ОРИОН
Стояхме около масата в Кралската дупка, единайсет от камъните на гилдията бяха подредени в кръг пред нас и кълна се, че самото дърво бръмчеше от силата, която се криеше в него. Държах последния камък между пръстите си, поглеждайки към Дарси, после към Тори и наследниците, Ксавие и Джералдин. София и Тайлър бяха заминали да довършат пресата с Порша, а Уошър беше отишъл да съобщи на съветниците за напредъка ни.
Всички затаиха дъх, когато поставих последния камък в кръга, всички се докоснаха, обединени след кой знае колко години.
Силата на камъните трептеше по върховете на пръстите ми и зареждаше въздуха с електричество, но после всичко отпадна и пространството се изпълни само с празнота и тишина.
Сет протегна ръка към аметистовия камък на Водолея.
– Защо нищо не се случва? Не трябваше ли нещо да се случва? – Той погледна към мен, след това към стаята, сякаш очакваше пред него да се появи някаква чудна магия.
– Мислех, че употребата им ще стане ясна, след като се обединят – казах аз, обърнах ръката си и я приближих до камъните, така че знакът на Гилдията се възпламени по кожата ми, мечът заблестя ярко, сякаш знаеше, че е в присъствието на дванадесетте камъка. Но нищо повече не се случи.
– Може би не всички се докосват. – Намръщи се Дарси, като се наведе близо, за да провери кръга.
– Или сме сбъркали някой? – Разтревожи се Тори.
– Проверих ги всичките – изръмжа Дариус. – Те са истински. Всички до един. Знакът на гилдията на Ланс също го доказа за всеки от тях.
– О, какви сериозни галсове наистина – каза Джералдин с огорчение. – Такава надежда се носеше на гърба на техните вести.
– Просто трябва да разберем как работят, това е всичко – каза твърдо Макс, а Джералдин вдигна брадичка.
– Прав си, разбира се, скъпа сьомга. Не бива да позволявам на сърцето ми да се превърне в свирка още при първия признак на перка на акула.
Чувството за провал се затвори в мен. Бях убедил всички в тази стая да потърсят тези камъни. Бяхме рискували живота си заради тях. Ако те не ни предлагаха някакво предимство във войната, тогава какъв, по дяволите, беше смисъла от тях?
Дарси ме хвана за ръката и аз я погледнах надолу, а сребристите ѝ очи ме заслепиха. Не можех да я подведа. Тези камъни трябваше да предложат на нея и Тори шанс да се възкачат на трона веднъж завинаги. Щеше да изгрее нова съдба, Мериса го беше предвидила, а баща ми сам го беше казал в дневника ми. Затова беше мъртъв. Защо беше пожертвал всичко, за да ни даде този шанс.
В душата ми се загнезди стоманена решителност. Не можех да се откажа от надеждата при първия признак на провал. Бях усетил силата, когато камъните на гилдията се бяха събрали отново. Тук имаше отговор, начин да ги активирам. Просто още не го бяхме видели.
Дневникът на баща ми лежеше на масата, тайните му засега бяха заключени, но тази вечер беше пълнолуние. Може би щеше да си струва да проверим отново пасажите. Но съмненията ми се загнездиха по-дълбоко, защото вече знаех, че намерението на баща ми е било да намерим Имперската звезда и да я владеем. Ами ако тя ни беше нужна, за да направим Камъните на гилдията полезни за нас сега? Ами ако вече нямаше как да изплетем нова съдба? Реших да не изказвам този страх; идеята, че съм накарал всички да тичат наоколо в преследване на тези камъни и да рискуват живота си за нищо, беше твърде ужасна, за да я обмислям.
– Дариус – изрекох внезапно и погледът ми се насочи към него. – Какво ти каза баща ми отвъд Завесата? Сигурно е говорил за тези камъни. Сигурно е имал някаква представа за употребата им.
Дариус поклати глава и изглеждаше потиснат.
– Говорихме само за това, че ще ги намериш, но не ми хрумна да го попитам какво да правиш, когато ги намериш. Не беше като да съм мислил, че ще се върна тук, когато ги намериш.
