* * *
Прекарах по-голямата част от деня в каютата. Отначало бездействах, четейки книгите, които носех със себе си – тази, дадена от майка Йоланта, и сборника с исторически приключения от годините на войната. До обяд бях прочела книгата и когато на вратата ми се почука, тъкмо обръщах последната страница.
– Лейди отон Грейд, обяда е сервиран. – тържествено обяви Тороп.
– Благодаря ви. – отвърнах аз.
Светлолилава рокля, тъмносини панталони и подходящи обувки, синя лента за глава и петнайсет минути по-късно бях излязла от каютата.
Никой не ме посрещна. Когато се отправих към средната палуба, видях, че масата е приготвена за един човек и Тороп почтително очакваше пристигането ми. Само Тороп…
Изведнъж вятър докосна бузата ми, а в следващия момент Янир галантно се поклони пред мен и като протегна призрачна длан, каза:
– Бихте ли пожелали да ми направите компания на обяд, прекрасна лейди Грейд?
Подхващайки играта му, аз направих реверанс с думите:
– За мен е чест, лорд Янир.
Духът на вятъра галантно ме придружи до масата, придърпа един стол, което смъртно обиди намръщения Тороп, и като се настани на херцогското място, заповяда:
– Добри ми човече, ще си поръчам пинта въздух и гарафа пречистена синя вода.
И аз, и лакеят погледнахме духа с подчертана изненада. Янир с недоволство се размърда и обясни:
– В трюма попитайте старпома, той ще ви насочи по-точно.
Лакеят се поклони и си тръгна. И в същия момент духът на вятъра се облегна назад в стола си, сложи крак на крака си, сплете пръсти зад главата си и в тази много фриволна поза попита:
– Как ви харесва да сте омъжена, лейди отон Грейд?
Настроението ми моментално се влоши. Не исках да лъжа, а и не исках да навлизам в подробности, затова отговорих сдържано:
– Всичко е наред, благодаря ви.
Духът на вятъра имаше прекрасни очи, големи, присвити, с цвета на лятното небе, но без зеници, които сякаш ставаха малко по-ярки, когато се усмихваше.
– Лейди отон Грейд, вие сте ужасен лъжец. – каза Янир.
– Ще го приема като комплимент. – отвърнах аз с усмивка.
– Знаете ли – духът пристъпи напред – вие не сте от жените, с които херцогът е свикнал да разговаря.
– Янир, – взех салфетката и я разстлах в скута си – не разбирам за какво е този разговор.
– Предпочитате ли да поговорим за времето? Намираме се в Прокълнатото море, забелязахте ли промяна в цвета на водата?
– Прокълнатото море? – попитах аз.
Изведнъж Янир скочи от мястото си, а в следващия момент ме вдигна на ръце и отлетя. Салфетката падна и бавно се свлече на пода, а ние се издигнахме нагоре, маневрирахме между снежнобелите платна и почти се сблъскахме с по-младия дух на вятъра!
И колкото по-високо се изкачваше Янир, толкова по-ясно се виждаше, че Южната армада плава през зелени, мътни води, в абсолютно спокойствие, защото дори на височината, която бяхме достигнали, вятърът не се усещаше.
– Проклетото море, – съобщи духът на вятъра – тук плава само императорският флот, за другите кораби това място е гробище.
– Защо? – попитах, оглеждайки се наоколо едновременно уплашено и любопитно.
– Мъртво спокойствие, – обясни Янир – платната увисват мигновено, няма риба… ядлива риба, а греблата са безполезни, водата разяжда незащитеното дърво за часове.
– О, Пресвета! – издишах шокирано.
– Това няма нищо общо с нея. – усмихна се духът – Това са последиците от битка, в която е използвана толкова много магия, че тя е останала като вечен фон, изкривяващ природата. Знаете ли, някога тук е имало прекрасни острови. – гласът му се пресече.
За пръв път, откакто бяхме станали, погледнах към Янир, духът се усмихна в отговор и изведнъж проговори:
– Това море беше капан за херцога, лейди Грейд. Коварен, мощен, почти непреодолим стоманен капан и когато Южната и Западната армада попаднаха в капана на тези води, всички стигнаха до мрачното заключение… това беше смърт. Духовете на вятъра не можеха да контролират корабите, магията на офицерите беше блокирана, водата беше пълна с чудовища, които сграбчваха и разкъсваха войниците с пипалата си и ги поглъщаха пред очите ни… По това време бях на „Ханс“, флагманския кораб на адмирал Дикран, и може би в момента, в който видях сълзите на безсилие в очите му, спрях да му се подчинявам.
