* * *
Когато ключът се завъртя, последван от почукване и гръмкото „Лейди Уотърби, херцогът ви кани на обяд“, тъкмо завършвах новия си външен вид. Оправих косата си и се огледах в огледалото още веднъж, преди да се осмеля да отговоря:
– Само за момент, господин Ирек.
Бях облечена в светлолилава рокля, която подхождаше на цвета на очите ми. Под нея нямаше пухкава долна пола, затова използвах розова, панталони с връзки в същия розов цвят и тъмнолилави обувки. Но основният щрих на образа бяха две високи конски опашки, придържани от внушителни розови панделки – имах кукла с тази прическа, когато бях дете.
С усмивка се отправих към вратата и щом я отворих… не, определено господин адвокатът беше на път да получи инсулт.
– Лейди Ариела!
– Да, господин Ирек? – попитах смирено.
– Лейди Уотърби!
– Слушам ви много внимателно, господин Ирек. – напомних му учтиво.
– Лейди Ариела Уотърби! – просъска той.
– Не, определено трябва да си върнете безценната колекция от романи, с тях сте много по-уравновесен, господин Ирек. – казах с най-сладката си усмивка, а после попитах – Споменахте за обяд, нали?
И като затворих вратата, отидох до края на галерията, откъдето си спомних, че бяхме слезли на терасата, където се провеждаше закуската.
– В другата посока. – каза адвокатът много тихо – Лейди Уотърби, трябва да се преоблечете!
Обърнах се и с ръце зад гърба си тръгнах лениво в посочената посока, със също толкова ленив тон на гласа отговорих:
– Господин Ирек, трябва да разберете, че войните не се обявяват просто така.
Бях преминала цялата галерия, загледана в морските пейзажи през огромните прозорци, когато адвокатът благоволи да ме настигне, да ме изпревари и използвайки отново изрази от асарски, се устреми напред, посочвайки пътя.
Осъзнах, че терасата, на която се провеждаше закуската, в момента е слънчева и гореща. И не се изненадах, когато разбрах, че обядът се сервира в малка градина с палми, бълбукащ водопад и сенчеста беседка, където херцог отон Грейд ни чакаше със скръстени на гърдите ръце.
На мен веднага ми хареса промяната в позата му, щом с господин Ирек излязохме иззад розовите храсти и стъпихме на каменната пътека, която водеше директно към беседката. Негова светлост се напрегна, после се придвижи напред, сякаш искаше да разгледа по-добре облеклото ми, а след това, забравяйки етикета, потъна уморено в един стол и закри лицето си с ръце. Заради това си позволих една доволна и дори щастлива усмивка, която почти веднага замених с безкрайно мило и невинно изражение – това беше лицето, което показвахме на татко след всяка катастрофална шега, и то винаги му действаше.
Прегърбеният господин Ирек и невинната аз, когато наближихме беседката, трябваше да си разменим местата – дамата трябваше да върви първа. И също така дамата трябваше да бъде поздравена, а отон Грейд беше длъжен да стане, да се поклони и да каже нещо приятно, да похвали външния ми вид например.
Така че той каза:
– Вие… изглеждате странно, лейди Ариела.
Невинно примигвайки с мигли, аз отбелязах:
– Вие също не сте гол.
Херцогът погледна мрачно адвоката и той се сви назад. Трябваше да постоя за момент, преди лордът да си спомни за етикета.
– Моля ви, лейди Ариела. – поколеба се той.
Той ме придружи до мястото ми, помогна ми да седна, дръпна ми един стол. Внимателно, искрено вярвайки, че няма да забележа, той докосна дясната ми конска опашка…
– Опашка не би ви подхождала, – отбелязах аз, като разстилах салфетка в скута си – а и косата ви е къса.
Херцогът мигновено отдръпна ръката си, приближи се и седна на мястото си. И чак сега забелязах, че има само два прибора… Обърнах се рязко и видях, че господин Ирек вече ни беше напуснал…
– Нещо не е наред ли? – попита херцогът.
Изгладих салфетката в скута си, погледнах към чинията… отново изгладих салфетката и усмихвайки се мило, отговорих… гледайки в скута си:
– Не, не, изобщо не.
По някаква причина изведнъж ми стана доста неудобно и дори някак притеснително да бъда в беседката насаме с херцога. А в градината нямаше абсолютно никой. А по сивите стени на замъка… И…
– Ариела, – широката длан на херцога внезапно покри моите пълни със салфетка ръце и моментът беше толкова перфектно избран, че покри и двете, спирайки нервното движение – исках да се извиня…
Един палец нежно погали китката ми. Дръпнах рязко ръцете си, салфетката падна от скута ми на каменния под, вдигнах глава и се опитах да се усмихна учтиво, но едва не изпищях, не очаквайки херцогът да е толкова близо. Много близо! Толкова близо, че видях странния белег, който минаваше през дясната страна на лицето му, от външния ъгъл на окото до средата на бузата. И твърдата набола брада, и трите бръчки на челото му, и тревожния поглед в очите му.