– Е, това е просто перфектно – изпъшка Сет, отдалечи се от масата и ритна един стол, така че той се сгромоляса на пода.
– Ще ги разберем – обади се Кейлъб.
– Ами ако не успеем? – Изръмжа Сет. – Ами ако всичко това е било напразно и те са просто купчина безсмислени камъни?
– Бъди спокоен. – Макс изпрати вълна от релаксираща енергия през стаята и аз я оставих да ме облее, преди разочарованието ми да продължи да се покачва.
– Трябва да има отговор в книгата на баща ти. – Тори вдигна дневника и го прелисти, въпреки че не можеше да се чете без светлината на пълната луна, която позлатяваше страниците му.
– Да, просто нещо ни липсва. Можем да прочетем отново думите на баща ти тази вечер и може би ще открием нещо, което не сме видели преди – каза Дарси окуражително, макар да виждах напрежението в тялото ѝ.
Твърде много зависеше от това. А аз не можех да я проваля, по дяволите.
Издърпах дневника от ръцете на Тори.
– Прочетох го отпред назад. Ако имаше отговор, вече щях да го знам.
– Ами това с посвещаването на хората в гилдията? – Каза Дарси. – Ти беше приготвил онази отвара, която новите членове трябваше да пият, нали? И нали в дневника на баща ти пишеше, че всички камъни трябва да се обединят, за да се възстанови равновесието в кралството и да се реформира Зодиакалната гилдия.
– Листопад, госпожата е коректна като клафенце! – Възкликна Джералдин. – Може би всичко, което трябва да направим, е да изпием отварата и всичко ще се разкрие като маргаритка в първия ден на пролетта.
– Не мисля, че трябва да използваме това, докато не сме сигурни, че ще подейства – изръмжах аз. – А и посвещението не може да се приема леко, защото все още не знам какви ще са последствията от изпиването на тази отвара. Освен това кой знае дали ще имаме друг шанс да я приготвим? Необходими са шест седмици. А ние не разполагаме с още шест седмици.
– В най-добрия случай имаме дни, преди баща ми да се опита да ни удари отново – съгласи се мрачно Дариус, а Сет нададе траурен вой.
– Може би тогава си струва да рискуваме да се завъртим отвъд Завесата? – Каза Джералдин. – Аз ще пия от веселите води на гилдийния еликсир и ще видим какво ще видим.
– Не – изпъшка Макс. – Няма да пиеш тази отвара, Джери. Според всичко, което знаем, тя може да създаде някаква връзка между теб и Орион, която да те накара да жадуваш за пениса му.
– Няма да имитира връзката с Пазителя, глупава сьомга – махна му с ръка Джералдин.
– Не, Макс е прав. Първо се нуждаем от повече информация – казах твърдо, като самото предложение да се сблъскам с друг вид връзка като тази, на която бях подложен в миналото, накара пулса ми да забие. Въпреки че се съмнявах, че баща ми би ме подложил на нещо подобно. И все пак… докато не сме сигурни в последствията за всички посветени, може би беше най-добре да сгрешим от страна на предпазливостта.
– И какво правим сега? – Заговори накрая Ксавие, като ме погледна така, сякаш трябваше да предложа решение. Но аз нямах какво да предложа.
– Ще опитам всяка възможна комбинация за сглобяване на камъните – казах аз. – Може би трябва да са в различна формация, за да се отключат тайните им…
– Тогава ще ти дадем малко пространство – каза Макс, плъзна ръка по раменете на Джералдин и се насочи към вратата, докато тя викаше насърчения обратно към мен.
– Имаш ли нужда от нещо? – Попита Тори. – Книги?
– Не мисля, че ще намерим отговора на този въпрос в която и да е книга, която притежавам – казах тежко.
– Е, по дяволите, ако нямаш книга за това, тогава наистина сме прецакани – каза Тори с мрачен вид и хумор в гласа си, но аз не успях да събера усмивка. Тя тръгна от Дупката с Дариус и Ксавие, като остави Кейлъб и Сет зад себе си.