Това прозвуча странно.
– Защо ми разказваш това? – попитах взискателно.
– За битката? – уточни Янир.
– За проявата на слабост на лорд Дикран.
– Не просто така. – духът на вятъра потвърди опасенията ми – Но нека продължа.
Кимнах мълчаливо.
– Ситуацията беше спасена от херцог отон Грейд. – каза Янир с усмивка – Погледни към корабите.
По негова молба огледах армадата с нямо възхищение, никога няма да се уморя да се възхищавам на нашия горд флот.
– Знаете ли защо със сигурност ценя херцога? – попита духът и, без да чака отговор, продължи – За неговата интелигентност, за способността му да не се предава, за смелостта и находчивостта му. И докато някои плачеха от страх, много по-слабият млад маг търсеше решение. Зеленото сияние е идеалният щит. Отрязва ни от външни влияния и позволява на непроницаем пашкул да обгради всички кораби на армадата. Когато той засия, се раздвижи и бойната магия. Сражавахме се и на сутринта всичките дванадесет най-силни духове се изправиха пред този, на когото сега се подчиняваме. Ние сме същности лейди Грейд, подчиняваме се само на най-почтените. Към днешна дата под командването на херцога има сто и седемнайсет духове на вятъра.
Бях шокирана от думите му и все пак:
– Защо ми разказахте това, Янир? – повторих въпроса тихо.
А духът отговори:
– Вчера видях безпомощния поглед в очите на адмирал Грейд, милейди. За първи път. Вие плачехте, а той стоеше пред вратата и не знаеше какво да прави.
Прехапах устните си и замълчах.
– Херцогът няма право на слабост, лейди Грейд! – продължи Янир – Грешки, гняв, сривове, но не и слабост.
Сега нямах думи, отвърнах се от Янир и мълчаливо се загледах в Прокълнатото море.
– Доколкото разбрах думите на херцога, вчера, когато сте припаднали, той е дал клетва, това е кръвна клетва, сега сте обвързани.
– Ако трябва да бъда откровена, ние бяхме обвързани с договори и конвенции в момента, в който ме качиха на кораба и ме отведоха далеч от столицата. – отвърнах слабо.
– Много ли сте загубила? – попита Янир.
– Много. – отвърнах аз, без да го крия – Включително бъдещето, за което не смеех да мечтая.
– Искате ли да загубите и всичко останало? – попита духът.
Погледнах изненадано Янир и той ми обясни:
– Вие сте омъжена, лейди Грейд – усмихна се духът – обвързана сте сега, за вечни времена и от вас зависи дали ще бъдете обичана съпруга на силен мъж, или презряна съпруга на слаб, лишен от ранг и власт над духовете.
На душата ми стана празно и горчиво, а Янир продължи:
– Разберете, лейди Грейд, самият факт, че ви е взел със себе си, говори много. Вие сте първата жена, която стъпва на този кораб. И повярвайте ми, вие сте единствената жена, в чиито думи лорд отон Грейд се вслушва, защото дори лейди ен-Аури, която безсрамно използва влиянието на проклятието, само се усмихваше подигравателно на всеки упрек, но вашите думи му допадат. А той е мъж, лейди Грейд, вашият мъж. И каквото и да се случи между вас, колкото и да е наранена гордостта ви, вие имате два избора: да забравите всичко и да пристъпите към него или да продължите пътя си към бездната, към която сега и двамата се движите много бързо.
Не исках да казвам нищо. Невероятен копнеж стискаше сърцето ми и ме болеше толкова силно, че не можех да дишам. Янир беше безкрайно прав за нещо, но ми беше трудно да преодолея себе си. Над гордостта си, над оправданото си възмущение и откровения си гняв към херцога. Но Янир беше прав за нещо… всъщност да, за всичко.
– Върнете ме на кораба, моля. – помолих едва чуто.
А вятърът разроши косата ми, докато започна бързото си спускане надолу, към великолепния кораб с бели платна. Докато прелиташе, аз протегнах длан и докоснах плата, и ръката ми се плъзна в царство, където управляваше само вятърът, а сърцето ми… просто ме болеше. Никога не съм владеела великото умение да прощавам.
Пускайки ме до масата, Янир се поклони и изчезна сред платната.
Мълчаливо седнах на масата, Тороп придърпа един стол и ми даде нова салфетка на мястото на тази, която бях загубила. Обядвах, без да усещам вкуса на храната, и когато приключих, се върнах в каютата си. До вечерта седях на масата с глава, опряна на сгънатите ми длани.
Назад към част 28 Напред към част 30