* * *
Седях известно време на масата, опитвайки се да събера мислите, чувствата, силите… парченца спокойствие. Не можех да разбера негова светлост. Не можех. Думите му, действията му, емоциите му – бяха неясни за мен. Лорд Грейд не беше от мъжете, които познавах преди – нямаше вродена учтивост и изтънченост на маниерите, които граничеха с едва доловима подигравка, външно спокойствие, което беше по-скоро плашещо, отколкото заплашително… И ужасното осъзнаване, че съм в абсолютната му власт. Нямаше църква или семейство, които да ме защитят. Никой.
Изведнъж на кораба се чу шум, последван от писък. Станах и побързах да изляза от каютата, а щом стигнах до палубата, видях невероятна гледка – пред херцога се бяха наредили шестима моряци. В полумрака, разпръснат от магическите кълба и балдахина, който обграждаше корабите, се виждаха тези шестимата, херцогът и няколко офицери. В следващия миг лорд отон Грейд пристъпи към втория моряк, протегна ръка и дланта му изведнъж сякаш проблесна със синьо-лилав огън… Херцогът постави другата си ръка върху рамото на нещастника, очевидно искайки да го задържи на място… И тогава нахлуха пламъци в тялото на моряка. Писък! Изпълнен с ужас и болка, треперещото тяло на мъжа, студеният изпитателен поглед на херцога и отстъпващият гръб на отон Грейд. Не знам как войникът се държеше на краката си, но едва се държеше на краката си, трепереше като от студ…
– Търси лича. – чух гласа на Янир.
Обърнах се, но не видях никого, духът на вятъра не желаеше да приеме човешка форма.
Чу се още един писък. Върнах се на ужасяващата сцена и трескаво стиснах парапета, взирайки се в новата жертва на херцога.
– Това са дреболии. – каза ми духът на вятъра – Истинското си наказание те ще узнаят, когато се върнат, но сега ще бъдат затворени в наказателната килия.
– За какво? – учудих се – Само за подозрение?
Такова нещо беше трудно за разбиране или дори за представяне, като се има предвид характерът на херцога.
– Лейди отон Грейд – Янир се материализира и застана като призрачна фигура вдясно от мен – това може да ви се стори жестоко, но е само от незнание. Това е Имперският флот, Ариела, често се сражаваме с магове и всеки служител трябва да вземе предпазни мерки. Преди осем години адмирал Грейд предприе безпрецедентни мерки, на всички членове на армадата бяха издадени защитни амулети. Злато и малък диамант – скъпи, но ефективни. Четирима от най-силните магове в империята, сред които самият лорд Грейд и Негово императорско височество Теодор, ги бяха омагьосали.
Слушах, затаила дъх, и с ужас гледах как херцогът преминава към нова жертва.
– Значи нито един нежив не е в състояние да се всели в някой, който носи амулета правилно ли разбирам? – попитах, поглеждайки към духа и продължих – Вие се опитвате да съобщите, че тези моряци носят…
– Амулетите са много скъпи, лейди отон Грейд, а и човешката алчност и глупост са много големи.
Още един писък на ужас и болка. Последван от втори, нечовешки ужасяващ писък. Опитах се да погледна към моряците, но изведнъж Янир се превърна в пелена от мъгла, в завеса, през която не можех да видя нищо. Въпреки това, без да ми позволи да изрека и дума срещу него, духът заговори:
– Лорд Грейд прекрати преследването си и се върна на Ревящия, в опит да ви предпази от това зрелище, и повярвайте ми, не напразно.
– Но… – още един писък разтърси кораба.
Това не беше просто писък, а предсмъртна агония. Струваше ми се, че усещам как душата ми се разкъсва, как умът и тялото ми умират…
– По-добре се върнете обратно, лейди отон Грейд. – каза Янир.
Не можех да помръдна, сякаш бях парализирана от ужас.
– Ари – мъглата докосна леко бузата ми – повярвай ми, не си в никаква опасност или заплаха, дори и лича да се опита да нападне, което е малко вероятно, той…
По стълбите се чуха забързани стъпки, мъглата се разсея и видях лорд Артуа да бърза към мен. Когато ме забеляза, той спря, поклони се учтиво и зададе въпрос:
– Лейди отон Грейд, вие казахте, че мъжът, който е влязъл в покоите ви, е имал ботуши, които са издавали определени звуци, нали?
Честно казано, уплашена от случилото се, аз се опитах да се съвзема за няколко секунди и след това отговорих учтиво:
– Те скърцаха, лорд Артуа, както скърцат новите обувки.
Офицерът кимна замислено на мислите си, поклони се и с думите: „Благодаря ви, лейди отон Грейд“, се опита да си тръгне, но беше спрян от моята уплаха:
– Но защо попитахте, лорд Артуа?