– Ще отида да тренирам – измърмори Сет. – Имам нужда от отдушник.
– Ще се присъединя към теб – каза Кейлъб.
– Чакай, Кейлъб – казах аз и направих крачка към него. – Мисля, че трябва да обсъдим случилото се преди да влезем в града.
– Връзката на завета ли беше? – Попита Дарси, като погледна загрижено между нас.
– Да. Съзнанията ни се свързаха – отвърна Кейлъб. – И когато ухапахме Сет, ние не бяхме себе си. Бяхме увлечени от лова, бяхме прекалено груби.
– Всичко беше наред. – Отърси се Сет, сякаш беше нищо.
– Не беше – казах рязко. – На желанието за лов беше невъзможно да се устои. Това е опасно.
– Веднъж Кейлъб едва не уби Тори заради лова – каза Дарси, а очите ѝ проблеснаха от болезнения спомен.
– Знам – каза Кейлъб и наведе глава от срам заради това. – Ще контролираме това. Ще го разберем.
– Бъди добре нахранен през цялото време – казах аз. – Аз ще правя същото и се надявам това да е края.
Кейлъб кимна твърдо, след което излезе със Сет, а аз останах насаме с моята приятелка.
– Съжалявам – въздъхнах, хванах ръката ѝ, а меките ѝ пръсти се плъзнаха между моите.
– Защо? – Тя посегна да прокара палец по бузата ми.
– Камъните на гилдията… Трябваше да съм подготвен за това. Предполагах, че отговора ще е ясен, щом са обединени, но честно казано, нямам никаква шибана представа какво да правя по-нататък, Блу. А времето ни изтича.
– Ще го разберем – каза тя яростно. – Не губи вяра в мен сега.
Устата ми се сви в ъгъла.
– Това заповед ли е, красавице?
– Ще бъде, ако не впрегнеш в работа малкия си умен професорски мозък – закани се тя.
– Тогава ще се заема с това. – Усмихнах се, отдалечих се и паднах на един стол, за да разгледам по-отблизо камъните.
Дарси обиколи масата, наведе се над нея, за да ги разгледа, а малката ѝ плисирана черна пола се качи нагоре, за да разкрие дълбоките ѝ бронзови бедра и извивката на дупето ѝ.
Пенисът ми се раздвижи и аз се облегнах на стола, разтворих крака, докато я гледах как съзерцава камъните. Тя се движеше бавно пред мен, на пръв поглед безцелно, но с полата ѝ, която се вдигаше всеки път, когато се навеждаше напред, имах чувството, че знае точно какво прави.
Плъзнах ръка между бедрата ѝ, пръстите ми се плъзнаха по кожата ѝ чак до ръба на бикините. Тя ме погледна през рамо, синята коса се разпиля по гърба ѝ, а устните ѝ се разтвориха, сякаш я бях хванал неподготвена. Но всичко това беше игра.
Заобиколих с пръсти вътрешната част на бедрото ѝ, без да ѝ давам това, което искаше, а вместо това изчаках да видя какво ще направи след това.
Тя отблъсна ръката ми, изправи се и смъкна полата си надолу, като ме погледна строго.
– Трябва да се концентрираш.
– Тогава защо се стараеш толкова много да ме разсееш?
– Не знам какво имаш предвид – каза тя леко, но в ъгълчетата на устата ѝ заигра усмивка.
В гърдите ми се разнесе ръмжене, когато тя отново се наведе над камъните, разглеждайки всичките дванадесет един по един, докато аз се наслаждавах на погледа под полата ѝ. Определено трябваше да обръщам внимание на задачата, но тя беше толкова шибано изкусителна, а с всичко, което се случваше напоследък, почти не бяхме имали миг насаме заедно.
Надигнах се рязко от мястото си, притиснах се зад нея и се наведох точно над нея, така че устата ми беше до ухото ѝ, а вдишването ѝ от изненада само ме засили. Взех ръката ѝ, изучавайки камъка в дланта ѝ, докато бедрата ми я притискаха по-силно към масата.
