***
Моментът на собственото ми радостно изумление беше развален от пронизителното възклицание на господин Ирек:
– Лейди Уотърби!
– О, дайте ми почивка! – казах аз не много учтиво – Имам жив представител на отряда на Седемте, легенда от военната история на нашата империя, а вие… – и забравяйки за адвоката, протегнах ръка на лорда с думите – Ариела. Много съм поласкана да се запозная с вас, вие… Дори нямам думи за вас, вие… Ще ми разкажете ли нещо от историята на отбраната на Заала? Моля ви?
– Трябва да призная, че и аз съм поласкан. – лордът нежно стисна ръката ми – Рядко се среща експерт по съвременна история сред младото поколение. Непременно ще ви разкажа всичко, което мога да си спомня.
– Благодаря ви! – благодарих му искрено – А бихте ли били така любезни да ме представите на…?
Запънах се и погледнах изпитателно към героя на една от най-разрушителните войни в историята.
– За мен ще бъде удоволствие, лейди Ариела. – лорд Уайърн леко наведе глава и започна да ме запознава с останалите – Позволете ми да ви представя лорд Сойер, дясната ръка на херцога и един от най-безразсъдните капитани на Елската кампания. Той успя да превземе флагманския кораб на Елската армада с една баркентина и шестима души.
Нисък, червенокос мъж с обица на дясното ухо погледна укорително коменданта, поклони се и допря устни до ръката ми.
– О, приятно ми е да се запознаем – започнах учтиво – и наистина ли сте го хванали!
Лордът се изправи, неочаквано се усмихна и се канеше да отговори, когато изведнъж херцогът се върна на терасата. С каменно изражение на лицето. Не знам какво е обичайното му изражение, а и никога не съм имала честта да видя друго, но по някаква причина всички спряха да се усмихват.
Всички освен мен. Изчаках с най-наивно ентусиазираната усмивка, докато херцогът се отдалечи достатъчно и възкликнах не по-малко ентусиазирано:
– А ние ще се повозим ли на корабчето?
Отон Грейд сякаш стана още по-изправен, приближи се, хвана ме под лакътя, придружи ме до мястото от дясната си страна от своето командно място на масата, галантно придърпа един стол, настани ме насила и демонстративно седна до масата. Много демонстративно. Всички офицери моментално седнаха и дори започнаха да закусват… Само господин Ирек остана да стои, мълчаливо отваряше и затваряше уста и най-безцеремонно сочеше с пръст към мен.
– Какво?! – попита мрачно херцогът.
– Господин Ирек, лошо ли ви е? – попитах с най-сладкия си глас – Мама винаги казва, че за да оставиш всички лоши неща зад гърба си, просто трябва да се въртиш на място. Опитайте, сигурна съм, че ще ви помогне.
Присъстващите офицери, задавяйки се с усмивки, се върнаха към закуската си. Херцогът мълчаливо, но много изразително взе чинията ми, сложи в нея три лъжици овесена каша и ми я върна, като по този ненатрапчив начин ми подсказа, че е време да млъкна. Аз се намръщих и се размърдах, като погледнах към чинията си:
– Не искам овесена каша, искам сладкиши!
Чинията отлетя някъде встрани от погледа ми, а някъде там, надалеч, чух звука на порцелан, който се разбиваше в камъните. Самият херцог се изправи, стигна до сребърната чиния, покрита с капак, отхвърли го и постави пред мен цяла чиния, пълна с пастички със снежнобял крем.
– О, вие сте толкова мил. – изпях щастливо и добавих отмъстително – Точно като баща ми!
Лицето на отон Грейд отново посивя.
При това нервите на господин Ирек се поддадоха.
– Милорд, тя е… тя е… тя е… тя е просто…
– Седнете! – заповяда херцогът с такъв тон, че адвокатът почти седна на пода. Но той удържа позицията си и отиде в далечния край на масата, като всяка секунда се обръщаше и ме поглеждаше заплашително.
Лорд отон Грейд изобщо не ме погледна, а се взираше единствено в съдържанието на чинията си. Не знам какво можеше да види там освен същите овесени ядки и месен сос, но въпросът беше зададен на мен, а не на нея:
– Лейди Уотърби, надявам се, че новата ви стая ви харесва?
– Мммм, – взех първия сладкиш и сега го въртях замислено – която е за добро поведение ли?
– Какво? – Черните очи ме погледнаха озадачено.
