***
На вратата се почука.
– И? – Гласът на херцога прозвуча студено и изискващо.
Зад вратата се чу бързане:
– „Ревящата“ беше претърсена и не бяха открити никакви следи от лича.
– Отворете вратата – каза лорд Отон Грейд ядовито – тук има много такива!
Вратата се отвори. Двама от офицерите ме погледнаха, после смутено отклониха очи и започнаха да разглеждат пода. Първият, сивокос мъж, по-възрастен от баща ми, коленичи, докосна с пръсти разпръснатия прах, потърка го между пръстите си и попита:
– Това някакъв приспивателен прах ли е?
Бях силно смутена от ситуацията и изненадана от поведението на херцога, но не чак толкова, че да не мога да отговоря:
– Това е моята пудра. – съобщих на офицера и внимателно станах от леглото.
Което беше проблематично, като се има предвид, че бях в рокля. Осъзнавайки, че не бих могла да се справя сама, протегнах ръка към лорд Грейд и… получих само презрителен поглед в отговор. И аз го погледнах възмутено и дори изискващо, а херцогът… изведнъж осъзнах, че ме мрази. Наистина ме мрази. Той така и не ми подаде ръка, мълчаливо продължавайки да ме обсипва с ледено презрение. Едва сдържах сълзите си, сама се надигнах, излязох от леглото и като се приближих до офицерите, които се стараеха да не забелязват смущението, обясних:
– Той… или те са влезли, докато съм била на палубата, и са оставили цвете от слез на масата.
Сивокосият офицер стана, поклони се и се представи:
– Лорд Артоа.
Уви, херцогът за пореден път пренебрегна етикета и аз трябваше да отговоря:
– Лейди Уо… Лейди отон Грейд. – направих реверанс.
Офицерът се поклони учтиво и продължи да разпитва:
– Цвете от слез?
– Да. – заобиколих следите, оставени от нашествието на херцога, приближих се до масата и видях очакваното, не бяха избърсали масата – Елате, тук все още има няколко капки вода.
Лорд Артоа обаче не помръдна и погледна въпросително към лорд Грейд. Аз също благоволих да погледна херцога и потръпнах от погледа му. Но защо! Какво толкова осъдително бях направила!
Херцогът отклони за миг поглед, после отново ме погледна и попита:
– Лейди отон Грейд, по време на моето отсъствие от тази каюта, случи ли се нещо, което бихте искали да скриете или… бихте се срамували да покажете на господата офицери? Помислете, преди да отговорите.
Поглеждайки херцога с недоумение, обясних с любезно студен тон:
– Магията ще ви позволи да видите всичко, което се е случило тук. Съгласен ли сте?!
Едва се сдържах да не намекна за крайно обидния му тон и отговорих възможно най-учтиво:
– Нищо не се е случило тук, откакто сте отплавали, от което да се срамувам.
Кимвайки, лордът хладнокръвно нареди:
– На леглото.
Веднага се изчервих и се намесих:
– Извинете какво?
В следващия миг херцогът бързо прекоси пространството, хвана ме за китката, повлече ме към леглото и на практика ме хвърли върху него. Уплашена, възмутена, обидена до дъното на душата си от действията му, аз почти изкрещях. Но никой тук не се интересуваше от чувствата ми.
– Офицери! – каза лорд Отон Грейд.
И двамата мъже се отдръпнаха до стената, а херцогът се обърна към входната врата и каза нещо съскащо и пискливо. В същия миг всичко се промени! И в салона изведнъж се появиха призрачни фигури…
Херцогът влиза, взема набързо униформата си, облича я и излиза от каютата… Вратата отново се отваря, влиза нещо тъмно, забулено в мрак, сякаш светлината на свещта е закрита от нечия фигура, а получената сянка се движи из стаята. Сянката се приближава до леглото, но спира, придвижва се бързо до масата и напуска каютата… На масата остава цвете от слез… Вратата се отваря и аз влизам. Невероятно странно и плашещо е усещането да се видя отвън. Русата ми къдрава коса блести на светлината на вълшебните топчета, които светеха по-ярко, и се оказва, че е лъскава, а отзад я бях оформила не много прилежно… Но по-нататъшните събития ме разсеяха от мислите за оформянето на косата – видях цветето и се уплаших. Тогава не го осъзнах, дори не му обърнах внимание – всъщност цялото ми тяло потрепери, пребледнях, ръцете ми се стиснаха на гърдите. Няколко секунди, затворени за миг очи, забележимо издишване. После отново поглеждам към цветето, към вратата, към прозореца. И бързо затварям щорите, поставям куката, после отивам до вратата и подпирам дръжката на облегалката на стола. Едва след това се приближавам до масата и сядам, за да погледна цветето. Имам това смешно съсредоточено изражение на лицето си и… прехапвам устна. Това беше глупав детски навик, след изпитите долната ми устна се подуваше до невероятни размери, дълго време се опитвах да се отърва от него… Но в момент на напрежение отново прехапвам устна. Колко неловко. И тогава, изправяйки се, поглеждам към мястото, където лежеше носената риза на херцога – със сигурност не е там, кимвам с мисълта си, поглеждам отново към цветето. И тогава на лицето ми се появява изражение, което никога преди не съм забелязвала – много хитро. Усмихвам се, замислено обмислям следващите си стъпки, прехапвам устна, докато се взирам във вратата. След това прибирам стола, изваждам пудриерата, напръсквам тънък слой и отивам в банята…
Не се чуват никакви звуци, но минава известно време, вратата се отваря, сянката се появява отново, спира се, ослушва се, отива към масата, отдръпва се уплашено, а цветето проблясва и изчезва, сянката бърза да напусне стаята. След това излязох, лицето ми беше зачервено, носът ми – подпухнал, устните ми… О, Пресвета, колко срамно.