– Лунен камък за Близнаци – промърморих аз. – Интелигентен, любопитен… импулсивен.
– За мен ли говориш? – Промърмори тя, опитвайки се да ме отблъсне, но аз притиснах свободната си ръка към масата, приковавайки я там.
– Черти на Близнаци – казах аз. – Така че предполагам, че говоря за всички Близнаци. – Засмях се мрачно. – Аз виждам тези неща при феите, които харесвам. Които по случайност са много малко на брой хора.
– Мм. – Дарси отново се съсредоточи върху камъните, като взе сапфира на Девата, и аз проклех от изненада.
– Това беше на грешното място. – Изтръгнах камъка от хватката ѝ, изправяйки се, а тя се отмести настрани, за да мога да пренаредя кръга.
В момента, в който кръгът се свърза правилно, експлозия от енергия се изстреля право към нас. Сърцето ми се разтуптя, когато изгубих представа за всичко, протягайки ръка към Дарси в черната тъмнина. Пръстите ѝ намериха моите, но когато тя извика името ми, то прозвуча като далечно ехо и страхът ме обзе.
Ръката ѝ започна да се изплъзва от моята и аз се държах с всички сили, но тя изчезна като прах между пръстите ми.
– Блу! – Изревах в тъмнината, гласът ми се връщаше обратно към мен, сякаш се отразяваше от невидими стени, рефлектирайки около черепа ми.
Познатото ми изживяване ме върна към моя Рекънинг, когато звездите претеглиха и измериха душата ми, обявявайки ме за достоен за мястото ми в Зодиакалната академия.
Усещах присъствието на звездите, звукът от техния шепот растеше около мен, разговаряйки на език, който дори не можех да разбера как да разшифровам.
– Син на ловеца, майстор на камъните – заговориха ми те най-сетне. – Изгряващите дванадесет скоро ще бъдат обединени.
– Изгряващите дванадесет? – Намръщих се. – Имате предвид камъните на гилдията? Ние ги имаме, ние ги събрахме. Това е направено.
– Веднъж изгубени като камъни в буйна река – съскаха звездите, но един глас се открояваше по-силно от останалите. Бях сигурен, че никога не съм чувал един-единствен глас сред звездите да говори по-силно от останалите. Тонът им беше по-дълбок, не мъжки или женски, а звънящ със сила чак до дълбините си. – Приливът и отлива се обръщат и така дванайсетте се завръщат, поставяйки нова съдба на брега. Но могат ли дъщерите на пламъците да се възползват от предложеното? Или ще го оставят да ги подмине?
– Как могат да поискат тази нова съдба? – Попитах. – Кажете ни какво трябва да се направи и ние ще го направим.
Усетих как забавлението се разнесе из звездите, но други се разгневиха от тона ми. Усетих повече от тях като личности, като отделни пулсиращи енергии около мен, и преживяването накара сърцето ми да се разтупти.
Този мощен глас отново прозвуча над всички тях.
– Време е да разбереш същността на съдбата, сине на ловеца. Не може да се предявяват изисквания към нас; това пречи на старите закони. Но е време да разбереш защо. Ще ти го покажа във форма, която можеш да разбереш.
Тъмнината се изви, отстъпвайки място на огромната, извисяваща се зала на златен дворец. Стоях на върха на широко стълбище, срещу мен в пространството се издигаше друго стълбище, а на върха му стоеше Дарси в рокля, която сякаш беше направена от самата звездна светлина. Всяко малко движение караше роклята да проблясва и да блести, корсажът беше съшит от сребърни нишки, а полата се разстилаше около нея във водопад от светлина.
Погледнах надолу към дрехите, с които бях облечен – костюм от най-тъмносини конци, сякаш изтъкан от нощното небе, копчетата на ризата ми бяха перлени, докоснати от светлината. Дори кожата ми тук имаше блясък, сякаш всъщност изобщо не бях на това място.
