* * *
Масата все още беше там, на горната палуба, до прозореца на адмиралската каюта в Южната армада. Безупречно учтивият лакей се поклони при пристигането ни и не промени позата си, докато лорд отон Грейд не придърпа стола ми. Това ме изненада и докато херцогът заобикаляше масата, за да заеме мястото си, аз се обърнах, за да задам въпрос:
– Извинете ме за може би неуместното ми любопитство, но много бих искала да знам от колко време сте на служба в „Ревящия“?
Лакеят се поклони отново и рязко каза:
– Втори ден, милейди.
Искрено се изненадах от отговора му, но бях предпазлива да питам каквото и да било пред херцога. Както се оказа, това беше напразно.
– Преди това се хранех в компанията на офицерите, Ари. – каза лорд Грейд – Но с твоето пристигане настъпиха някои промени.
Мълчаливо взех салфетката и я разстлах в скута си, като я загладих внимателно, след което изчаках лакеят да се приближи и да ми донесе първото ястие – овесена каша. Докато отхапвах от традиционната, но не и от любимата си закуска, ми се стори, че си струва да отбележа това:
– Не трябваше да се жертвате заради мен.
– Така ли мислите? – запита негова светлост.
Не отговорих нищо. Лакеят се приближи до херцога, но херцогът, отказвайки услугите му, напълни собствената си чиния, наля си чай и изведнъж каза:
– Боя се, че грешите, Ариела. – тъй като отказах да погледна в лицето му, изражението, с което беше изречена фразата, остана неизвестно за мен – Познавам ви достатъчно добре, за да знам, че след случилото се нямаше да вдигнете поглед от пода, а всеки поглед щеше да е много… неприятен.
Лъжицата падна от замръзналите ми пръсти.
Не можех да погледна херцога, но видях движението на дланта му, когато изпращаше лакея. В следващия миг лорд отон Грейд се изправи, заобиколи масата, застана зад мен и тежките му длани се стовариха върху раменете ми… Трябва да бъда силна, аз…
– Ари, извинявам се за инцидента от предния ден. – тихо каза последният член на династията Грейд.
Аз съм лейди Ариела Утор… отон Грейд, аз съм лейди, аз съм силна, аз…
– Не биваше да правя това, – продължи херцогът, пръстите му се преместиха на шията ми, като леко погалиха голата кожа – не биваше да те оставям сама през първата ни нощ и се надявам да ми простиш за неизпълнението на съпружеските ми задължения. Обещавам да се поправя тази вечер.
Това дори не е извинение!
Бавно вдигнах глава от масата и се огледах за лакея, който стоеше с безупречно самообладание и кърпа, преметната през ръката му, на двайсетина крачки от мен. С жест му направих знак и когато той се приближи, попитах:
– Бихте ли били така любезен да сервирате чай?
Лакеят се поклони и ми донесе чай, каничка със сметана и захар.
Погледнах укоризнено лакея, като напълно игнорирах херцога, който стоеше зад мен:
– Лорд отон Грейд ми забранява да докосвам сладкиши. Махнете захарта, моля.
Пръстите на раменете ми се стиснаха за миг, а после прозвучаха недоволно:
– Не съм толкова жесток, лейди отон Грейд.
– Страхувам се, че сте прекалено добър към себе си, лорд отон Грейд. – отвърнах доста язвително.
Дланта на херцога бавно се плъзна нагоре и като ме погали нежно по бузата, лордът каза:
– Тороп, от днес не сервирай на дамата захар, сироп, а да – и сметана.
Лакеят веднага взе предметите от подноса, поклони се отново и си тръгна с най-непринуденото изражение, което можеше да събере. Изчаках да останем сами, преди да кажа с усмивка:
– А казвахте, че не сте бил толкова жесток, лорд отон Грейд.
– Правя всичко възможно, за да отговоря на вашите представи, лейди отон Грейд. – каза той отровно.
– Надявате ли се, че Пресветата ще оцени усилията ви и ще ви направи светец? – попитах аз, едва сдържайки гнева си.
– Не съм имал толкова високи цели.
– Нищо чудно, – налях си чаша чай – че преследването на низки цели е толкова характерно за жестоките хора.
Мен ме оставиха, а херцогът се върна на мястото си и започна да закусва. Аз също сметнах, че е най-добре да се храня в мълчание и осъзнах, че малко съм избързала, когато чух:
– Да се опитаме да сключим сделка, Ари. Аз ще отменя забраната за сладкиши, а вие… внимавайте с езика си.
И тогава за пръв път погледнах директно към лорд Грейд. Зрението ми не ме беше излъгало – външният вид на херцога наистина се беше променил значително – косата му сега беше синьо-черна, без капка сивота, но белегът беше оставил тънка, едва забележима бяла ивица, сякаш беше много стар и вече заздравял белег.
– Магия? – попитах аз, като погледнах съпруга си.
Отговорът беше неочакван:
– Проклятие.
– Да обобщим и да се върнем към това, което вече казах – Магия. – казах безучастно.