– Мм-м… – помислих си аз, седейки толкова близо до херцога, че чак ми стана страшно, трябва да се отдалеча – стаята, която ми показаха тази сутрин и ми обещаха за… добро поведение.
– Какво?! – pоследният член на славната военна династия на отон Грейд определено имаше проблеми с разбирането – Лейди Уотърби, съжалявам, че стаите не бяха готови за вас, когато пристигнахте, и затова се наложи да прекарате нощта в условия, неподходящи за дама с вашето потекло, но през нощта за вас бяха подготвени стаи. Харесват ли ви?
Мълчаливо и изразително, аз погледнах към далечния край на масата, където господин Ирек тъкмо се канеше да седне. Много изразително.
– Лейди Ари… Ария… Уотърби! – поиска херцогът отговор. Със заповеднически тон.
– Да-а-а… – разтеглих капризно аз, той кимна доволно и аз добавих – Паметта ви е точно като тази на дядо ми.
Херцогът отново се взираше в чинията си, но дишаше много тежко и стискаше лъжицата с невероятна сила, а аз, възползвайки се от временното объркване на бъдещия ми съпруг и от факта, че сладкишът все още беше в ръката ми, а господин Ирек тъкмо гледаше някъде в залива, тихо и отмъстително изстрелях един сладкиш към него! За мое искрено учудване един от офицерите прихвана снаряда и с ловко движение на ръката си го хвърли върху стола на адвоката, а след това ми намигна весело.
Всички участници в събитията, с изключение на херцога, който гледаше в собствената си чиния, и адвоката, който не беше забелязал нищо, замръзнаха.
Господин Ирек, който тъкмо сядаше, беше донякъде изненадан от необяснимото „крак“. А след това лицето му отрази неизразима смесица от изумление, осъзнаване, смущение и накрая окончателна дезориентация!
– Винаги съм твърдял, че пушенето на тютюн е вредно за здравето. – каза комендантът на крепостта, без да се обръща към никого.
Господин Ирек мигновено стана малинов! Той разхлаби яката на ризата си, а после, като се изправи предпазливо, провери с ръка под себе си… Замръзна, когато пръстите му намериха онова, което търсеше, извади ръката си и се загледа замаяно в крема.
– Не, все пак аз искам овесена каша. – отвърнах капризно, като отблъснах сладкишите.
Отон Грейд вдигна очи, видя адвоката, замръзнал в полуприклекнал стоеж, огледа смеещите се офицери и леденият му глас прозвуча над масата:
– Какво става!
Мило се усмихнах на младоженеца и му напомних:
– Искам овесена каша.
Затворил очи, херцогът издиша конвулсивно. Вторият сладкиш беше насочен към Ирек и попадна точно под яката му, като визуално разшири дантелата на ризата му.
– Лейди… Уотърби, – херцогът отвори очи и ме погледна, без да забелязва полета и удара на снаряда – бих ви помолил да бъдете по-конкретна в желанията си. Ирек, седни вече!
Демонстративно размахвайки ръце, аз отговорих безгрижно:
– Виждате ли, ние, децата, сме толкова непостоянни. – и се усмихнах широко, светло и радостно.
Отчетливо се чу приглушен, пълен със страдание стон, а после херцогът щракна с пръсти. На терасата се появи пълничка жена в престилка, зачервено лице, която избърсваше сълза и едва сдържаше смеха си. Тя също ме гледаше ентусиазирано. Погледнах към вратата, от която се беше появила, и разбрах, че имаме публика.
– Да, милорд. – каза жената и направи неловък реверанс.
Без да я поглежда, отон Грейд каза дрезгаво:
– Овесена каша за лейди Ари… Арио…..
– Ариела! – подсказа прислужницата.
Смутеният поглед на херцога стана още по-объркан, щом оцени външния вид на жената, и естествено веднага последва въпрос:
– Какво става с вас!
Мълчаливо притиснах пръст към устните си, като погледнах умолително слугинята. Жената се усмихна широко и кимна, херцогът моментално премести поглед от нея към мен… двамата погледнахме пръста ми, не намерих нищо по-добро за правене, освен да оближа крема от него. Херцогът мигновено се обърна.
– Веднага. – отвърна забързано жената и побърза да напусне терасата.
Нищо неразбиращия херцог я гледаше мълчаливо как си тръгва. Погледнах към Ирек и отмъстително посегнах към още една сладка.