Гръмък глас ме накара да погледна бързо нагоре и открих, че в основата на стълбите стои мъж в одежди от най-чисто бяло, а тъмната му кожа е толкова съвършена, че по лицето му няма нито един недостатък. Очите му бяха море от вихрено зелено, после синьо, после бяло, постоянно променящи се, докато не се спряха на бледосиньото. Той не мигаше, нито една част от лицето му не се движеше по някакъв естествен начин, гърдите му не се повдигаха от дъха. Той просто съществуваше, като статуя, надарена с живот.
– Аз съм Арктур от Шести дом, наричат ме Светлия – заговори той, но не с уста, мощният глас отекваше из залата, за да го чуем и ние с Дарси, и аз бях сигурен, че това е звездата, която говори над останалите. – Аз нямам плътска форма и Граул, Залите на съдбата, домът на Двора на Целестина, не е земна структура като тази, която възприемате около себе си сега, но така умовете ви ще могат да я разберат по-добре. Следвайте.
Арктур се обърна, сякаш се плъзгаше, вместо да върви, и аз забързах надолу по стъпалата, като срещнах Дарси в дъното на другото стълбище.
– Изглеждаш… нереално – прошепна тя, а аз се намръщих, като се вгледах в ефирното съвършенство на лицето ѝ. Начинът, по който кожата ѝ блестеше, а красотата ѝ беше подчертана до съвършенство. Но за мен тя беше много по-красива в истинския си вид, този неин образ беше като пресъздаден от художник, неестествено безупречен.
– Всъщност ние не сме тук – казах с тих глас, докато следвахме Арктур през великолепната зала. – Това е някакво видение.
– Видение или не, то трябва да съдържа отговори – каза тя остро, като нищо от това не изглеждаше да предизвиква страх у нея, и усмивка дръпна устните ми.
– Права си – казах аз, а пулсът ми се ускори малко от дарбата да ми се предложи някакво знание от звездите.
Вгледах се в издигащите се стени, забелязвайки древния надпис, гравиран на всеки сантиметър от тях, запленен от очарованието на този небесен дворец.
– Изгубени съдби. Съдбите са казани – гласът на Арктур отново изпълни залата. – Всяка дума по тези стени говори за една възможност във времето. Залите се увеличават с всеки изминал ден, навън и навътре към безкрайността. Всичко е свързано. Времето е съшито в едно голямо и славно платно на всичко, което е, било е и може да бъде. – Звездата вдигна ръка над главата си, сочейки към самия връх на тавана, където далеч над нас се издигаше пещерен купол. По него бяха начертани линии, свързани помежду си в толкова гъста мрежа, че между всяка нишка едва се виждаха пролуки. Те се движеха пред очите ни, образуваха се нови линии, преплитаха се нови пътища.
– За какво е всичко това? – Попита Дарси. – Всяка съдба и всеки път, към какво води всичко това?
– Въпросът, който поражда всички въпроси – каза Арктур. – Задава се от всички, но никой не му отговаря.
– Но ти можеш да отговориш със сигурност? – Настоя Дарси.
– Когато първият от твоя вид се е появил на бял свят, той е бил роден от магията на отдавна мъртви звезди и блуждаещи зрънца от вселената. Той беше въплътен живот, изкован от сила, толкова могъща, че се превърна в сърцето на самата природа. Силата да съществуваш. Да бъдеш. Но вие не сте единствените. Защото има много царства и много форми на живот, някои изоставени от звездите, други напълно управлявани от тях и цялата сивота между тях.
– Огледалните царства? – Досетих се, а това знание ме накара да се замисля. Самият Арктур ни разказваше за тайните на проклетата вселена.
– Да – потвърди той. – Всички живеят едно върху друго, пласт върху пласт, толкова близо едно до друго, че не бихте повярвали, че е възможно.
Влязохме през високи сребърни врати и се озовахме в зала, която изглеждаше направена от блестяща, преливаща течност. Стените бяха също толкова високи, колкото и в предишната стая, но полупрозрачната субстанция непрекъснато се движеше, като се стичаше в реки по извиващите се колони и по пода във вихрени спирали. Отвъд нея се простираше нощното небе, блестящо надалеч, но тези звезди проблясваха през течността като лъчи от най-яркото сребро.