– Ариела, вие сте бледа. С вас всичко наред ли е? – попита лорд отон Грейд.
– Не!!! – възкликнах аз, опитвайки се да се преместя толкова назад, колкото позволяваше столът – Зле ми е! Много!
– Какво? – черната му вежда се вдигна от изненада, но херцогът не се отдръпна, а пристъпи напред – Да повикам ли лекар?
– Свещеник! – възкликнах, като се отдръпнах още малко и опипах облегалката на стола.
– Свещеник? – попита отон Грейд с пълно изумление – За какво ви е свещеник, Ариела?!
И той се приближи. Аз се отдръпнах и със сигурност щях да падна, но херцогът, който беше предусетил неминуемото събитие, по някакъв необикновен начин ме хвана в прегръдките си точно, когато столът започна да пада.
Столът се приземи с трясък върху каменния под на беседката. Аз замръзнах в ръцете на херцога, който беше скочил. Ситуацията стана още по-жалка от внезапната поява на слугите!
– Милорд…
– Лейди…
– Да извикам ли лекар?
Тревожните гласове сякаш идваха отвсякъде. Това ми даде сили да попитам тихо, все още без да отварям очи:
– Лорд отон Грейд, бъдете така любезен да ме поставите на крака.
Молбата ми беше изпълнена с известно закъснение, но скоро вече стоях на твърда земя и едва тогава се осмелих да отворя очи. Погледът ми беше прикован в копчетата на ризата на херцога, който не мислеше да се отдалечава.
– А доктор… – започна някаква жена.
Огледах се наоколо – имаше достатъчно слуги в униформи в цветовете на фамилията отон Грейд, за да обслужват цяло имение. Погледнах говорещата жена, жена на преклонна възраст и ѝ наредих твърдо:
– Повикайте свещеника, ако обичате.
Жената се размърда, погледна херцога и почти веднага прозвуча неговия мрачен глас:
– Защо ви е свещеник, Ариела!
– Не за мен!!! – отстъпих крачка назад, вдигнах глава, погледнах бъдещия си съпруг и обясних съвсем сериозно – Той е нужен на вас, лорд отон Грейд! На първо място, трябва да изповядате греха, който сте извършили, а той е голям – да се разхождате гол. – магьосникът пребледня – И на второ място, само духовник, като покровител на всички вярващи, ще ви каже светата истина – само близки роднини имат право да се обръщат към една дама по име, лорд Грейд, а вие все още не сте в тази категория! И простете, настоявам да се спазват всички правила на благоприличието и отказвам да остана насаме с вас до брака ни!
За миг си помислих, че херцогът ще ме удари. Очите му се свиха свирепо, устните му бяха стиснати толкова силно, че побеляха, а цялата му стойка издаваше изключителното му напрежение. Но само за миг… след секунда отон Грейд се изправи и изрече една кратка дума:
– Акелш.
Това беше южен диалект на гвелския език – веднага го разбрах, но никога не го бях учила. Групата ни беше разделена по интереси и аз избрах ланас, северния диалект, като трети език. Никога не съм съжалявала за това… до този ден.
И едва бях вкусила напълно от горчивия плод на забавеното разкаяние, когато отново останахме напълно сами – аз, падналият стол и студената ярост на последния член на династията отън Грейд. Той беше този, който изрече:
– Лейди Уотърби, извинявам се за инцидента от тази сутрин…..Какво още не е наред?
Това е странен въпрос. Той не е изпълнил нито едно от моите искания, напълно пренебрегна всичко, което съм казала, върна се там, откъдето започнахме, и не желае да направи и най-малката отстъпка! Най-малкото можеше да има лакей на масата, всичко не е толкова страшно.
– Лейди Уотърби, седнете! – мрачно нареди отон Грейд.
– Страхувам се от вас.- думите излязоха сами.
За секунда ми се стори, че ще убие някого, но не, сдържайки се с всички сили, отон Грейд каза:
– Мога ли да попитам каква е причината за необяснимия ви ужас!
Повдигнах рамене, оправих гънките на полата си, скромно сведох поглед и възхищавайки се на върховете на лилавите си обувки, отговорих сладко:
– Всъщност несъвместимостта на статуса на вашите съпруги с живота.
В следващия миг мълчаливият участник в протичащите събития умря с трясък. Уплашена, погледнах от бившия тежък дъбов стол, сега развалина, към херцог Грейд, който хвърли развалината на пода с проклятие. Лордът затвори очи, постоя за миг, очевидно опитвайки се да възстанови самообладанието си, и като се извини, напусна беседката.
Обаче напразно се радвах – той се върна почти мигновено, носейки друг стол. Именно върху него ме помолиха да седна и то с жест. А отказът изглеждаше като самоубийство.