– Лейди Уотърби! – изкрещя адвокатът – Вие – вие, чудовище! – викът му отекна на терасата – Вие сте чудовище от подземния свят! Вие…
– Ирек! – тихият глас на херцога беше като струя ледена вода.
Адвокатът се изпъна като на парад, после се обърна мълчаливо и напусна масата за закуска. Върху черния му камизол ясно се виждаше бяло петно от сметана с остатъци от смачкана торта…
И колкото и да е странно, докато той си тръгваше, аз си спомних, че съм много гладна, и се усмихнах щастливо на жената, която се върна с подноса. Усмихвах се до думите на херцога:
– За съжаление осъзнавам, че семейство Уотърби не е отделяло достатъчно внимание на възпитанието на децата.
Кимнах с благодарност на прислужницата, която постави чаения сервиз и чиниите пред мен. Херцогът обаче имаше свойството да прави смислени допълнения към казаното от него:
– Госпожо Уинслоу, лейди Ариела е наказана и няма да види нищо сладко на масата точно една седмица.
Повдигнах обречено рамене и казах тъжно:
– И татко винаги ме лишаваше от сладкиши.
Останалата част от храненето премина в пълна тишина, с изключение на това, че офицерите старателно сдържаха усмивките си, а херцогът почти скърцаше със зъби.
Офицерите първи ни напуснаха, като се извиняваха, а след тях се изправи и херцогът, без да е закусил. Каза, че имал работа, пожела ми приятен апетит и също си тръгна. Аз станах, взех една сочна ябълка от масата и се разходих из замъка, защото нямах какво друго да правя.
Теоретично си спомнях пътя – от входа трябваше да завия надясно, после два етажа по стълбите нагоре и бях в галерията, където се намираха вратите към спалните. Но докато се изкачвах по първото стъпало, изведнъж се сетих за предишната вечер. Херцогът знаеше за моето пристигане, не можеше да не знае за него, така че защо стаята, както той каза, „не беше готова“?
Ако се замислим чисто хипотетично, в замъка пристига булка на задоволителна възраст… и стаята не е готова. А аз имам смътно съмнение къде херцогът би я помолил да прекара нощта! А аз не обичах да имам съмнения, затова реших да проверя подозренията си.
Докато тичах нагоре по стълбите, влязох в галерията и видях две жени, които носеха цветя от покоите на херцога към покоите, за които той ми беше казал, че са мои. Всъщност двете врати бяха една до друга. И аз го осъзнах!
Той е безсрамен!
Кръвта нахлу в бузите ми, дори ушите ми започнаха да горят! Да спиш в една стая с мъж! Дори с годеник! В една и съща стая! Не, естествено, че като възпитан лорд щеше да спи с дрехите си, в това нямаше съмнение, но все пак!
– Лейди Ариела. – гласът на херцога прозвуча неочаквано близко.
Аз се обърнах и видях, че лорд Грейд е на крачка от мен, и се изчервих още по-силно от преди. Лордът беше гол! До средата на тялото си, но гол! Напълно гол! Голи рамене, ръце, гърди, корем! И косата му беше мокра, и тялото му също!
– О, Пресвета! – промълвих, като се обърнах бързо.
Вратът, ръцете, бузите и ушите ми горяха!
– Лейди Ариела, болна ли сте? – попита отон Грейд с известно колебание.
– Вие… – онемях – вие, безсрамник!
И като се обърнах, изтичах през галерията, влязох в стаята, където бях прекарала нощта, и затръшнах вратата! А пред очите ми стоеше голият, безсрамен херцог, който дори не си беше направил труда да се покрие. И тогава разбрах, че той изобщо не се смущава и не се срамува!
На вратата се почука и се разнесе раздразненото:
– Лейди Ариела, бихте ли искали да обясните?!
Да се обясня?! Аз… да се обяснявам?!
Втурнах се към вратата, отворих я… видях голите гърди на херцога, който се опитваше да влезе, и я затворих отново точно пред носа му! Щеше да е по носа, но той имаше време да се отдръпне.
– Лейди Ариела! – викът прозвуча заплашително.
И аз бързо плъзнах затвора отново.
– Какво става с вас?! – избухна отон Грейд.
Не можех да го понасям повече:
– С мен? – почти изкрещях – Какво става с мен?! Какво става с вас, лорд Грейд?!
– Какво става с мен?! – гласът звучеше отдалеч като рев.