– Поглед към това, което се намира отвъд вашия свят – обяви Арктур, а гласът му, изпълнен със сила, прозвуча до костите ми.
Течността се промени, показвайки царства извън нашия свят, сякаш надничаше през пукнатина в стената. Светове, в които звездите се разхождаха като богове сред феи и хора, заигравайки се с живота им или предлагайки неизказани богатства и магически дарове. Имаше едно крилато момиче, затворено в златна монета, контролирано от всеки, който го намери, и принудено да изпълнява желанията му, после царство, в което властваха вампири – макар че те не приличаха на мен, във вените им нямаше магия, а само жестока жажда за кръв и безсмъртие, която ги държеше вечно млади. Те събираха хората като добитък, принуждаваха ги да даряват кръвта от вените си, затваряха ги в клетки, всичко това под управлението на могъщо семейство, което се обявяваше за кралско.
После видях семейства, които си играеха в царството на смъртните на златен плаж, а звездите нямаха голямо влияние в този свят, макар че тук-там се появяваха странни отблясъци на власт. Жена с дъгова коса седеше на ръба на кея, докато слънцето бавно залязваше и четирима мъже се приближаваха около нея, а светлините на увеселителния парк оживяваха по протежение на кея в момента, в който слънцето се скриеше под хоризонта.
Друга сфера се очертаваше с разбити кралства, изгубени души и владетели на смъртта. Тяхната магия беше толкова различна от нашата – силата беше уловена и призована, а не вродена.
Но имаше и по-мрачни светове, в които животът беше затворен в клетка, прокълнат или унищожен. Сред тях беше и Царството на сенките, това опустошено място, земя, където по равнините се разхождаха само чудовища и ехото на изгубени души.
– Какво се е случило там? Защо е така? – Попита Дарси, приближавайки се към гледката.
– Замърсена сянка поглъща всичко – отговори Арктур, а тъмнината в гласа му говореше за омразата му към нея.
– Замърсена? – Повторих объркано.
– Много отдавна, във времената преди появата на феите, каквито ги познаваш сега, е имало раса, известна като Фае. Създадени от самата природа, чисти и безкористни, те се носели по течението на съдбата, сливайки се със земята и всички нейни щедри дарове. Но природата не е толкова чиста, колкото изглежда. Тя има и по-бурна страна, която предизвиква постоянна нестабилност. Фаете воювали за това коя част от природата им трябва да бъде приета и коя да бъде отхвърлена. Очертали се граници, разделили се земи и с течение на времето малко по малко се разминали. Едната раса еволюирала във Феи, каквито сте сега, а другата…
– Нимфите – въздъхна Дарси, а аз си спомних какво ми беше казала кралица Елвия, която твърдеше, че феите са сестринска раса на нимфите, родени от един и същи корен.
– Разминаването им е било толкова голямо, че е предизвикало непреодолима пропаст между тях. Войните бушуваха, омразата се разрастваше, докато един ден една нимфа с чисто сърце помоли звездите за отговор, тъй като нейната раса беше на ръба на изтреблението. И когато враговете им ги докарали до края на света, звездите осигурили равновесие под формата на врата. Път към нова земя, изградена от сенки, антисвят на царството на феите. Нимфите получиха дарбата да владеят сенките в една родина, която можеха да нарекат своя. И така, те напуснаха завинаги Царството на Феите. Или поне така е било замислено…
– Какво се случи? – Натиснах, това древно знание ме обземаше със страхопочитание.