Вратата се отваря, херцогът се появява, замръзва и ме поглежда. Аз се взирам в следите… Сенките изчезват и сега аз, херцогът и двамата офицери сме отново в каютата.
Тишината се нарушава от лорд Артуа:
– Не разбирам причината за уплахата му. Нито пък разбирам цялата му поява.
– Нито пък аз. – хладнокръвно каза лорд отон Грейд – Лейди отон Грейд не би могла да го види, той не е в състояние да ѝ причини и най-малка вреда, защо е това действие!
Третият и досега мълчалив офицер добави:
– Схемата на самата акция е ясна, той се е преселил в един от моряците, подчинил го е на волята си и го е принудил да изпълнява указанията му. Но с каква цел?
Отново всички замълчаха. В това мълчание не можах да се въздържа да не попитам:
– Лордове, знаете ли какво послание съдържа цветето слез?
– Простете ми! – внезапно каза лорд Артуа.
Погледнах го изненадано и попитах отново:
– Какво, извинете?
Леко кимване и офицерът обясни:
– Цветето слез означава „Простете ми“.
Бях искрено изненадана и ставайки от леглото, побързах да се уверя:
– Нищо подобно. Слез е цветето на смъртта.
Сега и тримата ме гледаха с недоумение.
– „Простете ми“ – да, може би, защото живите искат прошка от мъртвите и затова слеза цъфти толкова често на гробовете. Именно заради този обичай съществува вярването, че слеза е символ на смъртта. Винаги сме казвали, че смъртта идва по-бързо при този, който е намерил откъснатото цвете. И по тази причина цветето не трябва да се докосва и за него не трябва да се разказва. Ако говорите за него, ще поканите смъртта.
– Детинско суеверие. – прекъсна ме отон Грейд.
Офицер Артоа реагира по различен начин:
– Опитали са се да ви сплашат?
Кимнах мълчаливо, потвърждавайки казаното от него.
– Изглежда, че не е за първи път? – продължи лорд Артуа.
– Напълно сте прав, първото цвете ми беше подарено в Орлово гнездо.
Херцогът бързо се обърна към мен и попита гневно:
– Къде?!
Аз отметнах глава назад, погледнах го право в черните му очи и отговорих ледено:
– Във вашата крепост, лорд отон Грейд. В спалнята, която ми е отредена. И използвайки тайния проход, по който се озовах в кухнята и се срещнах с госпожа Уинслоу и госпожа Тортън.
Бузата на херцога трепна.
– И нищо не сте ми казали! – каза той гневно.
– Дадохте ли ми шанс? – аз също бях откровено ядосана – Не! Вие се задоволихте да отправите собствените си заплахи, които бяха много по-страшни за мен.
Лорд отон Грейд не каза нито дума, но аз бях разсеяна от мълчаливия си сблъсък от въпроса на лорд Артуа:
– Изненадан съм от толкова хладнокръвната ви реакция.
Като го погледнах, неволно се усмихнах и обясних:
– През годините на обучението ми в лицея на манастира на Дева Есмера са ми подарявали цветя от слез, крака на прилепи, змийски кожи, символи на смъртта и руни за предстояща гибел.
Усмихнаха ми се дискретно.
– Какви любопитни забавления имат монахините. – неочаквано каза вторият офицер – Ние се забавлявахме повече да подпалваме ботуши, да изливаме вода в леглото, да режем колана, да изгаряме с парещ мехлем…
– Достатъчно. – прекъсна го херцогът.
Темата ме интересуваше, затова попитах:
– Имате предвид причиняване на лека вреда на физическо ниво?
Офицерът кимна.
– О, това е твърде жестоко. – казах аз.
– Аз по-скоро бих характеризирал забавленията в манастира като жестоки. – лорд отон Грейд ме погледна внимателно – Много по-жестоки.
