***
Когато се приближих, предпазливо седнах, а лордът дръпна стола назад и зае мястото си. В абсолютна тишина ми подадоха салфетка и щом я разстлах в скута си, херцогът зададе нетривиален въпрос:
– Вино?
– Дамите не пият. – отвърнах студено.
Херцогът мълчаливо напълни чашата си догоре. Той я пресуши на един дъх. Наля отново. Забеляза погледа ми и промени решението си.
– Салата? – последва друг въпрос.
Огледах се демонстративно, явно намеквайки, че не херцогът е този, който трябва да сервира на масата. И чух леден тон:
– В моя дом не се обслужват онези, които могат да се обслужват сами! Салата?
Изведнъж се усетих, че ми харесва правилото на херцога. То е много по-лесно, по-приятно и по-бързо, отколкото да чакаш лакеят да действа. Но лорд Грейд би трябвало да осъзнае, че собственото му правило налага определени… наистина, то открива нови хоризонти пред мен.
– Благодаря ви! – отвърнах учтиво, но когато негова светлост посегна към чинията, добавих – Въпреки това, съм способна да се обслужвам сама.
И след като станах, спокойно напълних салатата, пастета и варените зеленчуци, като избягвах само странните червени гевреци с не по-малко неразбираем плодов сос. Не за първи път се обслужвах сама – в лицея имаше строги правила, така че можех да се обслужа – така че след като напълних чинията си, седнах обратно и започнах да се храня.
Херцогът ме гледаше известно време мълчаливо как се храня. След това, след като напълни собствената си чиния, той също започна да яде. След няколко минути се изправих, напълних чашата си с вода и отново седнах на стола. Херцогът, който следеше с поглед действията ми, си наля вино. Без съмнение щеше да е по-разумно да мълча, но:
– Майка Йоланта винаги е казвала, че алкохолът е вреден за мъжете в зряла възраст.
Херцогът, който вече беше отпил една глътка, се задави, остави чашата настрана и започна да яде мълчаливо. Ядеше бързо, с някакъв свиреп гняв и режеше месото с яростни, точни движения. След това остави настрана чинията с остатъците от месния сос, взе друга, сипа си няколко червени морски същества, заля ги с някакъв полупрозрачен жълтеникав странен сос, грабна от чинията един зелен плод, разряза го, заля и с неговия сок. Избърса ръцете си, единствено за да използва същите тези ръце, за да започне да разчупва членестоногите.
– Така, мисля че, вече съм се нахранила. – промълвих, шокирана, напълно лишена от апетит.
Лорд отон Грейд погледна от мен към чинията си с недоумяващ поглед и зададе въпрос:
– Никога ли не сте опитвали скариди?
Аз не отговорих, а сложих вилицата и ножа си от дясната страна на чинията, с което дадох знак за края на храненето. Но херцогът не се впечатли от недвусмисления ми намек и разчупи нещастното, опръскано със сок животно на парчета, извади бялото месо, потопи го в соса, който се беше натрупал на дъното на чинията, после го заля със сока на един зелен плод и като държеше всичко това в пръстите си, ми го подаде с думите:
– Опитайте, сигурен съм, че ще ви хареса.
Окончателно шокирана, погледнах бялото месо на морската гадина, пръстите на херцога с чисти, късо подрязани нокти, ръката му и накрая самия лорд Грейд, който все още ми протягаше очевидно местно ястие с искрената вяра, че ще го изям по такъв откровено неприличен начин!
– Хайде, лейди Уотърби. – каза той бързо.
Мълчаливо преместих салфетката от скута си на масата, изправих се мълчаливо и като погледнах херцога, който беше изненадан от постъпката ми, отбелязах с тон, използван от нашите учители:
– Трябва да се грижите за маниерите си, лорд отон Грейд.
Изражението му отново стана каменно. Станах от масата, направих реверанс и добавих:
– И тъй като няма десерт, ако ме извините, ще ви оставя.
Гордо изправяйки гърба си и сгъвайки ръце зад гърба си като добро момиче, аз напуснах беседката. Извървях шест крачки, след което едно много лошо и непреодолимо чувство в мен ме накара да спра. „Скариди“! Изведнъж си спомних, че това ястие често се сервираше в императорския дворец като един от вкусните морски деликатеси. Не, изглеждаше ужасно, но бях чувала името преди и сега…
– Лейди Уотърби? – дойде гласът на херцога, който без съмнение беше забелязал спирането ми.
„Ариела, любопитството ще те убие“.
– Добре, – завъртях се на петите си и се върнах към масата – ще опитам. Но не от ръцете ви.
Лицето на херцога не показа никакви емоции, освен че очите му блестяха странно. След това, последният представител на военната династия отон Грейд, предизвикателно поднесе същата скарида към устните си, изяде я и ми каза:
– Не.
И се усмихна.
– В какъв смисъл, не? – попитах аз, връщайки се на масата.
Владетелят демонстративно взе следващата отвратително изглеждаща гадина, отвинти главата ѝ, счупи тялото, извади месото, повтори всички манипулации със соса и сока от зеления плод и спокойно отговори
– Или ще ви нахраня, или няма да се присъедините към деликатесите на южната морска кухня.
