***
Засрамена, отпуснах поглед, аз взех вилицата си и се върнах към вечерята си, следвайки примера на херцога, който разчупи черупката на един ракообразен и извади месото и оттам. Аз не бих се осмелила да направя подобно нещо.
Янир внезапно се появи до масата, поклони се ниско и каза:
– Пиратска шхуна на север.
– Във водите на Прокълнатото море? – херцогът се усмихна – Вземете двама мъже.
– Мога да се справя сам. – възрази духът на вятъра.
Лорд отон Грейд го изгледа мълчаливо, но не отговори.
– Ясно. – Янир отново се поклони, после ми се усмихна и се издигна нагоре.
Улових притеснения, гневен поглед на херцога, който дори дишаше рязко.
– Ариела – сви яростно очи той – вие… говорихте ли днес с духа на вятъра?
– Това изненадва ли ви? – попитах аз.
– На Янир му беше забранено да се доближава до вас. – каза херцогът студено.
Исках да отговоря, но щом погледнах към лорд Грейд, вниманието ми отново бе привлечено от чудните му очи, които сега бяха изпълнени с проблясъци на зелен огън. Беше хипнотизиращо, както е хипнотизиращ пламъкът на свещта, както е хипнотизиращ танцът на огъня в камината, беше нещо, което може да се гледа почти безкрайно…
– Ариела – гласът на херцога сега звучеше много по-меко – зададох ви въпрос, а вие… не ме гледайте така, Ари… аз…
И херцогът за миг затвори очи, а когато ги отвори, не можех да откъсна поглед от него отново.
– Ари. – каза той укорително.
– Янир ми каза за очевидното, че оттук нататък сме съпруг и съпруга и трябва да направя крачка към това, за да не падна в бездната на омразата. Много ми е трудно да преодолея всичко, което се случи между нас… Винаги е трудно да преодолееш себе си, особено ако не се чувстваш виновен за това. Но аз го направих. Искрено се надявам, че няма да ми се наложи да съжалявам за това.
Преместих погледа си и се вгледах в нощта, тъмна и непроницаема заради зеленото сияние, което обгръщаше корабите. И по някаква причина запитах:
– Трудно ли ви е да бъдете силен през цялото време?
– Свикнал съм с това. – отвърна замислено лорд отон Грейд.
– Понякога сте много агресивен. – казах аз, без да го поглеждам.
– Свикнал съм с това. – херцогът се усмихна.
Беше много горчива усмивка.
И по някаква причина казах това, което си мислех от известно време:
– За хора като вас обикновено се пише в историята.
– Хора като мен обикновено пишат историята. – отвърна лорд отон Грейд.
– Вие пишете с кръв, те пишат за вас с мастило. – почувствах се тъжно и неудобно.
– Вино? – предложи лордът.
– Чай.- отвърнах му тихо.
– Тороп! – обади се негова светлост.
Лакеят донесе вода за ръцете му и докато изплакваше пръстите си, херцогът замислено мълчеше. След дълго време той избърса дланите си, после нареди:
– Печено, сладкиш, чай.
– Да вдигна ли виното? – Попита лакеят.
– Не. – реши херцогът и за двама ни.
Изведнъж си помислих, че оттук нататък той винаги ще решава всичко вместо мен. Мисълта ме накара да се почувствам неудобно. Отново погледнах към морето и за моя изненада видях две ярколилави светкавици.
– Страхувам се, – каза херцогът, взирайки се упорито в хоризонта – че ще трябва да ви напусна.
– Пиратски шхуни? – попитах разтревожено.
– Стихийният маг на една от тях е по-голям проблем от корсарите. – лорд отон Грейд се изправи, поклони се, целуна треперещата ми длан и добави – Легни си без мен Ари, вероятно ще се върна на разсъмване.
Херцогът си тръгна, без да се обръща, изчезна за малко в каютата, после се спусна по стълбата и с помощта на въже се спусна към една от двумачтовите бригантини, които се появиха. На двата кораба прозвуча отмерен барабанен удар и духовете на вятъра на „Безкрайни капки“ започнаха да налагат курс, подчинявайки се на ускоряващия се ритъм. Когато изчезнаха в тъмнината, аз вече стоях на парапета и се взирах в нощта. Скоро се отдалечихме от бойното поле и светкавиците на огъня престанаха да осветяват хоризонта.