Вероятно откровеното неразбиране се отрази на лицето ми и херцогът поясни:
– Не виждам нищо забавно в това да тормозиш самотни момичета.
– Самотни? – попитах аз – Лорд отон Грейд, говорим за манастирско училище, където никога не си сам, където в една спалня има двайсет легла и където сестрата-възпитателка бди през нощта. Освен това, повярвайте ми, не е лесно да бродираш символа на смъртта и да го украсиш с черни мъниста в такива условия, но е наистина забавно да организираш обща конспирация, да се промъкнеш в съседната спалня и да подхвърлиш, без да сбъркаш леглото. Това е доста забавно и вълнуващо. Особено когато се случи да се натъкнеш на друг „пратеник на смъртта“, промъкнал се в спалнята на нашата група.
– Често ли се сблъсквахте? – същия млад офицер.
– Повече от веднъж. – признах аз.
– Хубаво е, че детското забавление ви е позволило да реагирате спокойно на ситуацията. – каза лорд Артуа.
– Неприятно е да разбереш, че лича отново е скрил самоличността на жертвата си. – каза хладнокръвно лорд отон Грейд, връщайки всички към темата на дискусията.
– Очевидно е нов служител на кораба. – казах уверено аз.
И тримата офицери ме погледнаха въпросително, но никой не зададе въпрос.
– Ботушите му скърцат – казах аз – съмнявам се, че всички на „Ревящ“ имат нови обувки, освен ако униформите не са раздадени преди отплаването…
Лорд Артуа се поклони бързо, придружителят му повтори жеста на сбогуване, херцогът пръв се втурна към вратата, изричайки нечленоразделно:
– Моля за извинение…
Но любопитството ми беше по-силно от обидата и думите ми спряха лорда, докато отваряше вратата.
– Лорд отон Грейд, бихте ли имали нещо против… да останете за малко. – помолих възможно най-учтиво.
Херцогът отвори вратата, пусна двамата офицери, затвори вратата, обърна се и ме погледна. Прям, немигащ поглед в черните му очи, а аз не зададох въпроса, който бях планирала:
– Вие се върнахте толкова бързо… Защо?
Рязко шумно издишване и гневното:
– Усетих появата на лич. Има ли нещо друго, което да ви интересува, лейди отон Грейд?
Тонът, с който го каза, показваше, че въпросите са най-малкото неприемливи, най-много престъпни. Но аз не можех да мълча, без да разбирам причините за внезапно появилата се омраза.
– Лорд отон Грейд – казах аз, като гласът ми едва се крепеше – мога ли да попитам с какво съм заслужила възмущението ви?
С голяма трудност ми се отдадоха тези думи, защото всичко вътре в мен гореше от възмущение от несправедливостта и много, много ми се искаше да обидя херцога с гръб, вместо с труд да се сдържа да не се опитам да заговоря. Но това стана много по-трудно, щом херцогът отговори:
– Ненавиждам лъжите, лейди отон Грейд. – той го каза хладнокръвно и продължи да ме гледа в очите – Презирам претендентките и актрисите. Дали дадох изчерпателен отговор?
Кръвта нахлу в бузите ми. И възмущението… възмущението се разля.
– Лорд отон Грейд – гласът ми звънтеше от възмущение – не одобрявате ли преструвката ми на сълзи при появата на това непознато лице?
Херцогът не отговори, само погледът му сякаш се заледи.
– Но… – гърлото ми за миг се схвана от обида и непоносимо самосъжаление, но все пак, справяйки се, продължих – Но какво трябваше да направя? Както в замъка, така и тук? Сама съм, нямам магия и начин да се защитя, а единственото, което ми остава, е хитрост и преструвка, лорд отон Грейд.
– Това опит да се оправдаеш ли е? – студената насмешка прозвуча ясно.
И аз изгубих желание да обяснявам, но все пак отговорих:
– Опитвам се да оцелея, лорд отон Грейд. Може да ви се струва дребнаво и осъдително, но за мен, знаейки за смъртта на дванадесет от вашите невести…
Не казах нищо повече. Не можех. Отвърнах се и се изправих, като се мъчех да сдържа сълзите си. Не исках да плача пред него, не исках да го правя, знаейки колко погрешно ще приеме изразяването на страха и възмущението ми.
Имах от какво да се отчайвам, а опитите да се примиря както със ситуацията, така и с лорд Грейд бяха безплодни… Сълзите се стичаха по лицето ми, правейки мокри пътеки. Колко бях озлобена… А нямаше избор, вече не – аз бях негова жена, той беше мой съпруг, щяхме да имаме деца, а аз трябваше да прекарам остатъка от живота си… Конвулсивно ридание се провря през здраво стиснатите зъби.
Вратата се отвори и като се обърнах, видях херцога да излиза…
Назад към част 31 Напред към част 33