* * *
Отворих очи и видях таван от полирано светло дърво, слабо осветен от постоянната, спокойна светлина на очевидно магически огън.
– Ще трябва да си набавиш миризливи соли. – веднага разпознах гласа на херцога.
Изтръпнах, извърнах рязко глава и открих лорда само по панталони, надвесен над леглото.
– Радвам се да видя, че се чувствате по-добре, лейди отон Грейд! – каза херцогът с усмивка.
Веднага ми стана много по-зле. Толкова много, че нямах нито морални, нито физически сили да направя учтивия отговор, който би трябвало да направя в такива случаи.
– Лейди отон Грейд, спрете с това припадане. – каза херцогът студено.
И като се обърна, отиде до масата, където очевидно през цялото това време беше изучавал личния дневник на майка Йоланта.
Лежах там няколко минути, опитвайки се да сдържа сълзите си и да осъзная какво се е случило. Родов брак! Родов… Ако съм права, трябва да отбележа, че моята кръв не е докосната от отон Грейд…
– Малко те нараних – каза херцогът, без да вдига глава – надявам се, че осъзнаваш, че това беше единствено от обективна необходимост.
Бавно се огледах, на безименния пръст на дясната ми ръка имаше превръзка. По нея имаше мъничко петънце кръв… Да, родов брак. Варварски езически ритуал, позволен само на някои аристократични семейства… Но има един нюанс.
– Лорд отон Грейд. – започнах аз, като седнах на леглото.
– Дезмънд. – поправи ме херцогът, без дори да се обърне.
Майка Йоланта беше съвсем права, когато казваше, че лордовете са твърде авторитарни.
– Лорд отон Грейд. – повторих упорито аз.
Негова светлост ме погледна подигравателно, но каза студено:
– Ариела, насаме трябва да ме наричаш с първото ми име. Това е първото предупреждение, след третото единствената форма на обръщение от теб ще бъде „милорд“.
След тази тирада херцогът се върна към документите си. Бях му благодарна за това – отон Грейд ми беше спестил неприятностите да „запазвам“ лицето си. А на мен ми беше невероятно трудно да се сдържам.
След като поседях няколко минути на леглото, станах бавно, отидох до неотворените си пътни чанти, седнах, извадих от страничния джоб томчето със Свещени жития, дадено някога от майка Йоланта, и се върнах с него на леглото, като поради липса на втори стол трябваше да седна на ръба му. Погалих с пръсти позлатената кожа на подвързията, глупав детски навик, и отворих книгата по средата.
„Пресветата изпраща изпитания само на най-любимите си деца, защото те каляват душата и извайват характера. Изпитанията са пътят на силните, трънлив и труден, но само те водят към върха на планината. Изпитанията са стъпалата на великите, които водят до самите небеса. Не се страхувайте от трудностите…“
– Ариела – обади се херцог Грейд – мисля, че искаше да зададеш въпрос.
– Стигнах до извода, че намерението ми е било погрешно. – отвърнах сухо на съпруга си, без да вдигам глава.
– Е – определено го чух да се ухилва – в такъв случай се пригответе за лягане, лейди отон Грейд.
Томът в ръцете ми потрепери.
Бавно, много бавно, вдигнах глава и погледнах мъжа, който все още четеше откраднатия личен дневник. Херцогът четеше съсредоточено, надрасквайки някаква информация върху парче жълт пергамент, който буквално изяждаше думите и фразите – те просто се разтваряха в него. Щеше да ми е любопитно да разбера каква информация изписва лорд отон Грейд, но да гледам полуголия лорд не ми беше по силите, затова отвърнах поглед.
– И побързайте. – каза херцогът, докато продължаваше да разглежда артефакта.
Захлопнах книгата, върнах я в чантата си и отворих отделението за дрехи. Изборът на нощница за сватбената нощ е коварна работа.
– Можеш да минеш без дрехи, ще бъде гореща нощ.
И веднага си припомних неговата изпълнена с гняв заплаха: „Ариела, смееш ли да се опиташ да нарушиш сватбената церемония, и аз ще консумирам брака ни още същата нощ. Ясно ли се изразих?!“ Ръцете ми трепереха… Обърнах бързо глава и осъзнах, че херцогът ме наблюдава. Незабелязано, внимателно показвайки пълно безразличие и не желаейки този факт да ми стане известен, като мигновено се върна към изучаването на откраднатия предмет.
– Харесва ли ви да се подигравате с мен?! – въпросът дойде, преди да го осъзная.
Осъзнах и се уплаших… от последствията. Но херцогът реагира спокойно, като ми каза:
– Честно казано, да.
– Със съжаление разбирам, че се гордеете със собствените си пороци. – казах рязко.
– Подигравката с ближния порок ли е? – весело се намеси лорд отон Грейд – Е, напълно съм съгласен с вас. Между другото, винаги съм смятал присъствието на свещенослужители за откровена подигравка с чувствата на разумните хора.
