Глава 11
Беше красива нощ. Такава, която бих помнила завинаги. Така си представях да изглежда една голяма сватба на високопоставени хора. Имаше четириструнен музикален ансамбъл, безкраен бюфет с храна, танци… беше вълшебно. Всички с изключение на Реджина, която изтегляше групи от по пет момичета и само едно, или в някои случаи нито едно, се връщаше. Стаята започваше да оредява и аз и Кендъл вече не можехме да танцуваме. Нервното очакване на това, което щеше да се случи, изнерви всички ни.
– Какъв мислите, че е тестът? – Попитах, но Джослин ме накара да млъкна.
– Забавлявате ли се, дами? – Прогърмя гласът на краля зад мен и аз се вдървих.
– О, да – изгука му Джослин.
– Такава прекрасна вечер – каза му Кендъл.
– А ти, Аруен? – Попита ме той.
Завъртях се на мястото си и посочих празната си чиния.
– Храната е божествена.
– Бил ли танцувала с мен? – Попита той, като протегна ръка към мен.
Замръзнах, веднага започнах да се потя. Да танцувам с него? Защо? Не беше танцувал с никоя друга.
Погледнах Кендъл, която ококори очи, сякаш казваше, да не съм посмяла да отхвърля танца с краля.
Замръзнах.
– Ъ-ъ, разбира се, но те предупреждавам, че съм склонна да настъпвам. – Хванах протегнатата му ръка и му позволих да ме отведе до дансинга, а умът ми се развихри.
Той ме наблюдаваше любопитно, после погледът му падна върху устните ми. Преглътнах с усилие, за да намокря гърлото си. Дивите и свободни танци с Кендъл бяха едно, но бавните танци с краля на Ембъргейт бяха друга история.
Той постави ръка на долната част на гърба ми и взе дланта ми в своята, докато бавно се люлеехме напред-назад в такт с музиката. Борих се да дишам толкова близо до него, тялото му леко се притискаше към моето. Усещах очите на цялата стая върху себе си и въпреки това се чувствах толкова правилно. Имах чувството, че бях създадена да бъда в ръцете му и не исках да го пусна.
Навеждайки се към ухото ми, той каза:
– Изглеждаш спираща дъха.
Стомахът ми се сгорещи от комплимента.
– Благодаря ви. Как се разви проблема в Глим Холоу? – Попитах.
Той ме погледна.
– Беше кралицата на Найтфол. Загубих някои мъже, но те загубиха повече.
Това беше облекчение.
– Разкажи ми за родителите си – помоли внезапно той.
Стреснах се малко, но после се усмихнах, за да прикрия нервността си.
– Баща ми работеше в мината. Посещавал механата всеки уикенд и там срещнал майка ми. Тя е била барманката.
Той ме погледна хладно, сякаш проверяваше дали лъжа повече, отколкото интерес към това, което казвах.
– И баща ти е бил четвърт драконов народ.
Пуснах ръката му и отстъпих назад, сякаш бях изгорена.
– Разпитваш ли ме или ме опознаваш? – Сопнах се аз, карайки няколко от близко застаналите момичета, да се обърнат към нас.
Червенина пропълзя по бузите му и той пристъпи по-близо до мен, вземайки ме обратно в ръцете си, този път по-силно от преди.
Той притисна ръката си в долната част на гърба ми, коремът ми се изравни с неговия. Той се наведе към врата ми, прошепвайки в ухото ми:
– Опитвам се да разбера как едно момиче, което твърди, че е четвърт драконов народ, експлодира като магическа бомба в една от моите бани. Момиче, което много харесвам и ми е интересно.
Тръпки полазиха по гърба ми от обвинението в тона му, но също и от горещия дъх, който се втурна по врата ми и декларацията, че ме харесва.
Все пак не можех да сдържа гнева, който се надигна в мен от недоверието му, и вдигнах глава, за да го погледна.
– Защо не ми отговориш на следния въпрос?
Очите му проблеснаха от зелено в жълто.
– Какво би те накарало да искаш наследник толкова силно, че да ухажваш стотици дами наведнъж, когато жена ти е починала едва през зимата?
Лицето му премина в маска на ужас и аз моментално съжалих за думите си. Ръцете му паднаха от гърба ми и той направи огромна крачка от мен.
– Господарю, съжалявам…
Той ми махна с ръка и се обърна, излизайки от стаята, а аз се помолих на Създателя да бъда погълната в огромна дупка, вместо да се налага някога отново да го видя, след като му казах нещо такова обидно. Защо го направих?
Страх. Страхувах се, че ако той ме харесва, това означава, че наистина може да се кандидатирам за негова съпруга и ако предупреждението на майка ми беше истинско… трябваше да избегна това на всяка цена.
Цупих се по целия път обратно до мястото си, където Джослин и Кендъл ме погледнаха напрегнато.
– Е, какво беше това? – Попита Кендъл. – Изглеждаше наранен, когато си тръгна.
Поклатих глава, показвайки, че не искам да говоря за това, и грабнах чинията си. Щях да изям още две парчета торта. По този начин, когато кралят ме изпрати у дома, коремът ми ще бъде пълен.
