* * *
Отидох в каютата си веднага щом се озовахме в сянката на планината, преоблякох се набързо и, застанала пред огледалото, сплетох стегнатата си ученическа плитка, спомняйки си, че херцогът беше поддръжник на Андалския свод. Сивата пътническа рокля със снежнобели маншети беше къса, само на длан под коляното – нямах време да си направя гардероб, подходящ за възрастта ми, и сметнах за излишно да нося някоя от елегантните рокли, приготвени за излизане. А и щеше да изглежда неподходящо да нося снежнобяла вечерна рокля с голи рамене. Затова избрах тази сива, пътническа рокля с бяла дантела на долната част на полата, която да съответства на маншетите.
Сложих си същата сива шапка, нахлузих ръкавиците и се погледнах за последен път в огледалото – просълзените ми очи бяха в нюанса на първите виолетки. „Рядък цвят“, както казваше мама. „Прекрасен цвят, който ще накара всички лордове да се лишат от спокойствие“, както ми шепнеха по-големите ми сестри за баловете и приемите, на които мислеха, че ще блесна… Но аз стоях тук и едва сдържах сълзите си. Тъжен край, наистина достоен за баладите на древните менестрели… И последната Уотърби никога няма да се появи на бала на дебютантките… Представям си колко щастлива ще бъде Сесилия…
– Лейди Ариела? – чу се несигурно почукване.
Искаше ми се да кажа: „Влезте“, но това би било нарушение на всички правила на морала.
– Идвам, лорд Ордаз. – отвърнах спокойно.
Едва когато отново се погледнах в огледалото, осъзнах, че ръцете ми треперят. Наистина трепереха. Стиснах юмруци, опитах се да се успокоя и излязох от каютата, като погледнах за последен път временния си дом и почти се усмихнах.
Всички искаха да ме изпроводят. Капитанът ме посрещна на вратата на каютата и като излязох на палубата, видях, че всички моряци са се събрали. Локар се спусна от платната, докосна бузата ми, прокара ръка по дължината на опънатата ми плитка и се отдръпна, сякаш уплашен.
– Лейди Ариела, имаме подарък за вас като първата дама, която плава на „Предизвикателство“. – започна капитанът малко смутено.
– Чудесен подарък. – развеселиха се смуглите, загорели и любезни имперски моряци.
Погледнах към господин Ордаз, после към останалите. Една дама не бива да приема подаръци от мъже, те го знаят, не може да не знаят.
– Няма да превишим границите на позволеното, лейди Ариела, – побърза да ме увери капитанът – в края на краищата това е само знак на внимание и уважение, който се надяваме да запазите в спомена си за това пътешествие.
– Интригуващо е. – казах с усмивка.
– Никаква интрига, само подарък за прекрасната дама, която разведри пътуването ни, като тичаше нагоре-надолу по палубата и стълбите и викаше: „Морето, то е огромно! “
Всички се засмяха, дори и аз, макар че, малко се смутих от детската си реакция, когато за първи път видях вода с такива размери.
– Нагоре! – заповяда тихо капитанът.
Вдигнах глава и почти веднага чух заповедта на боцмана:
– Огън!
Изстрел… изстрел… изстрел… И в небето, на фона на нарастващия мрак на скалата, се появи ярка огнена птица, която разпери криле и се втурна към вълните. Почти извиках, когато въплъщението на феникса мина почти докосвайки платната, но отново изстрел – и птицата, ставайки все по-ярка, се издигна в небето, където грееше залязващото слънце, където нямаше сянка от скалата, към свободата…
Стоях и гледах след нея и ми се струваше, че плача. Всъщност обаче, дори подсмърчах, когато птицата изчезна от погледа ми.
– Беше просто красиво… до сълзи. – отвърнах аз.
Всички се разсмяха, аз също. После погледнах към кея и видях три високи фигури, които ни чакаха. Отново погледнах към небето, искаше ми се да се смея и да полетя след птицата, искаше ми се да прегърна всички на този красив кораб, искаше ми се да се притисна към гротмачтата и да слушам как платната скърцат от вятъра… Ако имах втори живот, бих искала да го прекарам на кораб. Ако беше възможно, щях да искам това пътуване да продължи вечно… Ако можех да спра да плача.
– Знаете ли, – избърсах сълзите си и се усмихнах лъчезарно на всички – в живота си съм имала само две пътувания. Първото беше поклонническо пътуване с монахините от Блаженото тайнство до светите места, пеша в продължение на шест дни. Затова си признавам честно, искрено и откровено – всички вие сте по-добри от монахините, нека светите сестри ми простят.
Над Предизвикателство се разнесе рев на смях. Всички се смееха, дори строгият и сдържан капитан Ордаз.
– По-добри от монахините! Е, дами – избърса сълзите, които се появиха от смях, рулевият, господин Хаве – може да се каже същото.
Веселието ни беше прекъснато от старши помощника, който заповяда:
– Заемете местата си.
И всички веднага се върнаха към задълженията си – баркентината навлизаше в пристанището. А аз направих това, което исках да направя през всичките тези дни.
– Капитан Ордаз! – и щом ме погледна, прошепнах искрено – Благодаря ви! За всичко!
Той се усмихна, извади телескопа си, погледна фигурите, които ни чакаха, и каза:
– Не мога да не кажа, лейди Ариела, че херцогът не е там.
Погледнах го изненадано, а капитанът, въздъхвайки тежко, промълви:
– Предполагам, че е зает.