След като се поколеба няколко мига, мъжът отново ме погледна, след което с известна неохота отговори:
– Личът, унищожен от адмирал Грейд, не беше в състояние да напусне окупираното тяло, докато вашите покои, благодарение на вашата хитрост с праха, ясно се бяха отпечатали следите на неживия. Плюс скърцането на ботушите, което вие отбелязахте – обувките на този моряк са порядъчно износени, следователно…
Той не довърши, поклони се отново и ме остави насаме със собствените ми подозрения и Янир.
– Ето че и адмиралът сметна, че лича действа неправилно. – замислено каза духът на вятъра.
Прегърнах раменете си със студени длани и попитах тихо:
– Янир, целият флот ли е нападнат… и принуден да предприеме действия…
– Личът? – духът уточни и когато кимнах, каза – Лорд отон Грейд, лейди Ариела, става дума за него.
Сигурно е странно да видиш как едно създание на вятъра се усмихва, но Янир се усмихна и аз успях да го различа ясно.
– Херцогът беше прокълнат, лейди отон Грейд, а смъртното проклятие на един бял маг не може да бъде развалено.
Изкуших се да попитам какво е проклятието и как така на сутринта сивата коса е изчезнала и от ужасния дълбок белег е останала само белезникава следа, но зададох друг въпрос:
– И това е свързано с този конкретен лич?
– С всички личове, милейди. – отвърна любезно духът на вятъра и като разбра, че не съм разбрала, добави – Мортинейм призова от подземния свят душите на всички магове, убити някога от херцога.
През тялото ми премина неприятна тръпка на нарастващ страх.
– Мортинейм? – попитах, надявайки се, че гласът ми не трепери.
– Аз нямам сили да произнеса истинското му име. – Янир продължаваше да скрива случващото се на кораба – Лейди, това ли е единственото нещо, което ви интересува?
„Колко?“ – беше въпросът, който исках да задам, но дали имах право да го направя.
– Значи всички врагове на лорд Отон Грейд са били събудени в един миг? – продължих.
– Върнаха се от света на мъртвите. – поправи ме духа – Не точно за един миг, по-скоро за една нощ.
И той разпръсна мъглата.
Като погледнах надолу към палубата, видях двама моряци, които държаха за ръце и влачеха едно тяло… Страх ме беше да си помисля, че тъмната следа, която го следваше, беше кръв. Самият херцог се намираше до лорд Артуа, а капитана на кораба, отон Грейд, избърсваше раздразнено ръце… Почувствах се зле. Поколебах се и бързо се обърнах, като неволно забелязах, че херцогът беше вдигнал глава и ме гледаше.
– Избързах, съжалявам. – искрено се извини Янир.
Може би трябваше да продължа този изключително важен разговор, но не можех. Направих бърз реверанс и след като се извиних, напуснах духа на вятъра.
Връщайки се в покоите си, влязох набързо, заключих вратата и потръпнах, уплашена за миг, като не осъзнах веднага, че това са бившите следи, които никой не беше изтрил.
Щракването на дръжката на вратата, последвано от тихото шумолене на ключалката, която освобождаваше процепа си, вратата се отвори и пусна лорд Грейд да влезе. Вероятно не можах да овладея емоциите си и те се отразиха на лицето ми, защото херцогът спря, след което каза спокойно:
– Не исках да ви плаша.
Опитах се да кимна, но се оказа, че се отдръпвам от него, без да откъсвам поглед от лорда… и разбрах това едва когато гърбът ми се удари в стената на тесния шкаф.
– Ариела – в гласа на херцога проблесна приглушено раздразнение – аз съм черен маг, ти знаеше за това, така че защо сега е представлението с имитация на вселенски страх?!
Опитах се да се съвзема, започнах да дишам дълбоко, опитах се да си представя цветя, гори, реки, пухкави зайчета, сянката на храма, кабинета на майка Йоланта – всичко, но… Продължих да гледам лорд Грайд с ужас.
– Това е смешно – каза той ядосано – много смешно. Знаеш ли, Ари, мисля, че е време да сложим край на този спектакъл.
И с безпощадна усмивка херцогът се запъти към мен, като почти ме задуши с беззвучен писък. Като в кошмар той сграбчи яката на роклята ми и тя се разкъса с пукване, позволявайки на пръстите му да докоснат шията ми… Миг и усмивката изчезна от лицето му. После пръстите му се плъзнаха по раменете ми, надолу, докато не обхванаха ледените ми длани. Херцогът се напрегна, взирайки се в лицето ми и много внимателно в очите на…
– Ари. – в ниския глас се долавяше объркване – Ариела, съжалявам, наистина не исках да те плаша.
Чух и не чух едновременно, усещайки как се плъзгам надолу, неспособна да удържа отслабналите си крака и неспособна да забравя как тялото на мъртвия моряк се влачи с деликатността на боклукчия, който дърпа чувал с боклук… а лорд отон Грейд раздразнено изтрива кръвта, чуждата кръв от ръцете си…
Назад към част 32 Напред към част 34