Нощта започна да се проточва. Просто исках да се върна в стаята си и да спя. Но изглеждаше, че Реджина беше решена да ме избере последна. Когато тя най-накрая влезе в стаята и махна с ръка на Кендъл, Джослин и мен, аз въздъхнах с облекчение. Просто исках да свърша с това и да изпадна в хранителна кома от шоколадова торта. Съжалявах за третото парче.
Изправяйки се с другите момичета, отидох на треперещи крака до страничната врата, до която Реджина ни чакаше.
Тя изглеждаше толкова уморена, колкото и аз се чувствах. Трябва да е близо полунощ, но беше ясно, че трябва да се намери следващата съпруга на краля, така че те бързаха с този процес. За мен нямаше значение. След това, което му казах, ще съм късметлийка, ако не ме обеси на селския площад.
Реджина се усмихна стегнато на трите ни и след това кимна с глава да я последваме.
Кралят казал ли ѝ е какво стана? Ако беше така, бях ужасена. Кой е говорил така с кралските особи? Какво не беше наред с мен? Най-лошото беше, че го харесвах. Казах нещо ужасно на някого, когото харесвах, и сега се чувствах зле.
Последвахме Реджина по дълъг коридор до друга двойна врата.
Бях такова кълбо от нерви, че когато тя ги отвори, за да разкрие краля, стоящ в дъното на стаята, извиках леко.
И трите чифта очи се спряха върху мен и аз преглътнах мъчително.
– Стори ми се, че видях паяк – обясних аз.
Успокой се, Аруен. Всичко ще бъде напълно наред.
Влязохме в стаята и аз се възпротивих на размера на тълпата. Имаше половин дузина души, шепа кралски гвардейци, д-р Елси и някакъв стар пич, който държеше том с кожена подвързия. Всички стояха по външните краища на стените. В центъра на стаята имаше единичен леденосин кристал, който стоеше върху малък бял каменен пиедестал. Вдишах, миризмата на дим удари ноздрите ми и тогава забелязах следите от изгаряне.
Черни ивици се разпрострираха ветрилообразно по бялата каменна плочка от нефрит, излизаща от кристала.
– Кендъл, моля те, пристъпи напред и докосни Разкриващия камък – каза Реджина и Кендъл ме погледна със страх.
Да си първа беше гадно.
Кимнах ѝ в подкрепа, докато умът ми се въртеше около камъка. Разкриващ камък. Разкрива степента на нашата сила ли? Със сигурност, се надявах, че не. Особено не след като магията ми се прояви или каквото и да беше онази експлозия в тоалетната и треската ми.
По-възрастният джентълмен с кожената книга я отвори на определена страница и след това наблюдаваше Кендъл с набито око. Междувременно съгледвачите вдигнаха бради и разшириха ноздри, сякаш чакаха да получат полъх на магия.
Цялото нещо беше страховито, като целия Хадес. Исках да избягам. Мислех, че съгледвачите, идващи в моето село, са най-голямата степен на магическото изпитание. Това беше много по-натрапчиво.
Всяко предупреждение, което майка ми ми отправи, звучеше като предупредителна тръба в главата ми.
Бягай. Бягай. Бягай.
Сякаш усетила паниката ми, Реджина се приближи зад мен и аз застанах замръзнала, нямаше къде да отида.
Токчетата на Кендъл затропаха по пода, когато тя отиде до камъка и спря пред него. Погледнала към царя, протегна ръце.
– Просто да го докосна?
Крал Валдрен изглеждаше уморен.
– Да. Камъкът ще изведе наяве по-мощен пример за твоята сила, така че да можем да оценим способността ти да износите дете на дракона.
Гласът му беше толкова монотонен. Беше ясно, че това изобщо не му харесваше.
Кендъл прехапа долната си устна и после хвана камъка. Оранжеви пламъци избухнаха от ръцете ѝ в обиколка от два фута и аз ахнах. Кендъл никога преди не беше показвала толкова много магия. Този камък наистина трябва да тласка силата ви до предела.
Това ме изплаши до живот. Ако бях избухнала в банята, какво би ме накарало да направя този камък?
Кендъл ме погледна с гордост и аз ѝ вдигнах палец, но също така хванах краля да гледа д-р Елси и тя поклати глава.
Реджина пристъпи намръщено.
– Благодаря ти, Кендъл. Последвай ме.
Чакай… защо докторката поклати глава? Това означаваше ли, че Кендъл ще се прибира? Исках да попитам, но тази вечер бях изпитала късмета си, когато казах на краля, че се жени твърде скоро след смъртта на любимата му жена.
Реджина се появи отново и се зачудих къде е отвела Кендъл.
– Джослин. – Тя ѝ махна напред и аз прогоних всички притеснения за Кендъл зад себе си.
Те ме оставяха за последно! Това беше просто подло. Исках да свърша с тази глупост. Джослин тръгна напред с уверена усмивка и без колебание хвана синия камък пред себе си.
Ад от шест фута високи оранжеви пламъци се изстреляха към тавана и всички отстъпиха крачка назад, докато охкаха и ахкаха.
