* * *
Не се задържах дълго в новите си покои, повъртях се пред огледалото, легнах на леглото, а после отидох да разгледам замъка, без да се преобличам. Първо се върнах на терасата, където нямаше нито маса, нито някой друг. В коридорите също нямаше никой, сякаш всички бяха измрели.
– Лейди Ариела – гласът ме накара да потръпна и аз се обърнах, за да видя жената, която сервираше на масата – вие…
– Лейди Уотърби, – внезапно се появи господин Ирек – последвайте ме.
Жената ми хареса – жена на средна възраст, с малко наднормено тегло, ако се съди по сините ѝ очи и черната коса, южнячка, с дълъг нос, пухкави устни, някакво смущение под погледа ми и крадливо движение, с което дясната ѝ ръка се скриваше под престилката. И в нея имаше някаква нелепост, нещо слабо забележимо…
– Надявам се, че не сте се уплашили от моята… дългогодишна травма и… – започна тя, като отклони поглед.
– Ариела – представих се аз и протегнах ръка.
С известно колебание жената протегна своята, като се представи:
– Госпожа Маргарет Уинслоу.
На ръката ѝ имаше белег. Дълъг, дълбок, назъбен белег. Внимателно завъртях дланта ѝ, разглеждайки очевидните последици от изтезанията.
– Съжалявам, милейди – жената се опита да отдръпне ръката си – съжалявам, аз… обикновено нося ръкавици… осъзнавам, че не е приятна гледка…
– Какво е неприятното в това? – вдигнах поглед към нея – Това е просто белег.
Пуснах ръката ѝ нежно. Госпожа Уинслоу се намръщи, погледна въпросително бледото ми лице, а после попита предпазливо:
– Зле ли ви е?
Вече се бях смутила и едва чуто се изповядах:
– Много съжалявам за вас… много.
Чу се звук от забързани стъпки и вик от страна на господин Ирек:
– Лейди Уотърби! Поведението ви е извън рамките на допустимото! Как смеете да ме игнорирате!
Без дори да го поглеждам, обърнах поглед към залива, който блестеше на утринната слънчева светлина, и без да говоря на никого конкретно, казах:
– Не е редно, една дама да отговаря на изключително оскърбителен тон.
В небето се чуваше протяжен крясък на чайки, някъде далеч се чуваше оръдеен изстрел, а ако човек затвори очи и се заслуша, можеше да различи шума на вълните, които се блъскаха в брега…
– Лейди Уотърби, елате веднага на горния етаж! – пушечният глас на господин Ирек звучеше скърцащо и неприятно – В противен случай, кълна се, ще използвам пръчката!
Бавно се обърнах, хвърлих внимателен поглед на адвоката, след което го осведомих учтиво:
– Считайте това за обявяване на война, господин Ирек.
На безизразното му лице се появи искрена изненада, след което адвокатът на херцога издиша рязко и изсъска:
– Е, знаете ли! Вие… – той преглътна обидата под погледа ми и заповяда – Вървете в стаите си, лейди Уотърби, не е редно дама с вашето положение да се разхожда без придружител! Не забравяйте положението си! На горния етаж!
Аз кимнах мълчаливо, усмихна се на смаяната жена и гордо се отправи към покоите си. Разгневеният адвокат, който дишаше тежко и ругаеше на асарски, ме последва.
Довеждайки ме до вратата, господин Ирек каза мрачно:
– От утре ще ви бъде предоставена компаньонка…
– Искате да кажете „гувернантка“ – прекъснах го аз, не много учтиво.
Свиване на бузата и хрипливото:
– Вие не сте достатъчно млада, за да имате гувернантка!
Поправих дантелата на пухкавата си пола, усмихнах се мило и отбелязах:
– Не съм достатъчно възрастна, за да се нуждая от компанията на компаньонка, господин Ирек.
Сега бузата на адвоката трепна и в залата се чу рев:
– Марш в стаята, нахално момиче!
Нямаше смисъл да се впускаме в дискусия. Обърнах се, влязох в стаята си и замръзнах, откривайки нов елемент в интериора – шкаф за книги! Библиотека, пълна с книги. С известно съмнение погледнах назад към господин Ирек и го чух да казва:
– Сега всичко това е ваше.
Поглеждайки отново към стелажите с книги, не можех да не забележа, че всички книги имаха характерните меки корици и цвят на подвързията, използвани обикновено за литература, която беше строго забранена в лицея на Дева Есмера. Не защото майка Есенс, която ни учеше на думи, беше грубиянка, а единствено заради отрицателното ѝ отношение към празната литература. „Ако искате да се включите в една красива любовна история – посетете театъра, оценете шедьоврите на световното изкуство, защото именно любовта е вълнувала майсторите, но не си губете времето за празни книги, недостойни дори за споменаване!“ – често ни казваше тя.
– Вулгарни, неприлични, еротични любовни романи. – обобщих щедрия подарък на господин адвоката – Предполагам, че сте изтръгнали от сърцето си тази наистина многотомна колекция? Благодаря ви, много ценен подарък.
Лицето и шията на господин Ирек станаха на петна, а двете му очи потрепнаха.
– Лейди Уотърби, аз няма да прочета това! Това… това беше оставено в замъка… от… Сега е ваше!
Аз се усмихнах мило на адвоката и попитах невинно:
– Наследството на друга преждевременно починала?
Господин Ирек сам затвори вратите! И то с ключ. На практика бях заключена сама с унищожаващата мозъка, изкривяваща възприятията, тровеща вкуса литература. И няма никакво съмнение защо е направено това. Както казваше майка Йоланта: „Момичетата, които са чели романи, търсят любов във всеки мъж, който ги погледне“. Господин Ирек се опитва да ме накара да обичам херцога?! Няма да прочета такова нещо! Нещо повече, аз ще бъда точно този „образец на добродетел“, който ще искат да върнат на родителите му.