Той ме погледна втренчено, без дори да си прави труда да скрие провокативната си усмивка. За няколко секунди не можах да повярвам на такова откровено изнудване, а после… Той пръв започна! Това беше достатъчно, за да си спомня, че съм сама, далеч от дома, в ужасяваща ситуация и очите ми се отвориха малко по-широко, брадичката ми потрепери, очите ми бавно се напълниха със сълзи…
Усмивката мигновено изчезна от лицето на херцога.
Бързо се обърнах, стиснах ръцете си в юмруци и като се опитах демонстративно да се сдържа, издишах:
– Моля да ме извините, лорд отон Грейд, всичко най-хубаво.
И се втурнах навън от беседката. Трябваше ми миг, за да осъзная, че привидните ми сълзи са се превърнали в истински сълзи и когато на излизане от градината ме настигна вика „Ариела“, на практика избягах по стълбите, най-малко от всичко исках да видя някого, особено херцог Грейд.
В галерията едва не се сблъсках с господин Ирек, влязох в стаята, затворих вратата, плъзнах бравата, опрях гръб на вратата и едва тогава осъзнах, че се намирам в същата стая, в която бях прекарала миналата нощ. Защо тук? Може би защото беше най-отдалечена от спалнята на херцога?!
– Ариела! – викът на последния член на династията отон Грейд отекна в галерията.
След това се чуха стъпките на херцога, който се бе втурнал през другата врата, последвани от раздразненото и леко смутено:
– Ариела, послушай аз…
– Тя е там! – намеси се неуместно адвокатът.
Затаих дъх. Миг по-късно херцогът стоеше пред вратата.
– Ариела, разрешете ми да вляза.
Застанах мълчаливо, все още с гръб към вратата.
– Лейди Уотърби, знаете ли, сълзите бяха съвсем излишни!
Все още мълчаливо избърсвах влажните пътеки от бузите си.
– И аз, практически не съм извършил нищо лошо!
Ключовата дума е „практически“.
– Разбирам, че ви е трудно. – продължи отон Грейд – Трябва да призная, че и на мен не ми е лесно!
Това е едно наистина мъжко отношение, наречено егоизъм.
– Лейди Уотърби, просто се върнете на масата!
Дори няма да отговарям на това.
И тогава чух да се говори на асарски:
– Това не отговаря на заповедния тон! – сподели горчивия си опит господин Ирек.
– Не смейте да наричате годеницата ми „това“! – изръмжа херцогът на същия език.
О, Светия!
– Но, милорд, тя….
– Избави ме от своето присъствие, Ирек! Веднага!
Звукът от стъпките на отдалечаващия се адвокат беше заглушен от килима. Когато те утихнаха, отон Грейд попита уморено:
– Лейди Уотърби, моля, отворете вратата.
Без заповеднически тон. Обърнах се, дръпнах бравата и отворих вратата, съвсем малко, така че да видя тесен процеп, и погледнах единствено към пода.
– Помолих ви да я отворите, а не да я открехнете. – каза херцогът.
Затворих вратата безшумно и плъзнах резето.
От другата страна се чу яростен звук:
– Чудесно! Лейди Уотърби, мисля, че вие ще сте безценна в преговорите с корсарите!
С известна изненада попитах:
– Защо?
– Имате невероятна способност да правите отстъпки. Това се случва много рядко и смея да кажа, че го виждам за първи път!
Мълчах, като гледах рисунката на вратата, и тихо попитах:
– Вие сега шегувате ли се с мен?
– Не, – херцогът опроверга предположението ми – това беше сарказъм. Лейди Уотърби, отворете вратата!
Сложих ръце на гърдите си и отговорих спокойно:
– Не, лорд отон Грейд.
Тишина, а след това дрезгав глас:
– Сега вие ми се подигравате?
– Мислете за това като за тънка ирония. – посъветвах аз.
Херцогът известно време не каза нищо, после зададе въпроса, който очевидно го държеше в напрежение:
– На това ли са ви учили в училището на Дева Есмера, лейди Уотърби?
– Какво „това“, лорд отон Грейд?
Една ругатня отекна в галерията. Тиха, на асарски, но много сърдечна. И тогава херцогът благоволи да изрази мнението си за моята личност в толкова завоалирана форма:
– Лейди Уотърби, чудя се дали някога сте мечтали да посветите живота си в служба на Пресветата?
Това е малко обиден въпрос за дама в моето положение.
– Помислих си за това, докато ви връчвах брачния договор, лорд отон Грейд. – отвърнах учтиво.
Още една ругатня, последвана от сдържан, учтив и доста студен тон:
– Вие имате други помещения, лейди Уотърби. Всичко най-добро.
И последният член на династията отон Грейд, напусна галерията, като вече не настояваше за моята компания.
След като почаках още малко, излязох и като не открих никого, се върнах в стаята си. Единствената ми цел беше да се наспя след полубезсънната нощ, защото нямах какво друго да правя.
Назад към част 8 Напред към част 10