– Страхувам се, че ще трябва да обърнете внимание на думите ми, лейди отон Грейд. – каза херцогът ледено.
Отвърнах поглед и след това, взирайки се в хоризонта, казах тихо:
– Съмнявам се, че познавате страха, лорд отон Грейд, иначе не бихте били толкова безмилостен към онези, на които внушавате откровен ужас.
Нямаше отговор и без да поглеждам към съпруга си, се върнах към закуската си, без да мога да усетя вкуса на храната. Струваше ми се, че след случилото се в душата ми е настъпила странна празнота, а чувствата ми сякаш са с половин тон по-тихи, приглушени от скръбта и мъката… и мъчителното осъзнаване, че нищо не може да се промени.
– Ариела! – гласът на херцога беше неочаквано мек и аз го погледнах.
Лордът се усмихна странно и тъжно, а после каза тихо:
– Като дете се страхувах от водата – баща ми ме хвана и ме хвърли в един поток. През зимата. Изплувах и оттогава водата ми е добър приятел. В младостта си не исках да наранявам хората – по време на кампанията в Дерт се смилих над един бедняк… Месец по-късно този „бедняк“ ме прободе с нож в гърба. Успя да се доближи на разстояние, използвайки фразата „Господине, господине, спомнете си, че тогава ме спасихте“. Бях на двадесет и шест години, когато се влюбих за първи път в живота си. Ненаситна и всепоглъщаща, полудявах само при вида на нейната усмивка. Дамата ме предаде в нощта, когато белият маг ѝ предложи вечна младост като заплащане… за моята смърт. Да, знаех, че това е капан – ен-Аури никога не ми беше писала такова послание – но за разлика от нея знаех какви са опасностите да се сговориш с бял маг. Затова тръгнах след нея и дори успях да унищожа гадината, но преди това бяха три дни мъчения и един подигравателен ритуал – Леонас искаше дамата да изпита всичко, което бях преживял аз. Така се случи, че не успях да разбия предсмъртното му заклинание. Не можех. До снощи, Ари.
Слушах изповедта му, гледах съпруга си с омраза, вярвах и не вярвах на думите, които се криеха зад историите и събитията от живота на лорд Грейд, но… той продължи:
– И съм ви много благодарен, лейди отон Грейд. – усмихна се. Сега твърда, почти жестока, а после – Вчера споменахте за един нюанс, който влиза в действие след ритуала на кръвната клетва. Искрено съжалявам, че не успяхте да чуете думите на клетвата, но те бяха изречени и да, изпреварвайки въпроса ви, ние сме обвързани сега и завинаги. Това не е помпозен израз, това е истината, лейди Грейд, с която трябва да живеем.
Сега не само мълчах, но и нямах желание да кажа нищо. Спуснах поглед и започнах да бъркам безрезултатно овесената си каша.
– Ариела – херцогът звучеше раздразнено – знам, че съм ти неприятен, но трябва да консумирам брака и в светлината на фактите трябва да разбереш това. Упоритостта, възраженията и обидите са най-малкото глупави.
Сребърната лъжица падна с тих звънлив звук. Обзе ме странна апатия и умора, които ми попречиха дори да си поема дълбоко дъх…
– Искрено съжалявам, – продължи негова светлост – че се наложи да… лейди отон Грейд, бих помолил без сълзи!
В следващия миг с мен се случи нещо фундаментално погрешно, порочно и зло. Вдигнах глава, погледнах херцога, станах и казах студено:
– През петте дни, откакто се срещнахме, бях оскърбена, посочиха ми място, подходящо за моя произход, публично ме унижиха, ожениха ме по най-варварски начин, опитаха се да ме накажат с изпълнение на съпружеските задължения, забраниха ми да припадна и най-невероятното е, че не желаете да ме видите да плача! – последното от тези думи изрекох недопустимо гръмко, но дори фактът, че разговорът ни се слуша, не ме притесни. Затова продължих още по-гръмко – Лорд отон Грейд, вярвам, че сте безскрупулен, жесток гадняр, който изпитва истинско удоволствие да вреди на слабите и безпомощните. Вие сте жестокото момче, което връзва консервна кутия за опашката на коте и се смее безумно, докато гледа как нещастното животно тича наоколо. И искрено съжалявам, че когато се оженихте за мен, не пожелахте да чуете мнението ми за вашата личност. Но Пресветата учи, че по-късно е по-добре, отколкото никога, нали?! Е, мразя ви! Искрено, от цялото си сърце, от цялата си душа! Презирам ви като човек, като личност и като мъж, който не знае какво е мъжественост! Дори не можете да удържите на думата си! И бог знае, че макар да се налага да ви оказвам чест на светло, уважавам повече и последния просяк, отколкото вас, лорд отон Грейд. Защото просякът има честта да признае положението си, а на вас ви липсва дори честност да погледнете в очите на онези, които плачат по ваша вина! А сега, ако ме извините, трябва да ви напусна! Всичко най-добро, лорд отон Грейд!