Не исках да се храня сама, затова, отказвайки чая, се поразходих известно време из втората палуба, а после се върнах в каютата си.
Отворих вратата, магическите кълба мигновено проблеснаха по-ярко, влязох и спрях. На масата лежеше цвете от слез. Светлолилаво, току-що откъснато цвете на слез!
Бързо отидох до прозореца, затворих щорите, закрепих ги с кукичка. Не заключих вратите, а блокирах дръжката на вратата със стол – метод, който понякога е по-силен от ключалките, особено ако се предполага, че на кораба има магьосник. Едва след това отидох до растението и седнах пред масата, като разглеждах внимателно цветето. Е, грешах – то не беше откъснато днес. Предния ден, а може би вчера сутринта, след което е било поставено във вода, тъй като резенът изглеждаше мокър от водата, а не притежаваше капка мътен сок. Смешно. Изправих се, огледах се, униформата на облегалката на стола я нямаше, херцогът я беше облякъл преди да си тръгне, нямаше я и носената риза, с която херцогът се беше върнал, когато си сресвах косата. Значи поне един човек, който пере дрехите на адмирала, е бил тук.
Не взех цветето, който и да беше започнал тази игра, беше убеден, че ще реагирам подобаващо още първия път и вероятно така, както би реагирала всяка дама на мое място. Следователно цветето щеше да бъде отнето отново. Сдържах смеха си, отместих стола си от вратата, след това извадих кутията с пудра и с помощта на издухване напръсках тънък слой върху пода, като се оттеглих към малката сервизна стая. И там се разплаках, плаках тихо, но много уплашено и силно заридах…
Вратата се отвори със скърцане, когато ми беше омръзнало да симулирам скръб. И сега имах много трудна задача – да съчетая ридаенето с необходимостта да слушам какво се случва. Скърцането на ботушите беше първото нещо, което ме предупреди. Износените обувки не скърцат така, а и не съм чувала скърцане от офицери. Второто нещо, което ме изплаши, беше щракването на бравата, т.е. вратата беше затворена отвътре, но ясно чух стъпки, които се отдалечаваха. Така че моят заплашващ е …маг.
Постоях в стаята още известно време, като слушах какво става в кабината, после се почука и се чу гласът на лорд Грейд:
– Ариела, ти спиш ли?
Бързо излязох и отговорих:
– Не, не, още не съм си легнала.
Пауза и предпазливото:
– Мога ли да вляза или се преобличате?
Неволно се усмихнах на въпроса му.
– Можете да влезете. – отговорих, преди да осъзная, че трябва да се преоблека.
Изтръпнах, като видях, че бравата се отдръпва. Магията все още изглеждаше достатъчно плашеща.
Херцогът влезе и спря на прага, като ме погледна с озадачено, притеснено изражение. Набързо изтрих сълзите си, спомняйки си разигралата се пиеса. Лицето на последния член на династията на отон Грейд потъмня.
– Ариела! – влезе той, затвори вратата, заключи я, после попита, без да ме погледне. – Толкова ли е трудно за теб?
Не отговорих. Не можех. Защото на пода бяха ясно отпечатани два чифта крака! Два! И докато единият чифт следи беше оставен от мъжки ботуши, другият беше малък, с нокти и все пак само с две лапи, което означаваше, че не е на животно! Съдейки по отпечатъците, и двете се приближиха до масата и после сякаш се отдръпнаха. Какво можеше да е толкова страшно? На масата нямаше нищо друго освен едно цвете от слез… Погледнах към херцога и разбрах, че и той гледа към пода. После хвърли бърз поглед към мен и в черните очи проблесна нещо странно, въпросително.
– Припадък? – попита негово сиятелство.
– Шегувате ли се? – попитах на свой ред аз.
– Не, но… – помислих си, че това е естественото поведение за една възпитаничка на манастир.
Кръвта нахлу в бузите ми и аз отговорих достатъчно твърдо:
– Лорд отон Грейд, смятам, че да припаднеш в ситуация като тази е изключително глупаво.
