* * *
На вратата се почука и то учтиво:
– Лейди Уотърби, херцогът ви очаква за закуска.
Стомахът ми се събуди преди мен и ми напомни достатъчно гръмко, че не искам да гладувам. Седнах бавно на леглото и отговорих:
– Добро утро, господин Ирек, трябват ми няколко минути.
– Пет! – чу се откъм вратата.
Чудя се къде ли господин адвокатът е виждал дама, която може да се оправи за пет минути. Друго интересно нещо беше, че куфарите ми бяха наредени пред гардероба, въпреки че бравата все още беше заключена. Озадачена от това, измих лицето си и облякох една от така омразните ми сутрешни рокли – мека розова с къдрички и волани. Всъщност я бях носила само веднъж, след като леля Либи ми я подари за петнадесетия ми рожден ден, пренебрегвайки факта, че не съм на десет години. Роклята изглеждаше детска, а аз приличах на кукла в нея, единственото, което липсваше, беше панделката в косата ми. Но… Минута по-късно воланът от долната част на полата беше откъснат и още една стегната плитка беше украсена с панделка. Огромна и розова.
Един поглед към часовника ми показа, че приготвянето ми е отнело половин час.
Отворих вратата на индивидуалния си затвор с най-гордия си вид, а зад нея стоеше господин Ирек с ръка, вдигната да почука. Беше съвсем жив, румен и доволен от живота… преди да ме види.
Но когато ме видя, стана мъртвешки блед.
– Л-л-лейди Уотърби! – промърмори той, като погледна нагоре към бухналата пола, изпод която стърчеше дантелата на детски дълги панталони… розови – Вие… вие… знаете ли, една сива рокля би била по-подходяща, тя ви прави да изглеждате по-възрастна и…
– Добро утро, господин Ирек – казах учтиво, мило и невинно, прекъсвайки обърканата му реч – знаете ли, безкрайно съм гладна.
Лицето на адвоката се изкриви със странна смесица от страх и ярост. Но той се сдържа, погледна ме мрачно и каза:
– Искам да ви покажа нещо. Следвайте ме.
Господин Ирек измина не повече от десет метра, спря до една отворена врата, посочи я и обяви:
– Добро поведение. – после посочи вратата, водеща към стаята, в която бях прекарала нощта, и добави – Лошо поведение.
След това насочи към мен въпросителния си поглед. Мълчаливо го заобиколих, влязох в посочената стая и се спрях – това вече бяха покои. Две стаи, спалня и хол, три широки прозореца с фини решетки от ковано желязо, розови и малинови копринени завеси, меки килими, легло, от което ти се иска да заспиш, цветя по прозорците, на масата, цветя в масивни шарени вази в ъглите.
– Харесва ли ви? – попита адвокатът.
Кимнах.
– Това е наградата ви за добро поведение, – уточни господин Ирек информацията, която ми беше дал по-рано – ще се преоблечете в сива рокля и ще се преместите тук веднага след закуска. Разбирате ли?
Ако е искал да ме обиди, успя! Ако се опитваше да ме вразуми, постигаше обратен ефект!
– Много съм гладна, господин Ирек – казах студено, като се опитвах да запазя усмивката на лицето си – ако бъдете така добър да ме придружите до трапезарията или до мястото, където е обичайно да се яде. Надявам се, че не е в конюшнята, но не бих се учудила.
Адвокатът се дръпна.
– Лейди Уотърби, вие…
– И да, старата стая ме устройва повече. – добавих язвително аз.
Господин Ирек вървеше към трапезарията като осъден на смърт, забавяйки се с всяка крачка. Запомних пътя – надолу по галерията, до края, надолу по стълбите, отново надолу, завой наляво, изход към терасата.
Изходът беше съвсем неочакван, току-виж сме вървели по тъмен коридор, само няколко крачки и сме се озовали на белия каменен под на пространството, залято от южното слънце. И аз останах без думи! От тази тераса се откриваше спираща дъха гледка към залива! Огромен залив. С ярко оцветена брегова линия! Със зеленината на тропическите гори! С водата, блестяща на утринното слънце!