Замръзнах. Отново погледнах херцога и, без да искам да влизам в религиозна дискусия, обясних:
– Ставаше дума за тормоз над беззащитните и много по-слабите.
– Наричаш ли себе си беззащитна и слаба, Ари? – след като затвори тетрадката на майка Йоланта, херцогът се обърна и каза – Скъпа моя, сега вие сте една от най-защитените дами в империята и да.. най-малко съм склонен да ви смятам за слаба, лейди Грейд.
Комплимент със съмнителен подтекст. Не отговорих и се изправих, вдигайки пижамен костюм от дебел сив плат. Това беше пижамата, която майка Йоланта ми беше подарила преди пътуването ми до планината Есмера, която бях взела със сестрите от втория манастир на манастира „Вси светии“ в столицата. В нашия лицей не беше забранено да се носи както бельо по собствен вкус, така и нощници, но на поклонението отидохме в държавно облекло, сиво като мрака на монахините. Всъщност нито веднъж не облякох пижама, което предизвика недоволството на сестра Торин, която, като ме видя загърната в дълга нощница, гръмко ме обяви за развратница, а след това се отнесе към мен само с презрително стискане на устни. Но аз все пак спях в нощница, защото пижамата беше твърда, неудобна, триеше кожата ми, бодеше и изобщо беше невъзможно да си почина в нея… досега. Затова, притискайки плата към гърдите си, се отправих зад паравана, за да се преоблека.
– Ариела – прозвуча, докато разхлабвах връзките на роклята си – задоволете любопитството ми, спала ли сте някога преди в тази реликва от манастирското си минало?
– Много пъти. – излъгах, без да мигна.
– Да? – попита с изненадан, подигравателен тон – И етикета изобщо не ви е притеснявал?
С ужас погледнах яката на ризата и видях етикет, на който пишеше: „Изработено по поръчка 448 за манастира на Дева Есмера“. Цветът на изгарящ срам заля бузите ми.
– Ариела, не бъди дете! – отново заговори отон Грейд – Повярвай ми, дори монашеската роба не може да те спаси. Влез в стаята, почисти се и си легни, или сам ще те сложа да спиш.
Излязох иззад паравана с разкопчана рокля, тръгнах решително към масата, без да поглеждам херцога, взех нож за хартия, отрязах етикета и се върнах при паравана. Искаше ми се лорд отон Грейд да замълчи, но той, както винаги, пренебрегна желанията ми.
– Ариела – погледнах през пролуката и го видях да играе с отрязания етикет в пръстите си – любопитен съм, ако никога не сте носила това, с какво сте спала през всичките тези години?
„В каквото, по дяволите, съм носела!“ – почти избухнах.
– Предполагам, че се срамувате да отговорите. – каза лордът, тълкувайки мълчанието ми по свой начин.
– Грешно предположение, лорд…
– Второ предупреждение. – меланхолично ме прекъсна херцогът.
Разкопчах роклята си, свалих я, но не я свалих напълно, обърнах се с гръб към херцога, чийто поглед усещах дори през паравана, и започнах да разкопчавам бельото си… Пръстите ми трепереха. Колкото и да ми се искаше да бъда силна, колкото и да се насилвах да помня, че този жесток мъж е мой съпруг и е мой дълг да се подчинявам, исках… да скоча от кораба в тъмната прегръдка на вълните. О, Пресвета, как копнеех за това…
– Вие обличате ли се или се отдавате на философски разсъждения, Ари? – гласът на херцога прозвуча неочаквано близко.
Докато замръзвах, искрено се надявах, че съм си представила близостта му.
– Като ваш съпруг и господар имам пълното право да махна изцяло паравана.
В следващия момент, за първи път в живота ми, върху голите ми рамене бяха поставени мъжки ръце! Твърди, леко груби, мазолести, с дълги силни пръсти… И почти веднага херцогът притисна голите си гърди към гърба ми…
Това беше последната капка!
– Какво си мислите, че правите?! – крясъкът ми сигурно се чу извън каютата, но на кого му пукаше!
Обърнах се бързо и решително поисках – Излизайте!
И това беше краят на моята решителност. Защото херцогът не се страхуваше от справедливото възмущение и сега се извисяваше над мен, като ме гледаше с интерес… изобщо не в лицето ми. И този интерес имаше оттенък на откровена насмешка, която играеше по устните на лорд Грейд и определено отвличаше вниманието от белега на бузата му.
– Между другото – гласът му беше нисък и леко дрезгав – предполагам, че трябва да ви напомня, че като ваш съпруг имам пълното право да бъда тук. Какво ще кажеш на това, Ари?
Имах какво да кажа по този въпрос!
– Никой възпитан лорд не би влязъл в будоара на жена си без нейно разрешение! – възкликнах гневно.
– Да? – лордът повдигна подигравателно вежда – Страхувам се, скъпа моя, че сега сме в моята спалня.
С ръце, които конвулсивно покриваха ризата на гърдите ми, отстъпих крачка назад, ужасена, когато осъзнах, че гърбът ми е опрян в стената, и още по-ужасена, когато видях как херцогът прави плавна крачка, притискайки ме в капан.