Усмихвайки се, адмиралът изведнъж изпъшка подигравателно:
– О, да, аз не съм гол.
Ръцете ми неволно се стиснаха в юмруци и аз, без да крия сарказма, казах:
– Точно така.
Очите на херцога бавно се стесниха, на устните му проблесна странна усмивка, а после попита:
– Трябва ли да се съблека?
– Смятате ли, че такъв акт е необходим в тази ситуация? – усмихнах се мило в отговор.
С хъмкане лордът отговори:
– Мисля, че това ще придаде малко повече пикантност на ситуацията, не мислите ли? – в тона му ясно се долавяше ирония.
В моя, когато едва започнах да говоря, сарказмът прозвуча още по-ясно.
– Пикантно? – престорих се на замислена – Нека бъдем откровени, лорд отон Грейд, ситуацията е плашеща и мисля, че пикантността в случая е излишна, не мислите ли?
На това вече беше отговорено:
– Намирам очарователната си съпруга в сълзи. И това въпреки факта, че още преди час я оставих външно съвсем доволна от положението си и готова да тръгне по пътя на помирението.
Колкото и да е странно, като чух думите му, си спомних за това, което Елиан беше казал веднъж: „Дамите се делят на красиви и очарователни. Очарователните са тези, които лордът не може да нарече грозни по силата на възпитанието, а красивите – по силата на естествената склонност към справедливост.“ В следващия момент неволно избухнах:
– Благодаря ви за честността, лорд отон Грейд.
– Бих искал да мога да ви благодаря за същото. – отвърна той ядовито.
– О!!! – издишах възмутено аз – Е, ще ви дам тази възможност, вие също не сте съвършен!
– Какво простете? – попита херцогът шокирано.
Няколко мига се взирах в лорда, като се мъчех да сдържа следващата реплика.
– Моля ви, продължавайте! – поиска той.
Бих искала да мога да продължа, но:
– Не мога, – казах аз, като намалих значително гласа си – иначе цялото представление от сълзи и уплашени ридания, което изнесох за тези странни хора тук, погледнах към пода, ще отиде напразно.
Херцогът видимо се замая. После издиша рязко и ми зададе въпрос, който вече ме отегчаваше:
– Извинявайте какво?
Мълчаливо махнах с ръце, погледнах го укорително, после, повдигайки полата си и стъпвайки внимателно, отидох до чантите, седнах, отворих ги, извадих тетрадка и молив, още по-внимателно се приближих до странната ноктеста следа и настанявайки се на пода, започнах внимателно да прерисувам.
Но нямах възможност да направя първия от трите нокътя, защото лорд отон Грейд прекоси каютата, наведе се, взе ме на ръце и безшумно ме отнесе безмълвен до леглото, като ме хвърли не твърде внимателно върху него. Без ни най-малко да се обидя, скочих и веднага седнах обратно, уплашена от откровено недоброжелателния поглед на херцога.
– Лейди отон Грейд – лордът външно изглеждаше безгрижен, дори със скръстени на гърдите си ръце, но погледът и тонът на гласа му изглеждаха ледени – още веднъж, за да се уверя, че съм ви разбрал правилно: вие, Ариела, нарочно изиграхте представление със сълзи и ридания? Преднамерено и съзнателно, правилно ли съм разбрал?
Гледайки възмутено херцога, аз посочих пода, вратите… тетрадката, която беше изпаднала и сега лежеше наоколо, на…
– Правилно ли съм ви разбрал? – лорд отон Грейд повтори въпроса си.
На което аз попитах възмутено:
– Шегувате ли се с мен?!
Херцогът стисна зъби толкова силно, че почти ги изкърти.
– Не! – каза той след кратка пауза – Но вие, лейди отон Грейд, изглежда се подигравате.
И погледът му потъмня. Наистина потъмня и сякаш кабината стана по-тъмна. Но тези негови думи…
Седнах на леглото и попитах изненадано:
– Извинете, за какво говорите сега?
Лордът не отговори. Просто стоеше там, загледан в мен с омраза и презрение, каквито не бях очаквала.