– За известно време имаше хармония. Всяка раса процъфтяваше в собствената си земя, но нимфите бяха изправени пред непредвидена опасност. Могъщо зло се разраснало, когато един тъмен принц сред техния вид се опитал да управлява с всички средства. Той бил магьосник, създател на много сенчести проклятия, а най-страшното от тях било проклятие, което улавяло злонамерени духове по време на прехода им от живот към смърт, затваряло ги в сенчеста форма и ги превръщало в чудовища, които преследвали избраните от принца поданици. Но проклятието било толкова отвратително, толкова предизвикателно срещу природата, че принцът изгубил контрол над тези омърсени духове. И те се превърнали в демони. В продължение на хиляди и хиляди години Царството на сенките било опустошавано от тези злонамерени духове, които се опитвали да уловят душите на нимфите и да ги отнемат в сенките – обясни Арктур. – Затова те избягаха във вашето царство, изоставяйки родината си, но без сенките вече не можеха да оцелеят. Те ги призоваха от Царството на сенките и в продължение на много векове всичко беше наред. Много преди да се стигне до война между нимфите и феите, имало мир. Но той не е трябвало да продължи дълго.
– Заради Лавиния? – Досети се Дарси.
– Да, дъщеря на пламъците. Когато кралица Авалон Вега хвърлила Лавиния Умбра в Царството на сенките и я свързала там, душата ѝ била привързана към злонамерените духове, които били толкова гладни за прехрана, гладували толкова години без нито една душа на нимфа, която да погълнат. Те се хранели с нейната омраза, ревност и стремеж към отмъщение и тя станала едно цяло с тях, а тялото ѝ било новосъздадено и поддържано безсмъртно от тези тъмни духове. По този начин тя се превърна във владетелка на сенките, като ги опетни със злобата си и улови всяка душа на нимфа в хватката си в момента, в който те преминаваха в смъртта.
– Диего – изпъшка Дарси и ме погледна с ужас.
– Диего Поларис – прошепна Арктур и сцените около нас се промениха, показвайки ни стотици откъси от живота му. За Алехандро, който принуждава Диего да убие невинен, за мръсните му, твърде големи дрехи върху кльощавото му тяло като дете, за страха, с който се сблъсква всеки ден, после за усмивките му в академия „Зодиак“, за новопридобития живот, който се бе опитал да завладее, само за да бъде изтръгнат толкова жестоко. Всички те избледняха, за да разкрият мига на смъртта му, Дарси, която се наведе над него в мръсотията, и дрезгавите думи, които напускаха устните му.
– Бях ли добър приятел?
– Не беше честно, той никога не получи шанс да бъде истински свободен – въздъхна Дарси, взирайки се в Диего със сълзи в очите.
Виденията се изпариха, а аз хванах ръката ѝ, стиснах я силно, мислейки за момчето, на което беше предложено толкова малко добро в живота му.
– Смъртта рядко е справедлива – отвърна Арктур и прогони виденията, така че залата отново се върна към онази странна полупрозрачна течност. – Но обикновено тя е неизбежна, освен ако звездите, феите или някоя друга сила не реши да си играе на бог.
В гласа му проличаха чувствата му по този въпрос, а въздуха се смрази от гнева му.
– Диего Поларис изигра голяма роля в промяната на съдбата – продължи Арктур. – Това е неговото наследство.
– Но той е в капана на сенките? – Настоя Дарси. – Ти каза…
– Да, и ти разбра точно, дъще на пламъците. Сенките съдържат душите на всички нимфи, които са загубили живота си. Измъчвани от злокобните духове на старите и подложени на мъченията на замърсяването на Лавиния. Тя пречи на естествения ред на нещата, като задържа душите и им пречи да продължат в отвъдното.
– Това е ужасно – изръмжа Дарси и лицето ѝ пребледня.
– Какво можем да направим? – Попитах заради нея.
– Да направим? – Замисли се Арктур. – Какво според теб може да се направи, сине на ловеца?
– Не знам – въздъхнах аз.
– Трябва да има начин да ги освободим – настоя Дарси, а в тона ѝ прозвуча авторитет.
Дори опитът да заповяда на една звезда да се подчини на волята ѝ не беше непосилен за нея и беше пленително да го наблюдавам.
– Ще ти е нужна сила, по-голяма от тази, която всяка фея би могла да притежава. Не мога да я проумея на Земята – отвърна уклончиво Арктур. – Сега, не мисли повече за сенки и духове. Време е да научиш истината за камъните на гилдията.