Погледът ми се плъзна към краля, който оценяваше Джослин, очите му се плъзнаха по тялото ѝ по-внимателно от всякога.
Той погледна д-р Елси, която кимна ентусиазирано.
Реджина изглеждаше облекчена, когато пристъпи напред и изведе Джослин от стаята. Когато тя се върна, всички погледи се насочиха към мен.
Хадес. Не искам да правя това.
Доктор Елси се наведе към ухото на краля и прошепна нещо. Той я погледна изненадано, преди да прочисти гърлото си.
– Бихте ли всички направили пет големи крачки назад, моля – изкомандва той и те го погледнаха с недоверие, включително и аз.
Мислеше ли д-р Елси, че пак щях да избухна? Като в банята? Защото това беше еднократно нещо, тъй като заклинанието да скрия силата ми отпадна… нали?
Вече бяха към дъното на стаята. Сега се отдалечиха още повече от мен, докато петите им не удариха далечната стена. Беше смешно, че магията ми можеше да стигне толкова далеч.
– Всички сме много уморени, мис Новаксън. Моля, да приключим с това. – Гласът на краля беше отсечен и срамът изгори бузите ми. Исках да се извиня за това, което казах на дансинга, но сега не беше моментът. Правейки малки, колебливи стъпки към камъка, се опитах да отложа неизбежното. През цялото време съветът на майка ми звучеше в ума ми.
Ако изглежда, че той ще разбере за силите ти, накарай го да се влюби в теб.
Погледът ми се стрелна към краля, който ме гледаше така, сякаш нямаше търпение да ме изпрати у дома, и аз въздъхнах.
Любовта може вече да не е в картите. Вече я бях прецакала. Може би все пак щеше да ме пусне в Кралската си гвардия?
Никакъв шанс.
Когато се приближих до камъка, космите по ръцете ми настръхнаха и дишането ми се забави. Беше почти като ходене през вода или пясък. Въздухът беше плътен от сила; ставаше все по-трудно да дишам колкото повече се приближавах. Другите момичета също ли го чувстваха това? Ако е така, не го бяха показали.
Протегнах пръсти. На сантиметри от камъка ме обзе предчувствие. Всяка клетка в тялото ми ми казваше да бягам. Единственият друг път, когато бях изпитвала това чувство, беше точно преди да бъда преследвана на три мили надолу по реката от гигантска черна мечка.
Поколебах се, вдигнах очи към краля и видях, че ме наблюдава с подозрение. Тогава погледът ми затанцува към Реджина, чиито очи се присвиха. Ако откажа, ще ме нападнат ли? Щяха ли да ме принудят? За първи път, откакто се съгласих на всичко това, се уплаших.
Трябва да направя това. Сега ми се искаше да бях направила това, което ми каза майка ми, и да бях накарала краля да иска тялото ми, защото сега нищо нямаше да ме спаси, ако това нещо покаже откъде идва истинското ми потекло.
Създател, пази ме, помолих се аз и грабнах камъка.
Знаех, в секундата, в която го докоснах, че съм направила ужасна грешка.
Чиста неземна сила разкъса цялото ми тяло и бях погълната от сини пламъци. Топлина погълна кожата ми, когато синият огън избухна навън и стаята се изпълни с писъци. Болка разкъса раменете ми, тъй като нещо ме дръпна отзад.
Залитнах назад, пламъците се отдръпнаха и надникнах през рамото си, за да видя кой ме дърпа назад. Когато видях две сини драконови крила, ахнах. Огледах стаята и потърсих погледа на крал Валдрен.
Кралят ме гледаше в пълен шок. Старецът, който държеше тома с кожена подвързия, се затича към него и трескаво прошепна в ухото му. Започнах да плача, уплашена от това, което се случва, какво означава всичко това, а д-р Елси се втурна към мен.
– Не! – Кралят протегна ръка, блокирайки д-р Елси, и после погледна към своите пазачи. – Хванете я – каза той.
Какво?
– Господарю? – Реджина звучеше объркана и пазачите ѝ се поколебаха.
– Хванете я! – Крал Валдрен изрева и от ноздрите му се изви дим.
Предателството и шокът от казаното от него прорязаха сърцето ми.
Двама пазачи се втурнаха напред, хванаха ръце под мишниците ми, докато аз продължавах да ридая и да се треса от страх.
Какво ставаше? Как така имаше крила на гърба ми? Защо огънят ми беше син, а не оранжев като всички останали драконови хора?
– Господарю, тя е уплашена. Тя не знае какво означава това – умоляваше го д-р Елси.
Надникнах към него, молейки за милост с погледа си, но той само ме изгледа злобно.
– Първото нещо, което ми каза, беше лъжа. Сега не мога да ѝ се доверя.
Досега се шегувах, че срещата ни на обяд с него може да го е накарала да се държи мило с мен. Изглеждаше така, сякаш искаше да ме изгори жива.
Пазачите ме измъкнаха и аз не си направих труда да го помоля. Беше прав.
Назад към част 11 Напред към част 13