И като напуснах масата, тръгнах нанякъде, но на стълбите се обърнах и спрях, гледайки учудено херцога. Последният член на военната династия на Грейд се усмихваше. Лъчезарно, широко и съвсем доволно. Сякаш се наслаждаваше на това, което чуваше, и на случващото се. Никакъв гняв, никаква ярост, никаква злоба… той…
– Върнете се на масата, Ариела. – гласът му беше леден въпреки усмивката – А аз обещавам да забравя всичките ви далеч не толкова уважителни думи.
Трябваше да се подчиня, както би направила една дама, но вместо това му напомних предизвикателно:
– Обещанията ви са безполезни, лорд отон Грейд! Що се отнася до забравата, вие не прощавате и сте безкрайно злопаметен!
И като се обърнах, тръгнах надолу по стълбите. Но щом направих крачка, се случи нещо странно – топъл вятър, почти осезаем, се завъртя около мен. И това не беше дух на вятъра – друго нещо, не живо, но изпълнено със сила.
– Скъпа моя, – вихърът изчезна във въздуха, а ледените пръсти на лорд Грейд стиснаха китката ми – ако се осмеляваш да говориш зло, имай честта да погледнеш в очите на човека, на когото с такова удоволствие съобщаваш „истината“.
Обърнах се, отметнах глава назад, погледнах в черните очи на херцога и му напомних:
– Имах неудоволствието да гледам в очите ви, докато произнасях гневния си монолог.
Стояхме на стълбите, аз бях с едно стъпало по-ниско, а лордът, който и без това беше значително по-висок от мен, сега изглеждаше огромен. И той сигурно е забелязал това, защото слезе три стъпала, спря, погледна ме, осъзна, че лицата ни вече са на едно ниво, и тогава… Силни, жестоки пръсти се плъзнаха по рамото ми, по ръката ми, стиснаха китката ми и придърпвайки ме към себе си, херцогът заговори:
– Ариела – лицето на негово височество изглеждаше съвършено безстрастно – все пак съм убеден, че яростта се проявява много по-ярко чрез други действия, отколкото само чрез нападките.
– Какво намеквате? – попитах войнствено аз.
Леко сумтене и недоверчиви думи:
– Ударете ме.
Погледнах херцога в шок.
– Поне опитайте. – продължи да се усмихва той.
– Мислите ли, че като се принизя до вашето ниво, вече няма да ви презирам? – знаех, че е жестоко, но нямах душевна сила за сдържаност.
Лицето на лорда потъмня и той отговори със студена ярост:
– Предполагам, че това ще ви позволи да се откажете от опитите да следвате поведението на благочестиво момиче в манастирско училище. И може би ще успея да видя най-сетне Ариела Уотърби, каквато си била по рождение. Защото ми омръзна от монахинята.
Опитах се да изтръгна ръката си от твърдите му пръсти, но не успях и трябваше да отговоря:
– Престанете да ме възпитавате! – изрекох го хладнокръвно и ясно и да, погледнах в черните очи на лорда – Това е нетърпимо. И вашата нетърпимост към всичко, свързано с държавната религия, също е нетърпима. Аз съм това, което съм. Няма да се променям, за да отговарям на капризите ви, лорд отон Грейд. Имам свои собствени ценности и принципи и всъщност не изисквам от вас да се примирявате с тях. Нещо повече, не съм ви упрекнала нито с дума, нито с поглед за този брак, който ваша милост ми наложи. За разлика от вас, който ме упрекваше, откакто се запознахме толкова далеч от етикета. А това, което изисквате от мен, лорд отон Грейд, е меко казано странно. Аз съм дама! И като истинска дама изисквам да се отнасят с мен подобаващо! Не съм пренебрегнала дълга си и ако изисквате консумиране на брака, можете да пристъпите към това по всяко време, няма да кажа и дума против, но не смейте да се опитвате да ме възпитавате! И да ме унижавате! Поне съм достойна за уважение, за останалото не изисквам от вас!
– Уважение? – странна усмивка се появи на лицето на херцога – Ариела, грижата и покровителството са задължение на съпруга, а уважението е задължение на съпругата.
Няколко мига стоях и гледах шокирано към лорд отон Грейд, докато той ми се усмихваше с откровено подигравателна усмивка. Не знам какво е очаквал херцогът, лично аз не очаквах нищо добро. Но чувствах, че е мой дълг да му го кажа.
– Вие сте мерзавец! – казах съвсем тихо, но някак си ясно осъзнах, че никога няма да съжалявам за тези думи.
Лордът мигновено пусна ръката ми и ме погледна без усмивка или сянка от подигравка. Студено и гневно. Много ядосано. За миг си помислих, че ще удари, но…
– Мракът не позволява да ви обичам, лейди отон Грейд.
И след като произнесе тази изключително странна фраза, херцогът се обърна и слезе долу, оставяйки ме сама.
Постоях известно време на стълбите, без да мога да разбера какво се е случило, и после се върнах в каютата си. Не, не исках да ходя там, но не можех да понеса да ме види някой, който явно знаеше с кого съм прекарала нощта.
Назад към част 27 Напред към част 29