– Защо си толкова притеснена, Ари? – той открито ми се присмиваше – Имаш пълното ми и безусловно разрешение да бъдеш тук.
Още една крачка и се оказах притисната до стената от мощното тяло на херцога. Исках да изкрещя, но гърлото ми беше стегнато, не можех да издам нито звук, не можех да помръдна и най-лошото беше, че гледах лорда с широко отворени от ужас очи и не можех да се отвърна. Не можех да отвърна поглед, дори и да се обърна.
– Какъв поглед – каза подигравателно отон Грейд, наведен над мен – като сърна, замръзнала пред хищник… На това ли ви научиха в манастира, Ари? – дланта му докосна бузата ми – Или това е импровизация? Това е тръпка, трябва да призная… – херцогът се наведе по-ниско и сега почти докосваше носа ми – Знаете ли за какво ми напомня това, Ариела?
Никога през живота ми не ме е било толкова страх! Не бях в състояние да отговоря, дори спрях да дишам.
– Това ми напомня безумно за дните на моята безразсъдна, ярка, безмилостна младост, за жестоките битки, за решителните победи, за превземането на градове и дворци, във всяка от които най-опияняващата и желана плячка беше някоя като теб, уплашена, с огромни от страх очи, млада, сладка и пленителна… награда за победителя.
Краката ми отслабнаха, сърцето ми биеше с тройна скорост и аз… не можех да не попитам:
– Защо ми казвате всичко това?!
Отдръпвайки се леко назад, лорд отон Грейд каза с подигравателен смях:
– Сега вие сте моя съпруга, Ари, а съпругът трябва да бъде напълно искрен с жена си, не сте ли съгласна с мен? Не се ли чудите, лейди Грейд, за какво си мисля, когато ви гледам?
Не знам какво искаше да чуе, дори не знам как трябва да се държи една дама в такава ситуация, но като погледнах устните на херцога, изведнъж казах това, което наистина мислех в този момент:
– Само не ме целувайте… моля ви!
И замръзнах, не вярвайки, че съм го казала, но… бях готова да изпълня дълга си докрай, знаех, че всяка сватба води до продължаване на рода, знаех всичко, но не можех да забравя онази целувка на двамата черни магове на кея.
– Хм? – лорд отон Грейд се протегна изненадано – Интересна молба, Ари. Но ще ми е любопитно да знам – той отново се наведе над мен – какво я е предизвикало.
Вероятно е било много грубо и неприемливо, но искрените думи излязоха от устата ми:
– Аз съм много гнуслива.
Искаше ми се да стисна очи и да се разкрещя при тези думи, но… Продължих да гледам последния член на военната династия Грейд, който бе загубил подигравателната си любезност. Той се изправи бързо, но не отстъпи нито крачка, а сега, навел глава, ме гледаше с черни очи, които изглеждаха още по-тъмни. А лицето на херцога ставаше все по-яростно и по-яростно, като маската на някой от езическите богове на яростта! Бях ужасена.
– Най-забавното е, лейди Уотърби… Извинете, лейди отон Грейд, че нямах никакво намерение да ви докосвам днес – каза лордът студено и ясно. И добави заплашително – Нямах намерение!
И ме връхлетя вихрушка. Жестока като всички стихии, безмилостна като войната и страшна като неизбежната смърт. В един миг херцогът обсеби устните ми, извиваше се и ме измъчваше с алчността на звяр, в следващата секунда се чу дрънчене на платно и мъжка длан болезнено притисна гърдите ми… Изведнъж всичко се промени. И дланта на негова светлост, плъзгайки се нагоре, обгърна брадичката ми, а целувката, тя стана друга, не болезнена и жестока, а нежна… Но в името на Пресветата, колко обидена, отвратена и озлобена бях… От всичко това, от унижението, от осъзнаването с кого ме беше свързала съдбата и с кого можех да бъда… И от това, че просто така, пред всички и в мое присъствие, той беше целунал лейди ен-Аури така опияняващо… Болеше ме до сълзи! И едно конвулсивно ридание против волята ми се изтръгна отнякъде, сякаш от душата ми…
Лорд отон Грейд замръзна. Той спря, дишаше тежко и все още държеше здраво брадичката ми… Не можех да видя лицето му, очите ми бяха отдавна затворени, но колкото и да се опитвах да го скрия, изпод плътно затворените клепачи избликнаха сълзи… Не исках да ги вижда, наистина не исках да ги вижда… но не можех да си помогна.
– Ари?! – дрезгав, разтревожен глас.
Аз се разплаках. Освободих се от здравата му хватка, покрих лицето си с длани и се плъзнах по стената, ридаейки, треперейки, усещайки разтърсването от преживяното и оплаквайки собствената си съдба.
Чу се грохот, пукот на счупено дърво, резки стъпки, затръшване на врата – останах сама, но и това не ми помогна да се съвзема.
Назад към част 25 Напред към част 27