– Вие сте гол! – отговорих гръмко и възмутено.
– Аз… какво?! – не, това вече не беше рев, някой видимо беше хриптял.
Но аз не спрях:
– Безсрамник!
Зад вратата цареше тишина, но на мен не ми пукаше.
– Невъзпитан, груб, безсрамен човек! Как може?! Вие… това е просто неприемливо!
Там все още беше тихо, напълно. После чух тих въпрос на асарски:
– Моля ви, много ви моля, само не казвайте, че е отгледана в манастир.
Естествено, разбрах, че въпросът не е отправен към мен. Въпреки това господин Ирек почти веднага, също тихо и също на асарски, отговори:
– Не, разбира се, аз знам вашите изисквания.
– Благодаря ви! – отвърна с чувство негово сиятелство.
А адвокатът добави с подчертано напрежение:
– Но вие разбирате, че лорд Уотърби не е могъл да осигури на всичките си дъщери гувернантки, при лошото си финансово положение и затова най-малката дъщеря е била обучавана в лицея на Дева Есмера….
Тих, дълъг, копнежен стон и едва чуваемият глас на херцога:
– Ще те убия, Ирек.
– Но, милорд, това не е манастир!
– Не е Ирек, – херцогът, ако се съди по тона му, започваше да се ядосва – но трябваше да вземеш предвид факта, че точно този лицей се намира на територията на столичния женски манастир!
Исках да кажа на тези прикриващи се с асарски господа, че нашият лицей се смята за един от най-добрите в империята, а обучението включва много науки, недостъпни за светските училища за момичета, но се въздържах. Междувременно разговорът продължи:
– Доведохте ми непълнолетна монахиня, Ирек! Непълнолетна! Монахиня!
– Милорд… – започна заеквайки адвокатът.
Но бе прекъснат от разяреното:
– Аз се нуждая от наследник, Ирек. Наследник! И адекватна, разумна съпруга в детеродна възраст. И аз, не се наемам да обучавам малолетна монахиня „Откъде се появяват бебетата“!
– Но, милорд, аз съм сигурен…тя… че тя знае откъде идват бебетата.
– Тя знае?! – отново рев – Тя ме нарече гол, Ирек! Гол! А аз нося панталони и ботуши и съм гол само по гърдите, защото не съм си закопчал ризата!
Странно, някак си не забелязах ризата, имаше твърде много голи гърди, а на техния фон ризата се губеше. От друга страна, защо я е разкопчал?! И между другото, знам откъде идват бебетата, сестра Далони ни е разказвала за това и дори е цитирала от Божието писание.
– Ем… – каза адвокатът.
– О, пътят на грешника! – уморено изруга херцогът – Е, Ирек, ти си я довел, ти си отговорен за нея. Не мога да го направя, чувствам се като престарял извратеняк. Един месец. Ако тази така наречена „дама“ не престане да се държи като… тогава, ще пратя всичко на проклетият маг, ще върна този образец на добродетелта на родителите ѝ!
Сърцето ми прескочи един удар.
– Но милорд, не можете… вие… дълг пред клана…
– В името на прокълнатия, Ирек! Мога да си легна с която и да е жена в името на кръвния род, но това дори не е жена! И не ме интересува каква клетва си дал на смъртното легло на баща ми, не… Аз казах всичко.
И аз всичко чух, лорд отон Грейд!
Чу се звук от стъпки, приглушен от мекия килим, после дрънчене на врата, която се затръшваше в ярост. Самият адвокат очевидно остана да стои неподвижно.
Така направих и аз. Останах да стоя, без да мога да сдържа щастливата си усмивка. Изглежда, че този величествен замък все пак нямаше да бъде затвор за мен. Мисля, че имам надежда. Изглежда, че благодатта на Пресветата ме закриля.
Чукане на вратата и уморен глас:
– Лейди Ариела.
– Да, господин Ирек! – отвърнах учтиво аз.
– Лейди Ариела, вие имате… други покои.
– Аха, – отворих щастливо вратите и обобщих ентусиазирано – значи това имате предвид под добро поведение! Разбирам, господин Ирек, и обещавам да се държа още по-добре в бъдеще.
И радостната аз, весело припявайки, отидох на мястото, където вече бяха вещите ми. В края на галерията херцогът излезе от спалнята си, погледна ме, обърна се и си тръгна.
Назад към част 5 Напред към част 7