* * *
Не знам колко дълго съм ридала, седнала на пода като изоставено дете, прегърнала коленете си с треперещи длани. Скоро конвулсивните ридания се замениха с хлипания, а после утихнаха, оставяйки на тяхно място слабост и опустошение. После сълзите пресъхнаха. И аз огледах кабината – дървеният параван беше само купчина счупени дърва, нищо друго не беше повредено. Вълшебните лампи все още светеха ярко, документите, оставени на масата, бяха все още там… херцогът го нямаше.
След като поседях още известно време, станах, огледах се за пижамата си и разбрах, че не само параванът е повреден, но и дрехите ми са жестоко разкъсани: и панталонът и ризата. Облякох друга нощница и дълго се мих, като се опитвах да охладя зачервеното си лице и подутия си нос.
Когато се върнах в каютата, разбрах, че херцогът не се е появил. Не можех да кажа, че бях натъжена, но не знаех какво да правя по-нататък. Нямах сили да чакам негова светлост, след истерията си бях разколебана, но не ми беше по силите да легна на леглото. Извадих едно одеяло и отидох до масата, седнах на единствения стол, който успях да намеря, увих се в него и погледнах през прозореца. Там, сред облаците, пълната луна светеше толкова ярко…
Не знам в кой момент съм заспала.
* * *
Някога Бусик ме събуждаше сутрин. Притичваше от двора, защото на разсъмване беше негово лично задължение да придружава готвачката ни, сестра Луси, до пазара, а Бусик, вярвайки, че почитаемата монахиня не може да се справи без него, се качваше на едно столче, сядаше и ме гледаше, докато не се събудя. И аз винаги усещах този поглед. Отвръщах се, криех се под възглавницата си, но все пак го усещах. И Бусик не слизаше от табуретката, докато не се събудех! И ето нещо странно – кучето ми отдавна го няма, но имам чувството, че ме наблюдава внимателно.
Когато отворих очи, срещу мен спеше лорд отон Грейд. Все още само по панталони, настрани, което подчертаваше значителното завъртане на раменете му, и с лице към мен. И в този момент осъзнах, че и аз лежа на леглото, покрита с тънък чаршаф, защото нощта наистина беше много топла. Погледнах през прозореца и разбрах, че скоро ще настъпи утрото – небето все още просветляваше, но едва се виждаше. Отново погледнах към херцога – лордът спеше. Мощните му гърди натежаваха, очите му бяха затворени, клепачите му не трепваха… но по някаква причина имах впечатлението, че тази нощ отон Грейд не е мигнал – под клепачите му имаше сенки.
Спуснах се внимателно върху възглавниците, после се обърнах безмълвно към стената, без да искам да видя херцога. Срамувах се от истерията си, но в същото време твърде много ме болеше. Беше твърде голям шок.
Но щом се опитах да заспя отново, изпитах същото странно усещане, че ме гледат. Гледаше ме внимателно, без да мига, внимателно… гледаше. Обърнах се рязко и погледнах към лорд Грейд – херцогът спеше. След като поседях известно време и погледнах през прозореца, усетих, че умората отново настъпва. Легнах, погледах известно време лорд Грейд и после… тежките ми клепачи се затвориха сами, но преди да изпадна в сън, в слабата магическа светлина видях как херцогът отвори очи. И очите му бяха вперени в мен.
* * *
Остър звук на тръба. Силен, пронизителен… прекъснат от внезапната тишина. Предпазливо отворих очи и видях как някой, също много внимателно, затваря щорите откъм палубата. Мигновено си спомних какво се беше случило предишния ден, погледнах към леглото и разбрах, че отново съм останала сама – херцогът го нямаше.
Сега го нямаше, но знаех със сигурност, че сега херцогът винаги щеше да е там. През целия ми живот.
Седях дълго на леглото, после станах, оправих се, избрах бяла сутрешна рокля, по детски къса и разкриваща дантелата на дълги панталони, но нямах почти нищо друго със себе си.
Докато закрепя лентата за глава на косата си и я прибера, на вратата се почука и се чу несигурен глас:
– Лейди отон Грейд, негова светлост ви очаква на закуска… ако ви е угодно.
Бях малко изненадана от последната част на това изречение. Без съмнение това беше правилният начин да се отнасяш към една дама, но никога не бях очаквала лорд Грейд да бъде толкова любезен. И ето, невероятното.
– Добро утро – отвърнах аз, оправяйки последната фиба – благодаря ви за поканата.
Непознатият ми събеседник, за когото подозирах, че е лакеят, който беше сервирал на масата предишния ден, си тръгна. Последвах го и на излизане от каютата видях чернокос мъж, който стоеше с гръб към мен и гледаше хоризонта през телескоп. Беше висок и щях да го заподозря, че е херцога, ако не беше абсолютната липса на сива коса.
В следващия миг, сякаш усетил погледа ми, той се обърна… и аз едва се сдържах да не изкрещя! Това беше лорд отон Грейд, без сива коса и без белега, който обезобразяваше лицето му! Но как?!
Нямаше нужда обаче да гледам жестокото лице на съпруга си и като сведех очи, се поклоних с реверанс.
– Добро утро, лейди отон Грейд. – поздрави ме херцогът.
– Добро утро, лорд отон Грейд. – отвърнах студено.
Изправих се, погледнах към морето и с изненада установих, че водите му са придобили забележим зеленикав оттенък и че утрото не е по-топло от вчерашния следобед. Може би това се дължеше на факта, че пътуването ни беше на юг от империята, и все пак промяната във времето не беше твърде бърза…
– Как спахте? – дойде неочакваният въпрос на лорда.
Аз не знаех какво да отговоря. Бих благодарила на непознат за въпроса и вниманието му, бих казала полуистини на семейството си, бих разказала на лекар или пастор за неспокойната си душа, но какво да кажа на мъжа, който беше мой съпруг? Без да вдигам очи от блестящата палуба, отговорих предпазливо:
– Благодаря ви, много мило от ваша страна, че проявявате загриженост за…
– Аз не съм ви чужд, Ариела! – Прекъсна ме отон Грейд.
– В такъв случай вие знаете по-добре от мен как съм спала тази нощ! – думите излязоха от устата ми, изхвърляйки цялото ми възмущение от случилото се.
Но още щом произнесох тази фраза, болезнено осъзнах неизбежните последици и утрото сякаш загуби цвета си. Благословени да са небесата, опитвам се да приема съдбата си. Опитвам се, но понякога това е непосилно за мен.
– Закуската ни чака. – херцогът наруши мълчанието и ми подаде ръка.
Назад към част 26 Напред към част 28