Анотация
Могъщ черен магьосник, повелител на духовете на вятъра, талантлив военен, невероятно богат човек и дванадесет пъти почти вдовец. За херцог отон Грейд се разказваха страховити истории, а в продължение на няколко години вестниците бяха пълни със съобщения за смъртта на други претендентки за ролята на херцогиня отон Грейд. И аз щях да бъда съпругата на този ужасен и жесток човек. Или тринадесетата булка, която не е доживяла до невероятния си сватбен ден….
* * *
– Е, здравей, моя огромна затворническа килия! – казах мрачно, като гледах право напред.
Именно там, мрачен на фона на залязващата слънчева светлина, се издигаше замъкът с гордото име Орлово гнездо. Огромен! И непревземаем. Наистина, непревземаем. Съвсем не. И съжалявам нещастния военачалник, на когото ще бъде заповядано да го превземе! Защото шестте стени, обграждащи крепостта, дванайсетте кули, масивната структура на централната постройка – всичко това е дреболия в сравнение с планината, която трябва да се изкачи, за да се атакува замъкът! Дори оттук, от разстояние, на което можех да побера замъка в дланта си, осъзнах, че ще ми трябват двадесет и четири часа, за да го обходя! Но кой би ми позволил да го обиколя.
– Лейди Уотърби, скоро ще акостираме – каза капитанът.
Аз го погледнах тъжно, като не криех нито ужаса от факта на пристигането, нито гнева от цялата ситуация, нито вълнението преди срещата с херцога на отон Грейд.
– Лейди… – започна лорд Ордаз и спря набързо.
Какво би могъл да ми каже той? Че съм т.ринадесетата кандидатка за ролята на херцогиня? Че херцогът може да убие кон с един удар? А дори и да не можеше, това нямаше да има значение: лордът все пак е боен маг! Че аз съм просто поредната откачалка, чието семейство е получило много голяма сума за този брак? Че съм само на шестнайсет години и още не трябва да умирам?! Знаех всичко това. Всички го знаеха.
– Съжалявам, аз… – започна с извинителен тон лорд Ордаз.
– Всичко е наред, капитане. Благодаря ви за съобщението. – прекъснах го аз, без да искам да чуя поредната лъжа от типа „всичко ще бъде наред“.
Отново погледнах към замъка. Опитах се да се усмихна, но се получи жалко. Но все пак се усмихнах: какъв беше смисълът да плача, ако вече бях продадена и в деня на откриването на балния сезон ме отведоха не на бала, който очаквах и за който мечтаех, а на кея. Привечер корабът отплава. Никой не ми каза довиждане, макар че предполагам, че баща ми не е казал на майка ми и сестрите ми. Имаше и друго, много странно предположение, че той не е имал време. Качиха ни в отделни карети и не ни позволиха дори да разменим няколко думи. Татко искаше да каже нещо, но щом започна да говори, господин Ирек го прекъсна и помоли баща ми да му отдели няколко минути. Те се отдръпнаха, а в това време ме качиха на кораба и ме заключиха в каютата ми. А час по-късно ми показаха договора, който баща ми беше подписал.
Предбрачен договор.
Станах собственост на херцог отон Грейд.
Сумата, платена от младоженеца като подарък на родителите на булката, беше дванайсет пъти по-голяма от годишния ни доход, а в зестрата на булката имаше смислено тире. Така разбрах, че съм била продадена. Не, не искам да си спомням колко шокиращо беше да науча, че сега съм булка на един от най-заплашителните аристократи в кралството.
Багажът ме настигна, докато стояхме на кея на остров Наас, а заедно с багажа дойде и писмо от баща ми, в което ме поздравяваше за предстоящия ми брак, поздравяваше ме за перспективата за такъв изгоден брак и ме увещаваше да пазя честта на семейство Уотърби и да бъда достойна дъщеря на родителите си. Не го беше писал баща ми – съвършеният почерк на секретаря Гетсби нямаше как да не разпозная, а сухите официални фрази бяха негови.
Абсолютно всички.
– Лейди Уотърби – господин Ирек имаше дрезгав, опушен глас, а миризмата на любимия му тютюн се усещаше на няколко крачки – как намирате Орлово гнездо? Най-величествената постройка, нали?!
Имах да кажа много неща на адвоката на херцога. Много неща. Като например факта, че той за първи път ми говореше от двадесет дни насам.
– Приятно е да се знае, че не съм призрак. – обърнах се към господин Ирек с мила усмивка и замръзнах.
Лулата беше изпаднала от ръцете му, лицето му беше пребледняло, а избледнелите му синкави очи сякаш бяха станали още по-безцветни.
– Господин Ирек? – извиках предпазливо.
– Знаете ли…? – попита хрипливо той.
Изведнъж забелязах, че пепелта от падналата лула е паднала върху дантелената яка, която сега тлееше.
– Господин Ирек, вие… горите.
Проследявайки погледа ми, адвокатът се разтрепери, извади ръкавица от джоба си и започна трескаво да гаси огъня. Но щом огънят приключи, рибешките очи се втренчиха в мен и с тон на следовател господин Ирек поиска отговор на въпроса:
– Знаете ли?!
-Да знам „какво“? – уточних.
Адвокатът стисна зъби. Той стисна зъби така, че изглеждаше сякаш ще паднат на трохи точно върху изящно извитата му брада. Но не – господин Ирек се сдържа и каза ледено:
– Какво знаете за херцога, лейди Уотърби?