Аз стоях като ударена от гръм. Бъдещият ми съпруг не беше там! Това е удивително. И хубаво щеше да бъде, ако аз се спусна, поклоня се и протегна свитъка на брачния договор към нищото! Колко нелепо щях да изглеждам! Нелепо и неловко!
– Благодаря ви! – потиснах поредния си импулс да седна и да се разплача.
Лорд Ордаз не каза нищо. Той, също като мен, разбираше отлично и изглеждаше също толкова неудобно от ситуацията, колкото и аз.
– Съпругът ви има белег на дясната си буза, останал след битката с последния бял маг. – каза тихо капитанът – При последната ни среща, беше малко по-висок от мен, слаб като повечето военни, косата му беше къса, черна със синкав оттенък, слепоочията му бяха едва докоснати със сиво, а очите му бяха черни, като на всички магове от неговата специалност. За съжаление не мога да кажа много за него освен външните му характеристики – той е силен, властен и решителен мъж, справедлив командир, един от най-добрите магове в империята, лорд, достоен за уважение.
Исках да чуя още нещо, но капитанът очевидно нямаше какво повече да каже, което той потвърди тихо:
– Ние не общувахме извън военните срещи.
– Благодаря ви! – благодарих му отново, тихо.
Господин Ирек се появи на палубата с лулата и чантата си в ръце. Той излезе, погледна кея, извади телескопа си, погледна отново, кимна доволно и се обърна да ме погледне. Дали щеше или нямаше да го каже… интригуващо.
– Лейди Уотърби – опушеният глас прозвуча неприятно – готова ли сте да видите съпруга си?
Подло! Много!
– Разбира се, че съм, господин Ирек. – отвърнах ледено.
Адвокатът кимна и тръгна към кърмата, като се облегна на парапета, и започна отново да пълни лулата си. А аз казах тихо на капитана:
– Жалко, че нямам под ръка някаква торта, щях да ѝ намеря достойно приложение.
– Знаете ли, адвокатът сигурно има гузна съвест. – каза лорд Ордаз – Честно казано, господин Ирек е пътувал на борда на „Предизвикателство“ много пъти, но да го видиш за първи път като придружител на булката е съмнително удоволствие. Да не говорим, че колекцията ми от вина е претърпяла непоправими щети. Бих казал, че са фатални.
– Освен това е и пияница. – казах аз, като наблюдавах конвулсивното пуфтене на адвоката и изразих неуважението си.
Капитанът не каза нищо, той наблюдаваше как баркентината се приближава към кея, готов да се намеси, ако се наложи. Аз мълчах, за да не се намесвам. Вдишвах миризмата на море, за да не забравя, и се опитвах да не поглеждам към небето, където беше отишла огнената птица, за да не плача.
Очакваше ме нов и ужасяващ живот, в който вече нямаше да имам величествения „Предизвикателство“, любезния капитан Ордаз и дружелюбния екипаж от моряци, сред които се чувствах като дете.
– Акостиране! – изкрещя старши помощника.
Акостирахме на кея в абсолютна тишина.
Лично капитанът ме придружи по трапа, пренебрегвайки недоволството на господин Ирек, и щом стъпих на полираните каменни плочи, той предаде чантата с личните ми вещи на мъжете, които ме посрещнаха. Бяха двама, третият беше офицер по сигурността на военното пристанище, а тези двамата господа имаха на пагоните си знака на военна кавалерийска част – златен галопиращ кон.
– Добре дошли в южната провинция на империята, лейди Уотърби – каза младият светлокос офицер, като с известно недоумение погледна дължината на роклята ми.
– Благодаря ви. – отвърнах сухо, малко доволна от това, че офицерът не благоволи да се представи.
Тонът ми и взискателният ми поглед имаха ефект.
– Моля за извинение, госпожо. Позволете ми да ви представя моя спътник…
Мълчаливо погледнах към господин Ирек – той трябва да ни представи! Дори да вземем предвид опростения етикет на Юга, където на чиновника е позволено да назове името си в разговор с дама, моят спътник е този, който трябва да ми представи другия човек!
– Лейди Ариела, позволете ми да ви представя офицерите от гарнизона на „Орлово гнездо“ – притече ми се на помощ капитан Ордаз – старши лейтенант лорд Нахали и капитан лорд Астън.
Двамата офицери се поклониха достойно, аз направих реверанс, изправих се и след това, пренебрегвайки етикета и всичко останало на света, се обърнах към лорд Ордаз, хванах дланта му с бяла ръкавица, стиснах я с две ръце и прошепнах с чувство:
– Вие ще останете най-светлият ми спомен.
Бузата му трепна, сякаш искаше да ми каже нещо, но… аз неохотно пуснах дланта му и той дискретно се поклони.
– Позволете ми да ви придружа, лейди Уотърби. – каза лорд Астън, който дотогава беше мълчал.
– Това е много любезно от ваша страна. – казах аз, като се опитах да се сдържа – Довиждане, капитан Ордаз.
– Надявам се да се видим отново, лейди Ариела. – отвърнаха ми тихо – Всичко най-добро за вас.
– Благодаря ви. – казах едва чуто.
Вдигайки чантата ми, светлокосият лорд Нахали тръгна напред, а лорд Астън, предлагайки ми ръката си, ме поведе. Мистър Ирек завърши процесията.
Когато слязохме от кея, погледнах назад и видях капитан Ордаз да стои все още там, пред величествената баркентина.
Назад към част 1 Напред към част 3