– О, Пресвета, колко е красиво! А морето! И водата е синя! И има пясък, бял! – едва когато чух възторженото възклицание, това и следващото, разбрах, че те ми принадлежат.
Зад гърба ми се чу гневно съскане:
– Вие остава още да започнете да викате „Морето, колко е голямо!“ и да гоните моряците! Лейди Уотърби, вземете се в ръце, вие не сте дете, а ви гледат…!
Изтръпнах, погледнах към терасата и видях как офицерите и херцог отон Грейд се надигат, очевидно при появата ми. Първите ме погледнаха с изненадани очи, а вторите побеляха, като се вгледаха в дантелата на панталонките ми. Морето беше забравено.
– Добро утро! – възкликнах весело – Видяхте ли колко красив е този залив?
Зад мен адвокатът изстена.
А аз весело и почти в скок се затичах към масата, спрях до херцога и с най-невинен поглед го погледнах с големи, широко отворени очи, като истинско дете. Херцогът, който и без това беше пребледнял, сякаш на всичкото отгоре беше посивял. С рязко издишване той се съвзе и каза:
– Лейди Уотърби, позволете ми да ви представя висшите офицери от гарнизона на крепостта „Орлово гнездо“.
Вежливата форма на обръщение не изискваше отговор от мен и аз не отговорих, а попитах нетърпеливо:
– А ние ще отидем ли днес на море?
Негова светлост за миг затвори очи, очевидно опитвайки се да се справи с емоциите си, и, напълно игнорирайки въпроса ми, се върна към спазването на правилата на приличието:
– Комендантът на крепостта, лорд Уайърн.
Посоченият лорд, като обиколи масата, се поклони пред мен и каза нужното:
– Милейди.
Каза. Като на дете. А трябваше да целуне ръката ми, изразявайки възхищението си от мен, както подобава, като булка и бъдеща съпруга на неговия командир.
Настъпи пауза. Командирът, осъзнал колко много е нарушил етикета, се опита да се поправи и нервно ме хвана за ръката, но аз, презирайки правилата на доброто възпитание, посочих еполета му и изненадано попитах :
– О, какво е това цвете?
Трилистника на Северното кралство е най-високата награда за героични постижения по време на последната кървава война. Само двайсет военачалници са удостоени с такива знаци. В знак на трайна почит трилистниците бяха бродирани на пагоните на малцината, които останаха в Империята след победата. Аз не просто знаех всичко това, а бях любител на военната история и войната със Северното кралство беше постоянна тема в курсовите ми работи, защото беше истинска демонстрация на героизма и твърдостта на защитниците на северните граници.
– Скъпа моя, – изсъска херцогът – позволете ми да ви представя…
Обърнах се към него, притворих мигли и попитах:
– А цветето?!
И сдържаността на лорд отон Грейд се провали.
– Ако ме извините за момент! – изръмжа той, обърна се и напусна терасата със стегната крачка и неестествено изправен гръб.
Веднага щом бъдещият ми съпруг ме остави насаме с лордовете офицери, не можах да сдържа любопитството си и се обърнах към лорд Уайърн, който все още беше замръзнал, и попитах тихо:
– Простете за неудържимото ми любопитство, но позволете ми да ви попитам, служили ли сте при лорд Гибс или при негово височество Анасоа?
Сивокосият лорд преглътна нервно, изкашля се и отговори хрипливо:
– Негово височество.
Сега вече гласът ми спадна, не можех да повярвам.
– Наистина ли сте участвали в защитата на Заала? – попитах с ентусиазиран шепот.
Не знам кой беше по-учуден – аз, виждайки един от легендарните защитници на тази величествена крепост, която всъщност задържала врага на място в продължение на четири месеца, давайки възможност на императорската армия да събере силите си и да нанесе удар, или той, който очевидно не очакваше такава осведоменост от млада дама. Но военните за това са военните – и като се отдръпна от учудването си, лорд Уайърн кимна величествено.
Назад към част 4 Напред към част 6