро на липсата ви не само на възпитание, но и на познания за добре известните правила на етиката и морала.
За миг лицето на последния член на военната династия на Грейд се изкриви от ярост, която вероятно е била непозната за всички негови доблестни предци. Само за миг, а след това, забравяйки за любовницата си, за работниците и моряците на кея и дори за собствените си офицери, херцогът се приближи към мен.
– Знаете ли, лейди Уотърби – изсъска той – мисля, че ще трябва да ви покажа познанията си за ремъците.
Нещо вътре в мен потръпна от ужас, но външно… усмивката все още беше на устните ми, докато отговарях също толкова силно:
– Ваша светлост, жалко е да наблюдавам очевидни склеротични симптоми на вашата все още далеч не толкова напреднала възраст, но трябва да ви напомня, че не съм ваша дъщеря, ваша подопечна или ваш офицер. И се опасявам, че моят статут не ви позволява да демонстрирате всички налични и, сигурна съм, много обширни познания в областта на телесното наказание, както и да използвате жестоки възпитателни мерки. Не е прието да се възпитават бъдещите съпруги, лорд отон Грейд. Това е донякъде извън общоприетите знания за периода на ухажване, не мислите ли?
И херцогът спря. Той ме погледна мълчаливо за няколко секунди, а след това:
– Така значи…. война, лейди Уотърби?
Каза го тихо и само аз и духът на вятъра, който отново докосна ръката ми, го чухме. Той ме дръпна настойчиво настрани. И наистина ми се искаше да избягам от сцената, но… малодушието никога не е било сред чертите на характера ми.
– Война, лорд отон Грейд? – попитах достатъчно гръмко – Като се има предвид колко е наранено егото ви, единственото нещо, което се планира тук, е побой над деца.
Черните очи на херцога сякаш станаха още по-тъмни и тогава той заговори:
– Янир, свободен си.
Странно, но духът не пусна ръката ми.
– Янир.
Той я пусна неохотно, стискайки пръстите ми за сбогом. Все пак тук има само един лорд, а херцогът не търпи неподчинение. И в следващия миг останах сама на ръба на кея, под немигащия поглед на последния член на династията Грейд. Какво си мислех?! За наказание, без съмнение, за това, че той никога няма да дочака думи на извинение – два пъти, без съмнение. За това, че никой никога не ме е удрял… Опитах се да не мисля за това. Майка Йоланта винаги казваше, че най-силните цветя са тези, отгледани с любов. И така, аз, тази, която от ранно детство се къпеше в нежност и любов и беше обградена с внимание и грижи в лицея, трябва да съм много силна. Дори в тази ситуация.
– Поведението ви е неприемливо, лейди Уотърби. – каза твърдо и гневно лорд отон Грейд.
– Вие ме унижихте – потреперих вътрешно, но външно, за моя изненада, останах напълно спокойна – и очаквате от мен да се подчиня! Млада съм, лорд отон Грейд, но не съм лишена от самоуважение и ако не сте способен да спазвате правилата на приличието не само в личния живот, но и на обществени места, не бива да се придържате упорито към идеята за този брак, който, както е очевидно, няма да доведе до нищо добро.
Херцогът се приближи мълчаливо към мен, приближавайки се на непоносимо разстояние, там, където нямаше никакво разстояние… Сърцето ми се сви, но не отклоних поглед, сигурна, че съм права и че мога да се сдържа.
– Лейди Уотърби – гласът на херцога беше предчувствие за сбъдването на най-лошите ми предположения – вие…
И в този момент на кея се чу звук:
– Дезмънд, много съжалявам, че ви прекъсвам, но все пак…
– Офицер ен-Аури – лорд Грейд дори не се обърна – можете да продължите да изпълнявате задълженията си!
Не видях реакцията на дамата, всичко, което се случваше на кея, беше закрито от широките гърди на мъжа, който се беше превърнал във фатално събитие в живота ми, който беше потъпкал надеждите ми за щастлив брак, за любов, радост и кръговрат на социалния живот. Може би именно възмущението от всичко, което ми беше отнето, провокира отровната ми забележка:
– Вие ме излъгахте, лорд отон Грейд. Вие не сте обичали тази жена, вие все още я обичате.
И херцогът замръзна. Само за миг погледът му се промени, а после:
– На ферибота, лейди Уотърби.