Поправяйки шапката си, аз отговорих спокойно:
– Това не е начин да се говори с дама.
Рибешките очи се присвиха недоброжелателно, по бледото лице проблесна неприязнена усмивка и адвокатът каза доста фриволно:
– Скъпа Ариела, съветвам ви да прехапете дръзкия си език – херцогът не е известен с ангелското си търпение. Що се отнася до въпроса ми, забравете го, той е без значение, защото вече сме тук, нали?
И като се завъртя на петите си, адвокатът ме остави, напълно забравил за правилата на доброто възпитание. Или може би просто не смяташе за необходимо да бъде учтив с мен. Наистина, коя съм аз…
Вдигнах глава и отново погледнах към могъщия замък, крепостта на имперската власт в южните морета. Моята внушителна, студена, непристъпна затворническа килия. Вятърът духаше в лицето ми, едва не събаряше шапката ми… Придържах я с треперещи пръсти и погледнах към едва забележимия кей, скрит от сянката на величествената планина. Най-високата на крайбрежието, позволяваща да се вижда земята на километри наоколо. И изведнъж ми хрумна, че ако лорд Грейд имаше магически подобрени шпионски очила, корабът щеше да бъде забелязан още преди два дни. А сега, може би, някой ме гледаше… По кожата ми премина хлад и по някаква причина нагласих лекия си шал, който ме спасяваше от коварното южно слънце, и тогава осъзнах неоснователността на предположенията си – херцогът, в съответствие с етикета, щеше да ме чака на пристанището, но не и в замъка. И отново погледнах огромната сива крепост върху сивата скала, заобиколена от яркозелената крайбрежна ивица на острова и сините води на морето. Представих си как би било много тъжно да гледам околния южен пейзаж оттам, без да мога да го докосна.
– Лейди Ариела – повика ме капитанът от горната палуба – променяме курса, ще се върнете ли в каютата си, или ще се държите здраво?
Аз се усмихнах. Беше чудесно пътуване с тъжен край, но все пак беше пътуване.
– Ще се кача при вас, лорд Ордаз. – казах, опитвайки се да крещя над скърцането на мачтите, звука на биещите от вятъра платна и плисъка на вълните.
И придържайки шапката си, забързано затичах по палубата, лавирайки между суетящите се моряци, които подготвяха кораба за влизане в пристанището, провирайки се под перилата и внимателно избягвайки въжетата, защото от борбата с платната навсякъде се разстилаха като огромни змии. Моряците се усмихваха, любезно и малко съчувствено, аз се бях запознала с почти всички от тях през двадесетте дни. Може би защото ми се струваше, че това са последните хора, с които мога да разговарям, последните истории, които ще чуя, последните дни, когато бях само най-малката дъщеря на лорда и между мен и моряците нямаше пропаст на социално неравенство.
Изкачих се по стълбата, заобиколих руля и капитана, който стоеше до кормчията, изтичах до кърмата и застанах, държейки се за перилата. Вятърът, изоставил платната, реши да си поиграе с мен – захвърли златистокафявите ми къдрици в лицето ми, заплете се в полите ми, грабна шала ми и го запрати по вълните, а когато аз, смеейки се, се опитах да го хвана за опашката, издърпа панделките на шапката ми и заедно с нея се втурна нагоре …
– Локар! – изкрещя лорд Ордаз.
Духът на вятъра, след като отнесе шапката ми до самия връх на мачтата, като съвсем истински шегаджия я завърза там и се върна на работа, като укрепваше, насочваше, коригираше морския вятър. А аз се смеех, докато гледах как шапката ми се развява като знаме.
– Ако я оставим там, ще трябва да преименувам баркентината на „Ариела“. – каза капитанът с усмивка.
Представих си бързия петмачтов кораб „Предизвикателство“, който гордо се носи по вълните с моята шапка като флаг, и се съгласих весело:
– Нека остане, харесва ми.
Локар, отново напуснал поста си, се втурна към вълните, вдигна мокрия ми шал, изтича с него нагоре и завърза панделка на мачтата! Беше доста смешно. Аз се засмях от сърце, моряците се пошегуваха, че със сигурност ще преименуват кораба, а „Предизвикателство“ ме понесе уверено към затвора ми.
Обърнах се още веднъж към приближаващия се бряг, затворих очи и разперих ръце. Струваше ми се, че съм птица, свободна птица, която се извисява над вълните. Не се страхувах да падна – Локар е твърде опитен дух на вятъра, за да остави кораба да се бори с вълните, и твърде бърз, за да ме остави да падна… Доказано в първия ден от дългото ми пътуване към ръба на бездната.
– Лейди Уотърби, – чу се опушеният глас на господин Ирек – не е ли това твърде безразсъдно поведение за едно момиче? Вие не сте дете!
Не може така да се развалят последните мигове на свобода. И без да отварям очи, отговорих гневно:
– Да, господин Ирек, не съм дете, затова не съм длъжна да отговарям на възрастен човек, който се смята за познавач на морала и етиката, но който дори не си прави труда да се сбогува банално, когато си тръгва с „не дете“ и със сигурност не с момиче!
Локар се засмя и се завъртя спираловидно около мен, като накрая разроши косата ми. Корабът, оставен без контрол, профуча през поредната вълна и ме опръска с малки солени капки по лицето ми и едва те изсъхнаха, когато над нас се спусна сянката на огромната планина, увенчана с непристъпното Орлово гнездо.