И това каза всичко. Лорд отон Грейд не желаеше да се вслушва в разума, както не желаеше и да се откаже от плановете си за брак. Един нелеп брак, който щеше да ме остави в бездна от отчаяние. Не мога да живея така. Няма да се примиря, това е непосилно за мен. Аз…
– Вие сега ще се обърнете и ще отидете на стълбите – гласът на херцога беше сух и студен – или, кълна се в боговете, ще съжалявате.
– Вече толкова много съжалявам, лорд отон Грейд. Страхувам се, че няма да мине много време и ще съжалявам дори за това, че съм се родила. – казах тихо.
После се обърнах и погледнах въпросително господин Ирек с високо вдигната брадичка. Адвокатът погледна херцога малко несигурно, очевидно се питаше за собствените си по-нататъшни действия и за възможността да ме придружи, но…
– Аз вече ви дадох ясни заповеди за офицер ен-Аури. – отряза го отон Грейд. – Янир.
Духът на вятъра се появи пред мен, поклони се галантно и тръгна напред, като се опитваше да имитира човешка походка. Но тя все още беше толкова магическа, колкото и полупрозрачната фигура на духа. Без да поглеждам назад, последвах Янир по кея, после един от офицерите, отвръщайки поглед, ми помогна да сляза по стълбите и тогава видях ферибота, който се поклащаше на вълните.
Внушителната структура представляваше нещо като ромб. Навсякъде имаше железни парапети, в центъра – бали и оръдия, а по краищата – войници и офицери. Трябваше само един поглед, за да разбера, че съм единствената присъстваща дама. Трябваше миг, за да осъзная нещо още по-неприятно, присъстващите знаеха какво се е случило на кея и затова офицерите гледаха смутено настрани, докато войниците ме гледаха с интерес и одобрение. Искаше ми се да изгоря от срам.
– Имате много здрава руменина по бузите. – каза Янир, като ме поведе по пътеката.
– Страхувам се, че това няма нищо общо със здравето. – прошепнах аз.
– Страхувам се, че за първи път имам удоволствието да видя как лорд Грейд не се поддава на чара на лейди ен-Аури. – загадъчно каза духът на вятъра.
Препънах се на ферибота, Янир галантно ме подкрепи и изминахме останалата част от пътя по периметъра в мълчание.
Едва стигнахме до мястото си на палубата, всичко се раздвижи. Погледнах нагоре и видях херцога да тича по стъпалата, после чух острите му, ясни заповеди и преди лордът да влезе във ферибота, моряците започнаха да развързват швартовите въжета.
– Извинявам се, трябва да ви напусна сега. – каза Янир.
– Разбира се, разбира се. – промърморих разсеяно.
В същия миг духът се издигна и над цялата конструкция се настани прозрачен навес.
Тогава фериботът се разклати, принуждавайки ме да се вкопча в перилата, издигна се над водата, съвсем малко, но все пак, и се понесе, сякаш се плъзгаше по вълните… Замръзнах от удоволствие, изправих лице срещу вятъра и се загледах в очертанията на корабите, които се виждаха в далечината. Огромни, омагьосващи снежнобели платна, величие и мощ…
– Още петдесет крачки и на ваше разположение е креслото, лейди Уотърби. – прозвуча гласът на херцога.
Поколебах се, но не се обърнах, а трябваше да отговоря:
– Благодаря ви, тук се чувствам отлично и ще остана, ако позволите, лорд отон Грейд.
– Не позволявам, лейди Уотърбъри. Не съм доволен от разчорления ви вид, а още по-малко съм доволен, като знам, че ви наблюдават моите подчинени.
Не ми оставаше нищо друго, освен да се препъна и да се вкопча в парапета за още петдесет крачки, за да видя покритата с платна част от кърмата, където имаше два стола и маса. Фериботът имаше много по-остър ход от кораба и беше трудно да се мине, без да се докосна до парапета.
– Ръката ви, лейди Уотърби. – каза херцогът зад мен.
– Благодаря ви, ще се справя. – отвърнах решително аз.
И направих първата крачка.
Когато направих третата крачка, палубата внезапно се разклати и изведнъж осъзнах, че не мога да стоя. Опитах се да запазя равновесие, размахах ръце и… бях хваната, преди да успея да се приближа съвсем близо до дървените дъски.
– Прекалената арогантност не е нещо добро, лейди Уотърби. – каза хладнокръвно отон Грейд.